Михаил Неделчев
Цялата поезия на Владимир Попов е пронизана от автобиографическите мотиви, преизпълнена е със сюжетите от семейното битие, от тази трепетна бащино-синовна щастливо-тревожна вгледаност в децата, от паметта за баща, майка и съпруга. Всички тези мотиви са синтезирани в няколкото поеми, в циклите лирическа проза и в по същество пространните стихотворения с дълги стихотворни редове: „Калейдоскоп в черно и бяло“, „Начало на поема“, „Страници от поема“, „Бдение. На брат ми“, „Калейдоскоп в бяло и черно“. Т.е. етиката в тази свръхделикатна поезия някак не позволява да се явяват авторските категорични назовавания „Поема“ или например по-патетичното „Лирическа изповед“. Някак поетовият глас се дочува приглушен, предпазливо, стреми се да не нахлува в чуждото (съседското?) пространство. Но това не е поезия на затвореното камерно битие, защото самите семейно-автобиографически мотиви звучат тук обобщително, носят призивното послание за толерантност и съпричастие към участта на другия.
Уводният „Калейдоскоп“ от голямата автоантология „ЕПИЛОГ“ (2017) – калейдоскоп „в черно и бяло“, ни връща чрез редовете на ненатрапчиво ритмизираната лирическа проза в дните от магиите на детството, когато обаче не само светлите видения преизпълват детското съзнание. Защото калейдоскопът с неговите магически разноцветни фигури е завинаги драматически изтърбушен.
Пространното „Начало на поема“ (от 1983) е един от най-силните поетически изрази на културата на стоическата нормалност в късните, „застойни“ соцвремена, заедно с текстове на поетите от това „укрито“ поколение на тихите лирици Иван Цанев, Екатерина Йосифова, Борис Христов, Малина Томова. Творбата е и деликатна възхвала на отстояващите нормите на тази неявена публично култура персонажи от всекидневния бит, представени отново и чрез автобиографични формули: „за свития младеж и за поета честен“, „Не съм аз силен и не мога да се боря със злодеи“, „Не е метафора животът ми и чудеса не правя, / когато пред децата си разрязвам хляба“, „споделям твоята съдба, човеко недодкупен“, „„поделям гордостта ти непреклонна /…/, споделям твоето презрение към трупащите слава и имоти“.
А в „Страници от поема“ (вече от 1988) е проблематизиран образът на даденото ни от Патриарха Вазов о т е ч е с т в о в неговите най-наивно умилителни ипостаси. Тази патриотична творба отново звучи съвсем различно полемично на фона на безчислените фалшиви патриотарски поеми и стихотворения на „априлци“ и по-стари правоверни соцреалисти. Полемичността на тези страници отново е съвсем деликатна, ненатрапчива: „Отечество, нима си от спомени родено? / Нима детето в мене от теб е озарено? // Какво му шепнеш още, че то не те забравя, / Отечество любезно – невидима държава?“.
Ритмизираните прозаични фрагменти в „Бдение“, посветени „На брат ми“ (от 1994) са едно интимно общение със смъртта. При това смъртта на най-близкия човек – майката, отключва размислите за пределите на собственото битие на лирическия аз („2. С майка си отиде половината ми свят. Другата половина са децата ми. 3. Смъртта на родителите са последната репетиция преди нашата смърт. Може би това е една от причините да я преживяваме толкова болезнено – иде нашият ред“). Това е и трагическа хроника за сбогуването с живота на майката.
И последният по-пространен текст в „Епилог. Избрани и нови стихотворения“, един втори калейдоскоп – този път с обърнат ред на цветовете: „Калейдоскоп в бяло и черно“ (2012). Тук вече светът е наистина калейдоскопично размесен; мотивите от цялата стихобирка са хаотично сплетени, сюжетите от виртуална и релна действителност са безредно и някак стряскащо-тревожещо насложени и… „след време някой твой далечен родственик случайно ще открие в изхвърлената памет на компютъра забравената твоя думичка чупливо“.
А обзорният прочит на тази лична антология „Епилог“ може да има и още много посоки.
Благодарим ти, Владо, за твоята мъдра поезия и за деликатното ти приятелство!
София , 25 май 2022 г.
