Амелия Личева
На съвременната българска литература все още не ѝ достигат теми, които да я правят по-конвертируема. И под конвертируемост нямам предвид само преводи, а имам предвид синхронизиране с това, за което пишат и от което се вълнуват големите световни писатели – проблемите на днешния ден: кризите, Брекзит, тероризмът, бежанските вълни, предчувствието за екологична катастрофа, предстоящото изместване на човешкото от машините… Разбира се, изключения има – извън Георги Господинов и Теодора Димова ще спомена Георги Тенев, Захари Карабашлиев с „Опашката“… И най-важното, радостно е, че започват да се появяват млади писатели, които опровергават това ми твърдение – те пишат книги, които не са регионални в хубавия смисъл на думата. В последния конкурс „Роман на годината“ на Национален дарителски фонд „13 века България“, макар и за мое огромно съжаление да не попаднаха сред номинираните, имаше най-малко две такива книги – романът на Момчил Миланов „Лято в Бурландия“ и „Нас, които ни няма“ на Антония Апостолова. Интересното е, че и двете книги са по някакъв начин за детството, за порастването, за сложните отношения с родителите и за децата в разделените семейства. И също така са за миналото, което с носталгия викаме, за миналото, което е имало вкус, мирис и тях са си наложили да предадат писателите. С език, който умее да улавя това преживяване на паметта.
Романът на Антония Апостолова обаче е и за любовта, за първото истинско влюбване и начина, по който то ни белязва, за търсенето на себе си през другия, който ценим и искаме повече и от себе си. Докато го четях, точно в духа на казаното, аз не си мислех за български книги и автори. Мислех си за Сали Руни, за Марийке Лукас Райнефелд, защото романът на Апостолова е някак европейски, нищо че в него има много разпознаваеми реалии. Ще кажете, той е за България, за Бургас от 90-те, със знаковите места там, с жаргона, с авторите си, с образа си на град на поезията, място за влюбени. И ще сте прави, но и не съвсем. Защото въпреки локалните маркери романът е и глобален, той успява през локалното да адресира универсалното. А това вече е белег на майсторство, на постижение – така правят много от добрите писатели.
В момента в някои страни един от бестселърите в сферата на нонфикшъна – видях го в английските книжарници в Нидерландия – е книга от изследователя на световната литература Дейвид Дамрош – Around the World in 80 Books (2021). Книга пътешествие през световните градове чрез описания от национални писатели, по модела Париж на Хемингуей или Дъблин на Джойс. Казвам това, за да подплатя тезата си, че един град може да се превърне в символ, в локация на универсалното.
Какво още ми хареса много в „Нас, които ни няма“? Нещо, което също надскача традиционните линии в българската литература. 90-те на Антония Апостолова не са годините на мутрите, прехода, акцент не е недоимъкът, макар и някак да е загатнат. Акцентът е вътрешният живот на едно поколение, което вкусва свободата, което наследява паметта на родителите си (има препратки към годините на социализма), което живее с музиката, научната фантастика, за което физиката, астрономията са структуриращи не просто поуките и пътищата, но личните духовни траектории и мислите. И което вярва във връзките до степен, че не може да си представи, че ще надживее своите близки и ще трябва да заживее с липсите и загубите.
Макар и от по-ранно поколение, аз повече се разпознавам в романа на Апостолова, отколкото в много други, защото – пак ще кажа – той е за миналото като дух, интелектуална история, памет за близките, за липсите, които са ни белязали, но и за срещите. И за писмата, които сме си писали, защото така по-лесно сме изразявали себе си. В този смисъл автобиографичността, за която авторката говори в интервюта и която не крие, е една трансцендирана автобиографичност, от онзи тип, който чертае историята на цели поколения.
Разбира се, можем да кажем – както вече се загатна, – че това е и роман за преживяването на времето, за разпадите, за самотата, мълчанието, смъртта и траура, за флуидността на аза, за себеусещането, че нищо от нас и от света ни не може да се върне същото. Роман, който казва – повторителност няма. Може да си мислим, че нещата, че историята се повтаря, но това е илюзия и всеки нов акт е вече различен.
И накрая. Романът на Антония е бавен – и като разказване, и като психология, и като наслагване на красивия, нестандартен език, който е постижение. Никога няма да се уморя да повтарям, че за да имаме стойностна литература, тя трябва да е написана на език, който да е надскочил клишетата, елементарността, предвидимостта, както е тук. Затова и „Нас, които ни няма“ се нарежда до представителните текстове от последните години и разширява посоките, по които тръгва българската литература.
Антония Апостолова, „Нас, които ни няма“, изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2021
