Мартина Друмева
През последните няколко години из градините на родната литература все по-често изникват творби, претендиращи, че са лековити билки за духа на българина, разболял се от тегобите на съвремието, изгубил корените и вярата си, сляп за простите истини и магията на живота. Сред тези произведения се нареждат някои от книгите на Ивинела Самуилова като „Бабо, разкажи ми спомен“ и „Тъй рече баба Ега“, както и небезизвестната „Стопанка на Господ“ на Розмари де Мейо. Въпреки че тези книги са плод на огромен труд и изследвания, що се отнася до литературната им стойност обаче, те често не биват приемани като ранилист, цариче или омайниче, а по-скоро като плевел.
От подобна почва изниква и „Глина“ на Виктория Бешлийска. Творбата предизвиква читателски бум у нас, а наскоро излезе и нейният десети тираж – нещо, с което малко книги на български автори могат да се похвалят. Освен това „Глина“ се оказва и любима книга на президента Румен Радев и не без основание – Виктория Бешлийска ни връща в традиционното патриархално общество, което се бори за всеобщото благо на едно село в Трънско, а именно Бусинци.
Авторката използва като основна сюжетна линия легенда, която гласи, че през XVII в. три коли грънци са били натоварени в тогавашното село Бусинче и закарани до султана в Цариград с молба той да заповяда на неговите секбани в Трънско да спрат да нападат грънчарите, тръгнали да продават стоката си. Султанът издал берат и бусинчани вече обикаляли без да се притесняват, че или ще остана без стока, или дори без главите си.
Самата история на „Глина“ е като богата цветна шевица – легендата е само нейното стъбло, а шевицата изобилства от бродерии, шарении, брънки, извивки. В хода на романа се заплита любовният триъгълник между грънчаря Велико, овчаря Боя и Жара, дъщеря на знаялицата Зевна, която в началото на романа е току на прага на раждането на Жара, и намира пристан в село Бусинче, където започва да лекува хората. След това се озоваваме в годините на пътуването до Цариград, а сърцето на Жара се лута между двамата ѝ възлюбени. С редица ретроспекции авторката ни разкрива тежкия живот на Велико, и досущ като парчета от пъзел постепенно допълва образите на главните герои чрез тяхното минало, ала в края оставя вратата на въображението открехната, за да можем ние сами да решим тяхното бъдеще.
В „Глина“ се разглеждат теми като любовта, семейните ценности, прошката, трудолюбието, връзката между майка и дъщеря, предателството, но романът не блести с оригиналност, що се отнася до тяхното разнищване, все пак това е и дебют за Виктория Бешлийска. Истинското богатство на книгата всъщност са усилията и проучванията, стоящи зад написването ѝ и най-вече че успява да съживи интереса към керамиката и в частност тази на село Бусинци – след издаването на книгата районът е привлякъл много повече туристи от предходни години. Личи си, че Бешлийска е изследвала и говора на Трънския край, самата тя признава, че е написала по-голямата част от книгата в Бусинци – доста умела стратегия, за да се потопиш напълно в атмосферата и езика на историята. Откриваме любопитни и оригинално използвани елементи от фолклора като например вграждането на сянката в чешма или мост, както и богати описания на носиите от това време, на посудата, на къщите; като предизвикващи интерес можем да посочим и баянията, въпреки че за някои читатели те товарят излишно текста.
Всъщност най-отчетливият проблем на „Глина“ е самият текст. От една страна, Виктория Бешлийска е позната на широката публика със своя успешен проект „По дирите на думите“, в който тя „разказва“ значенията на остарели думи, наскоро издадени и в „Словник“ (също от издателство „Софтпрес“). Разбира се, „Глина“ е вдъхновена и от тези търсения на авторката, естествено е по-старите думи да взимат превес, не само заради това, но и понеже историята се развива през XVII век. По-наблюдателните обаче няма как да не забележат, че в книгата изникват и думи като „план“ например, които нямат място в подобен текст. В края на романа пък е поместен речник на архаичните думи, а самата Бешлийска признава, че много от читателите не се обръщат към него, но това не пречи на разбирането на текста.
Стилът на авторката издава богатството на нейния изказ, самата тя е филолог по образование. Изпъстря текста с множество метафори, като например, че на небето се вижда само „отрязаният нокът на луната“. Те са оригинални, но липсва мярата в тяхната употреба. В първите няколко страници тези метафори гъделичкат приятно езиковото любопитство на читателя, но в един определен момент толкова утежняват текста, че той заприличва на гоблен, чиито начални очертания отдавна са се изгубили под некоординираната шарения от конци, забучени някъде просто за цвят. Изрази като „водата ѝ отвърна на драго сърце“ буквално те карат да се удавиш в текста, спъват самия ход на четене.
Все пак Виктория Бешлийска заслужава поздравления за своя труд и оригинални хрумки. За половината от хората, прочели „Глина“, тя е вдъхновяваща и топла книга, която сгрява душите на по-чувствителните. Проблемът е, че другата половина или оставят книгата непрочетена, или я прочитат, ала сякаш са погълнали буркан свръхсладък словесен петмез, от който едва ли не им е прилошало.
А вие… обичате ли сладко?
Виктория Бешлийска, „Глина“, изд. „Софт-прес“, 2020
