Миглена Николчина
Моят отзив за книгата на Чавдар Парушев „Срещучовешкото. Антиутопичният жанр в литературата през ХХ век“ не е и няма как да бъде безпристрастен поне по две причини. Първата е, че тази книга ме цитира многократно (но не само мене, както ще стане ясно по-нататък), тъй като в нея се третират теми и проблеми, които ме занимават от десетилетия и по отношение на които с Парушев обитаваме едно общо диалогово поле на оживени съгласия и разногласия. Преди да бъде книга, изследването на Парушев беше дисертация, която той защити преди доста вече години, точно седем, ако трябва да пояснявам, т.е. съветът на Хораций да се изчака девет години преди да се публикува тук е почти дословно изпълнен, при това в нашата епоха, забележителна с множество неща, но не и със склонността да се отлага жаждата за мигновена публичност. През тези седем години Парушев просто не направи нищо, за да се появи книгата му – това му равнодушие към съдбата на труда му, без да съм го питала, е струва ми се, плод на усещането му, че липсва достатъчно многобройна общност, която би се интересувала. Тук изниква моята втора причина да бъда пристрастна: в момента, в който издателство „Версус“ прие рисковата ми идея да възстановя поредицата си за хуманитаристика „зевгма“, аз предложих като първо заглавие именно книгата на Парушев. Както този ми избор, така и инвестицията ми в тази поредица, така и другите случаи, в които съм била пристрастна, така и в крайна сметка собствените ми странствания в този наш „свят от значения“ (Рилке), са диктувани от убеждението, че общностите на делата ни трябва да бъдат не само намирани, но и създавани и че те не са винаги синхронни, че те трябва да бъдат мислени и във времето. Особено когато се отнася
„до човека и до неговото оцеляване“ (Сен-Джон Перс),
а тъкмо до времето и оцеляването на човека се отнасят размишленията на Парушев в отговор на тревогите, които бележат втората половина на ХХ и началото на нашия век. Тези тревоги и произтичащите от тях прокламации на края и смъртта на един или друг аспект на западната култура в политически, идеологически или естетически план авторът поставя под общия знаменател на криза на темпоралността и капацитета да се мисли бъдещето, която криза намира повече или по-малко пряк израз в жанра на антиутопията. Наред с тази криза има и една друга, която Парушев не толкова тематизира теоретически, колкото решава практически – това е информационният потоп, който поставя всеки изследовател пред проблема как и какво да се подбере и пресее. В лицето на тази криза изследването на Парушев се базира на внушителен брой литературни произведения, определяни като антиутопия, както и на широк кръг от теоретични перспективи, като при това той включва анализ на реален научен експеримент, чиято необичайност, гротескност, налудност идва да ни припомни, че ако литературното въображение предшества понякога с хилядолетия научните проекти, нерядко е обратното, научните проекти далече изпреварват и най-зловещите, най-абсурдните ни фантазии. И тъй, възможен ли е хибрид между човек и маймуна? Още преди Първата световна война започва сагата по търсенето на практически отговор на този въпрос… Дали пък междувременно не е бил намерен, дали не го живеем вече?
Наред с обобщенията в началото и края на книгата, „Срещучовешкото. Антиутопичният жанр в литературата през ХХ век“ съдържа една обемиста част, която има теоретичен характер, и друга, която се съсредоточава върху анализа на четирима автори (Хърбърт Уелс, Урсула Ле Гуин, Станислав Лем и Маргарет Атууд). Теоретичната част се занимава с дефинирането на жанра на антиутопията, като се опира както на неговия генезис, така и на внимателното му разграничаване от други жанрове. Тази дискусия започва с разглеждане на възникването на самия термин на границата между литературата, сатирата, политическата реторика и философията, като задава тона на едно от основните качества на работата на Парушев – отказа от готови решения, еднозначни отговори и лесно свеждане на противоречията и разногласията до удобно единство. В това пъстро поле Парушев е воден от амбицията категорично да отдели антиутопията от други жанрове, с които я свързват едни или други сходства – научната фантастика, сатирата и утопията. Трябва да се подчертае, че тези съседни жанрове са самите те твърде проблемни в своите дефиниции. В работата си по първото разграничение – между научна фантастика и (анти)утопия – Парушев въвежда една ярка и евристично силна идея за „Платоновата лупа“. Теоретически тази концепция е разгърната между литературната теория на Волфганг Изер, философската рефлексия на Фредрик Джеймисън и наблюденията на една от водещите фигури в изследванията на научната фантастика, Дарко Сувин. Под тази „лупа“ съполагането на човек и държава, което ще осигури вход към политическите залози на антиутопията, успява да получи значителна степен на формализация. Колкото и да е проблематична тази формализация, която очертава дори един западен и един лично засягащ ме източен (от епохата на соца) жанров квадрат, тя има ефекта да стабилизира както в исторически, така и в структурен план твърде флуидната природа на изследвания обект, флуидна до голяма степен и по решение на Парушев, доколкото той се стреми да удържа както литературните, така и извънлитературните контексти. Тъкмо тук е ситуирано и странното преливане на литературния (анти)утопизъм във вече споменатия чудноват научен експеримент, проведен от Илия Иванов, който буквализира множество предходни и следходни литературни фантазии в опита си да постигне с изкуствено осеменяване хибрид между човек и маймуна. Както посочва Парушев, казусът „Илия Иванов“ показва до каква степен функционирането на определени художествени произведения пресича разнообразни литературни и нелитературни пространства и не може да бъде изчерпано в една автономна област, назовима „литература“.
Следващото разграничение, което Парушев прави, е между антиутопия и сатира. Тази част препраща към изследвания върху сатирата на Росица Димчева и Цветана Хубенова, като отново прилага Платоновата „лупа“ и се завръща в нова и все по-прецизна светлина към вече обсъждани автори и тези. Разглеждането на български теоретици в ангажиран и критичен дух е сред достойнствата на книгата: така последното разграничение, което Парушев прави – между антиутопия и утопия – се насочва предимно към работата на Александър Кьосев. Това „разчистване на сметките“ между антиутопията, от една страна, и научната фантастика, сатирата и утопията, от друга, е насочено към прокарването на собствената категорична теза на Парушев, според която антиутопията „печели“ това съревнование. А с това антиутопията печели правото да формулира визиите на бъдещите човешки и нечовешки общества, да мисли бъдещия край на човека или появата на нов такъв. Тази теза, достатъчно убедителна през аргументи за отслабеното и отслабващо присъствие на другите три жанра в настоящата епоха, е след това изведена към следната дефиниция:
„под „антиутопия“ разбирам опит да се мисли криза на възможността да се произвежда смисъл в понятието „човек“ (с. 157).
Гениална формулировка. Наред с „Платоновата лупа“, тази дефиниция и нейното разгръщане са несъмнено сред най-амбициозните достижения на Парушев.
Заедно с това те предизвикват и най-много въпроси. Така центрирането на жанровите разграничения около понятието „човек“ и неговите кризи, колкото и да е близко до собствения ми начин на мислене и колкото и продуктивно да е то – а аз смятам, че то е изключително продуктивно във връзката с темпоралността, която Парушев прави, – отваря един сериозен теоретичен зев, чието запълване се нуждае от друга генеалогия, генеалогията именно на разбирането за човека в европейската култура. Тъй като подходът на Парушев е през скриващо-разкриващото сдвояване на „човек“ и „държава“, допълнително усложнено от понятието „субект“, на това място той се впуска в преглед тъкмо на проблема за държавата. Въпреки че това не успява да отговори на въпроса за „човека“, който собственият му подход поражда, достигнатото в резултат обобщаващо определение не само заслужава адмирации, но и изглежда особено релевантно на собствената ни епоха и нейните специфични социални и политически тревоги. Или както той казва,
„Строга дефиниция на понятието литературна антиутопия, която може да обхване описания наратив, би гласяла: литературно произведение, което фикционализира чрез антропохронотоп невъзможността за съчетаване между субект и държава, без едното да заличава другото…“ (с. 182).
Или едното, или другото. Човекът или държавата. Ето къде сме. Отново пак. Тази дефиниция е не само блестяща: седем години по-късно тя предлага срез на най-новите ни несгоди. В следващата част от книгата Парушев я прилага към конкретни произведения на автори, които вече са били призовавани в хода на теоретичната му аргументация – Хърбърт Уелс, Урсула Ле Гуин, Станислав Лем, Маргарет Атууд, но и редица други имена от внушителния списък с първична литература. В техния анализ Парушев демонстрира как тази дефиниция позволява пълноценни прочити на литературни произведения. Това тя прави. Тя постига и нещо друго обаче – предлага призма за разбиране на нагласите спрямо темпоралността в края на ХХ и началото на ХХI век, което прави възможно пренасянето на „Платоновата лупа“ и върху други аспекти на съвременната култура.
При представянето на книгата си неотдавна във ФЖМК Чавдар Парушев разказа какво е искал, но не се е чувствал достатъчно готов да разгърне като допълнителна глава в своята книга. Идеята му тръгваше от огледалните неврони (природни науки), прекарваше тези неврони през дебрите на социалния свят (социални науки) и накрая отвеждаше към художественото претворяване (хуманитарни науки). Сега вече, каза той, чувствал, че може да развие тази перспектива. Очакваме с нетърпение. Тази и следващите глави от аналитичната проницателност на Парушев.
Чавдар Парушев, „Срещучовешкото. Антиутопичният жанр в литературата през ХХ век“, изд. „Версус“, 2021
