Амелия Личева
Този текст ще бъде по-личен, защото се нуждая от признания, за да мотивирам позицията си. Нуждая се да обясня защо сега съм в позицията да защитавам – ще кажете – каузата на националното, след като имаше времена, когато във Фейсбук се разпространяваха мои снимки с надпис отродителка заради мой текст по повод „Аз съм българче“, и Слави Трифонов ме беше нарочил в патоса си да изобличава предателите на националното… Но не, не това е каузата. Защото аз продължавам да искам да виждам българското като част от европейското, като надмогнало провинциализмите, като достатъчно гостоприемно към чуждестранното и усвоило прекрасната философия на Левинас за това как трябва да понасяме другия без алергия. И продължавам от дъното на душата си да негодувам заради партии и партийки тип „Възраждане“. Каузата ми обаче е езикът, българският език. Не от някакъв криворазбран патриотизъм, не и от страх, както би казал министър Денков, защото според него всички учени, които не приемат идеите му за 08, треперят от страх за работата си, за титлата си, за кариерата си. Иска ми се да защитя българския като език, на който работим всички, които избрахме да останем в България и да посветим най-смислените си години на българския облик на нашите научни области. Според новите проектокритерии на министър Денков за академично израстване българската университетска научна продукция трябва да заговори на английски език. Да пишеш на български не е срамно или ненаучно, г-н министър. И да, писането на български може да не гарантира заветните наукометрии, но това е единственият начин да съхраним един крехък идентичностен белег, който все повече излинява, все повече бива изтласкван от калки на английски идиоми, клишета, несвойствен синтаксис. Езика, който можем да изпуснем завинаги, ако и ние в университетите предадем крепостта. Само че на развален български нито се създава литература, нито се правят преводи, нито се пише за всички онези може би презрени от Вас теми като българска литература, българска история, българско законодателство, които са важни за публиката тук, у нас. Още повече че и световната хуманитаристика днес се прави от все повече автори, които пишат на малки и непопулярни езици, които представят локалното, успявайки да го универсализират. Защото глобализацията е хубаво нещо, но зад нея също стоят локални истории, места, хора, езици. И после идват преводите.
Нека не се връщаме в 90-те, когато колеги в СУ смятаха, че за школите и теориите трябва да говорим на английски, защото собственият ни език е недостатъчен. И го правиха, но не задълго, защото времето ги отрезви. И защото, г-н министър, език на нас не ни липсва. Това, което може да се окаже в недостиг, е национално достойнство и грижа за бъдещето.
