Проф. Делчо Сугарев: „Изкуството и природата са декорът на живота”
Струва ми се малко странно, че пиша за книгата на чичо Делчо. Като малък – останал рано без баща, често посещавах неговия дом. Той беше много сърдечен и добронамерен към мен, но към него изпитвах някакво страхопочитание и един особен пиетет – той ми изглеждаше като същество не от този свят, в който растях и който познавах. Той излъчваше достойнство и финес, които го правеха категорично различен – и направо несъвместим с мерките и условностите на комунистическата простащина, в която бяхме потопени. В неговия апартамент с картини от Париж, където беше следвал 12 години и откъдето се беше завърнал с четири дипломи, се долавяше дъхът на една друга култура и цивилизованост, чието обаяние можеше да се долови, но за чиито параметри тогава можех само да се догаждам.
Помня овалния му работен кабинет с многото прозорци и старинните тежки мебели, с извисените до тавана лавици с книги и грамадното бюро, върху което лежеше разгърнат поредният му недовършен проект; сдържания и все пак наситен със скрити проекции език; леко нехайните жестове на човек, видял и преживял достатъчно много, за да може да си позволи да бъде докрай непосредствен; отчетливата ирония, с която насищаше нюансите на разговора, когато станеше дума за нещата тук и сега. Знаех, че тук, в този дом, чести гости са били хора като Владимир Василев, Лилиев, Багряна, Асен Разцветников – сиреч цялата кохорта на “Златорог”, които вече се очертаваха пред мен не просто като литературна класика, но и като истинната българска литература, неподвластна на догми и идеологически рецепти. Знаех, че заедно с баща ми и чичо Здравко са следвали в Париж по схемата: един работи – двама следват, после се сменят; че са си изкарвали прехраната със свирене в оркестрите на парижките кина. Знаех, че е бил съветник на мароканския крал, че е проектирал българския павилион за европейското изложение в Париж още през 1937 г., че цял куп паркове и фонтани, покрай които можех да мина при броденето си из тогавашна София, са негова заслуга. Всичко това създаваше определена дистанция, която бих нарекъл дистанция на уважението – уважение към един друг, по културен и по-хуманен свят, към който той безспорно принадлежеше – и който за мен беше изгубен или може би по-точно казано – погубен – както ми се струваше тогава – завинаги.
Сега него го няма, а аз държа книга с неговите статии в ръка – и се опитвам да ви говоря за нея – въпреки натрапчивото чувство, че не съм дорасъл до тази роля, нито пък имам необходимите компетенции. Първото, което бих искал да кажа, е, че чичо Делчо наистина е известен най-вече като архитект, но неговите интереси покриват едно безкрайно по-голямо пространство – и това е пространството на универсалната, енциклопедично натрупвана и вдъхвана от първоизточниците култура. Той я възприема като един общ организъм – като състояние и вътрешна динамика на човешкия дух, което не може да бъде разчленявано и ограничавано. В неговия свят именно културата е това, което изпълнява върховната мисия на човека като пазител на езика, на който проговаря и чрез който се осмисля универсумът.
“Култура ако няма – всичко липсва” – казва той в едно свое интервю. Тази култура обаче не е някаква постоянна структура, не е конструиран фасетен механизъм. Тя тече и прелива, преминава от форма във форма, създава общи сводове и контексти, в които литературата си говори с живописта, драмата с танца, архитектурата с музиката. Последният разговор междувпрочем е сред основните мотиви на Делчо Сугарев да стане архитект. “Затова ме привлече архитектурата – защото архитектурата също е музика” – казва той в последното си интервю от 1996 г. Пак оттам ще разберем, че литуратурата също толкова силно го е привличала, колкото музиката и архитектурата. Привличала го е, защото също е част от общия организъм на културата – и докато човек не вникне в неговата цялостност, докато не усети общият пулс в неговите кръвоносни съдове, динамиката на неговото общо случване, не може да бъде нито добър музикант, нито добър писател, нито добър архитект.
Струва ми се, че именно това верую, което предполага интегративната същност на културните процеси и тяхната взаимозависимост лежи в основата на неговата визия за творческия акт – и предпоставя изключително широкия хоризонт на културната проблематика, разработвана в неговите статии. Нека се вгледаме само в текстовете от списание “Златорог”, повечето от които представляват кореспонденции от Париж. Сред тях ще срещнем концептуално наситени и компетентно написани изкуствоведски статии, посветени на художествени изложби или на конкретни художници – включително български такива, театрални рецензии, понякога с обзорен характер – като “Театралният сезон в Париж” например. Ще срещнем рецензии за балетни постановки; статии, които разработват сериозни проблеми, свързани с историята на изкуството – като “Страданията на Христос във френското изкуство”, прецизни анализи на световната митология като “Орфей – певецът на Тракия”. Ще срещнем анализи на важни архитектурни феномени – каквито са павилионите на международното изложение в Париж през 1937 г., трактати върху концептуални и теоретични проблеми, свързани с различните изкуства – като се почне от театъра – напр. “Театърът и театралния декор” – и се стигне до архитектурата, интерпретирана както в конкретните си национални и регионални модификации – както е например в “Архитектурна София”, – така и в нейните теоретични принципи и параметри – както е във “Всекидневният декор” и особено в “Декорът на живота”.
По отношение на архитектурата обаче би трябвало да отбележа, че тя е централна тема в текстовете на проф. Делчо Сугарев далеч не само защото покрива неговите професионални интереси. По-скоро неговата художествена философия вижда в лицето на архитектурата онова творческо усилие, което засводява културната парадигма, което в най-висша степен интегрира разнородните й проявления. Според него по своята природа архитектурата е призвана да изразява най-абстрактното, но и най-трайното тяхно ниво. Нека отбележим например ключовия термин “декор”, който твърде често се появява в неговите статии – и който кореспондира и с други български търсения в сферата на естетическото и нейното отношение към човешкия живот по това време (напр. декоративната естетика на Чавдар Мутафов и декоративният език на Николай Райнов). Според проф. Сугарев човекът винаги се е нуждаел от декор – сиреч от среда, която вписва, но и която отразява всички негови вярвания, търсения и дилеми. Тази среда е, от една страна, продукт на човешкия стремеж да завладее природата и да стане независим от нея; но същевременно и на противоположния такъв – да се впише в природата, да осъзнава и осезава своите корени сред природното, да размие границите между себе си и света, да преживее универсума като своя родина. В неговата визия “изкуството и природата са декорът на живота” – и тяхното съпоставяне неизбежно предполага необходимостта те да бъдат мислени в интегративен план – докато архитектурата е най-прякото проявление на нуждата от такъв декор, на волята за декор – сиреч за цивилизоване и очовечаване на средата, в която живеем.
В този смисъл декорът на живота е отражение и рефлекс на същия този живот – но не само. Тъй като изкуството е синтез на живота, то се превръща във фактор, който придава трайност на неговия декор – и това във висша степен важи за архитектурата, която обхваща мащабните проявления на неговата материална култура. В същото време и природата генерира блян към вечност, като отрича смъртта и тленносттта чрез своя величествен кръговрат от преобразуващи се енергии, чрез своята изначална наличност и неунищожимост. Културното и цивилизовано услилие всъщност се състои в това да потвърди именно това усещане за трайност и неизчерпаемост на човешкия свят, в контекста на което архитектурата има своята особена и незаменима позиция. Нейното значение като материален декор и духовна проекция на човешкото е огромна, тъй като тя създава трайни феномени, които устояват на разрушителните стихии и човешките безпаметства през различните исторически епохи. Затова – както казва проф. Сугарев: “Архитектурата и изкуството, с които ние живеем, ни говорят за човека и неговото минало. Те надминават сегашното. Показват вечността, която се движи в своята сегашна форма”.
В този смисъл архитектурата е трайна, но не и неизменна. Тя е хранилище на памет, но и диалог между тази памет и новото, което покълва в човешкото мислене и светоусещане. Тя е лично дело, но надмогва личното – и заставя твореца да осмисля своето дело в зависимост от традициите и хармониите, заложени в урбанистичната рамка, в която той ще положи своя проект. Декорът на живота има своя регионален език – но едновременно с това е и средството, с което човешкият дух конквистадорски завладява далечни територии, без да иска да знае за граници и условности. Точно тази гъвкавост на архитектурното мислене е ценна – и именно върху нея се гради творческата философия на проф. Делчо Сугарев.
И тук съм длъжен да подчертая най-важната според мен особеност на тази философия – нейната хуманност, нейната грижа за постигане на баланс между природата и човешките усилия, които неизбежно изтласкват и деформират природното. Няма как да не забележим, че при цялото уважение, с което проф. Сугарев се отнася към делото на Льо Корбюзие, той води и една неприкрита полемика с него – и отказва да възприеме визията му за града като машина за живеене. Обратното – не само архитектурата на парковете и градините, които той осмисля именно като противостоене на обезличаващото и механизиращо живеене в големия мегаполис, но и примерите, на които се позовава и от които черпи творчески инвенции, съдържат сроден хуманистичен заряд – съдържат мисленето за човешкия живот като вписан в природата, а не като противостоящ й и унищожаващ я в името на своите механизирани амбиции. Най-важният пример в това отношение са неговите изключително интересни изследвания върху архитектурата на българския двор през Възраждането – плод на които е една от най-интересните му монографии. В статията “Къщи ниски, къщи с двор…”, включена в този сборник, проф. Сугарев разглежда възрожденския дом в неговото интегрално единство, включваща дома като естествен елемент в една разгъната природна среда – без резки преходи и граници. Според него: “Единството на къщата с двора позволява да се разпределят по-правилно всичките функции на жилището в един пълноценен организъм, който съчетава в понятието “живеене” съвременното съдържание на комфорта и контакта с цветето, с дървото и с водата, с възможността да чувстваме около нас постоянното присъствие на природата”.
Забележете само идеята за включване на жилището и неговата среда в “един пълноценен организъм”, чрез който всъщност човешкото битие намира и своя израз, и своята пълноценна среда – това е една модерна и актуална и към днешния ден идея. В този смисъл проф. Сугарев се застъпва за една екологична и природосъобразна архитектура, която противостои на прекалено урбанизираното и унифициращо архитектурно мислене, доминиращо през по-голямата част от ХХ век. Склонен съм да разглеждам тази екологична архитектура като модерна и доказала своята приложимост в днешния свят, а по отношение на българските реалности бих я определил и като насъщна.
Съжалявам, ако някой се обиди – но поне аз бих определил това, което се случи в българската урбанистична среда през последното десетилетие, като чалга-архитектура – сиреч като просташко налагане на ползата и печалбата над вкуса и над грижата за това нашите деца да живеят в хуманна и хармонична среда. Колкото и странно да е, проф. Сугарев е успял да долови тези дехуманизиращи тенденции още през 70-те и 80-те години на миналия век, за което свидетелстват ред статии в този сборник – като “Единството на цивилизацията, околната среда, културата и устройството на пейзажа в светлината на човешката интеграция”, “Шумът – невидимият потоп”, “Човешката мярка за града” и др. Един пример само: статията “Бетонът – заплаха за крайбрежните зони”. В нея се казва, че “морското крайбрежие се превръща в бетонна и асфалтова преграда – брутална граница между морето и сушата”. Като че ли е написано днес – когато тази бруталност е вече почти докрай реализирана – а всъщност тази перспектива е доловена още през 1981 г.
Именно заради този усет към човешкото – и сложния, противоречив процес на неговото вписване в природната среда, както и заради респекта към хуманните и облагородяващи аспекти на “човешкия декор”, достъпни и разбираеми само от гледна точка на една универсален и проникновен интелект, според мен на този сборник, събрал в себе си само малка част от разпръснатите в периодиката текстове на проф. Делчо Сугарев, съвсем не трябва да се гледа само като на сборник in memoriam. И не просто припомняне за едно голямо дело би трябвало да видим в него – а грижа за хуманната същност на човешкото битие и културата като негов израз – израз на една творческа философия, която е валидна и в днешния ден – и която изразява във висша степен грижата за нашето общо бъдеще.
ЕДВИН СУГАРЕВ
Делчо Сугарев, “Дом за човека, свод за духа”, изд. “Булвест 2000”, С., 2012
