Мария Атанасова
Често децата търсят играта и забавлението в ежедневието си, вниманието на малките изисква среда, която да ги увлича, да ги държи в напрегнато очакване и да разпалва въображението им. Неслучайно преданието и легендата като жанрови матрици са в основата на множество съвременни детски книги и сериали, а вълшебствата и приключенията са онези, които не „губят“ и за секунда интереса на детето. Няма нищо по-интригуващо от четенето за чудния свят на митични същества, омагьосани земи и легендарни герои. Един ярък пример за това е „Голяма книга: предания и легенди от България“ със събирачи на отделните истории Веселка Тончева и Вихра Баева, наистина „голяма книга“ не само заради значителния си обем, но и заради положените усилия по съставянето ѝ, срещаща своите читатели със змейове, самодиви, смели моми, разказваща за възраждащия се по магичен начин елен, кухата гега, златната ябълка, чудото с дините, царя без глава, омагьосаната чешма и още много други забележителни личности, места, човешки ценности.
По-възрастните читатели също ще останат доволни да се впуснат във „виртуално“ пътешествие из популярни туристически дестинации или пък слабо известни забележителности, за да усетят неповторимия легендарен облик на родината. Сериозен интерес представлява изданието и за познавачите на българския фолклор, етнолози, краеведи, изследователи на народната памет. „Голяма книга“ съдържа 110 текста, организирани според региона на възникването си на азбучен принцип – от област Благоевград до област Ямбол, като най-големите раздели са съответно за областите Благоевград, Бургас, Велико Търново и най-вече Пловдив. Така този тип разкази изграждат „фолклорна география“, очертаваща паралелна карта на българското, изпъстрена със свещени извори (аязми), смъртоносни скали и майсторски издигнати мостове и чешми, но също така с възникващи махали, села и градове, крепости и руини, църкви и джамии. Веселка Тончева и Вихра Баева в предговора си освен географията на предаваното от уста на уста знание отбелязват и времето на неговата поява – едни легенди идват „от дълбините на времето“, а други са създадени през Възраждането и след Освобождението от местни краеведи в процеса по въобразяване на националната идентичност, за нуждите на различни театрални спектакли или пък исторически възстановки. Авторките са включили в книгата и предания за забележителни личности от края на 19. и началото на 20. век – за „бащата на Бургас“ Александър Георгиев – Коджакафалията (дарил двадесет и пет милиона златни лева и помогнал на шестстотин семейства на бежанци да издигнат домове, като самият той живеел изключително скромно и носел едни и същи вехти селски дрехи) и за „българския Рокфелер“ Пенчо Семов от Габрово, който изпращал на свои разноски множество българи да се обучават в големите индустриални центрове на Европа за текстилни инженери, търгувал с розово масло, производство на сапуни, тютюнопроизводство, банково и застрахователно дело.
Сред реалните исторически личности в книгата можем да срещнем и Васил Левски. Преданието разказва как веднъж Апостола слязъл в Преображенския манастир за среща с поп Харитон по „комитетски работи“, но не щеш ли турците пратили конни заптиета по петите му, затова той прибягнал до хитрост – преоблякъл се като поп и се включил в литургията на манастира, запявайки с прекрасния си глас. Понеже, преди да се захване с революционно дело, той действително бил дякон, затова и знаел всичките църковни песнопения и никой от присъстващите не го заподозрял. Даже дегизираният Левски по-късно изпил едно кафе с онбашията, разговарял с него на чудесен турски и по покана сладкогласният певец изпял още няколко песни. Така и за пореден път успял да се спаси. Авторките на сборника отбелязват, че „преданията и легендите съдържат и много история, но това не е историята като научна дисциплина, която борави с документи и факти, а народният разказ за миналото на селището и рода, където реалните събития и личности се преплитат с фолклорното светоусещане и с древни митични образи и мотиви“ („Уводни думи“, с. 6). Един от често повтаряните сюжети на страниците на книгата е „моминият скок“, когато преследвана от поробителите девойка предпочита да загине, но не и да предаде християнската си вяра или моминската си чест. Такава е хубавата и смела мома Тодора, за която се разказва, че е дала името на живописния връх Тодорини кукли в Западна Стара планина, както и четиридесетте девици на нос Калиакра, които сплели косите си в една дълга и многоцветна плитка и с молитва на уста, скочили в бездната на морето.
Проблемът за отношението между историческата наука и националните митове е изследван многократно и в никакъв случай не е еднозначно разрешен, като още Херодот, т.нар. „баща на историята“, включва теми и сюжети на гръцката митология, докато е имал чистосърдечната идея да напише достоверен разказ за борбата на гръцкия свят с неговите „варварски“ съседи. Четейки „Голяма книга“, можем да видим, че моделите, през които се възприемат историческите събития и личности, често имат митологичен характер или са структурирани чрез някаква фикция, която прикрива национален комплекс, предателство или исторически провал. Свръхестествени елементи в легендите и преданията се появяват, за да отклонят вниманието от реалните исторически доказателства и съществува една съвсем различна картина – като легендата за лековитите извори, които избликват на мястото, където пада главата на Иван Шишман.
Накрая да обърнем внимание и на отношението минало и съвремие, благодарение на което можем да видим как днешните вярвания се проектират назад във времето, правейки разказите в „Голяма книга“ още по-пъстри, извикващи усмивка и придаващи нетрадиционен облик на онова, което ни е познато от българските предания и легенди. Чудна е историята на левитиращата Преподобна Стойна, която се носи над земята, докато се моли върху мраморната плоча с изобразен върху нея двуглав орел – символ на Гръцката патриаршия. И до днес се разказват многобройни истории за чудеса, свидетелстващи за силата на праведната Стойна. Една от тях е за англичанин, който пристигнал да търси лек от далечната си родина чак в малкото селце Златолист, чул глас, който му заръчал да остане в селото и всеки ден да отправя молитва към иконата на св. Георги.
За да се направи още по-видима тази връзка между миналото и съвремието ни, в края на всеки разказ авторките предоставят справка за местата, средищата, музеите, където могат да се открият следи от живота на героите на „Голяма книга“. Често в карето с информация са отправени препоръки какво и как може да се разгледа от любопитните читатели, тръгнали да посетят българските кътчета, обвити от предания и легенди. Прочетеното дава идеи за реални пътешествия, вдъхновява за приключения, провокира въображението, предразполага да „предадем нататък“ видяното и чутото.
Веселка Тончева, Вихра Баева, „Голяма книга: предания и легенди от България“, изд. „Пан“, 2022
