Владислав Христов: Преди векове Марк Аврелий написва „Към себе си“, сега ти написваш „Към нея“, условно погледнато – може ли да има „Към нея“, ако преди това не си минал през „Към себе си“?
Росен Карамфилов: Първо задължително минаваш през себе си. През всички огледала във всички свои стаи. Интересното в „Към нея“ е, че е написана и от мъжката, и от женската гледна точка, без втората да звучи изкуствено. Част от моите фенове ме питаха дали Ана не ги е писала. Това означава, че сме свързани. И че поне веднъж в живота си не сбърках с избора на жена.
29 години – 29 парчета любов в книгата, какво научи за любовта през годините?
Любовта е велика. Любовта е опасна. Любовта е сянката на Бог. Любовта е, когато е красиво дори когато светът те отвращава. А светът ме отвращава не за друго, а защото опустя. Стана сбъркан. Такъв, какъвто е без любов, не бих го понесъл.
Имал си много любов и си губил любов, как градиш своя имунитет, който ти помага да се справяш със загубите?
Не се справям. След като почина баща ми, умря страхът ми от други загуби. Оттам насетне – насъщното превръщам в свой живот, а изгубеното – в творчество. Наскоро написах песен за групата ми “Erase The Poems”, по мотиви от известно мое стихотворение, посветено на отишла си от мен дама. Стана прекрасна песен. Ефирна и тежка. Ще я чуете наесен.
Писането чрез сърцето често е унищожително дори физически за автора, как преодоляваш последиците, коя е твоята „противоотрова“?
Музиката. Правенето и слушането ѝ. Природата. Книгите на писателите, които ме изграждат. Умението да се изключвам. Да изчезвам когато си поискам и да се появявам пак. Да съм адекватен дори когато реалността не е.
Много писатели все още смятат любовта за твърде сантиментално и изтъркано от употреба човешко чувство, какво би им казал?
Не бих говорил с тях. Камо ли да им кажа нещо. Да се оправят.
Преди години когато започна да пишеш поезия, малцина повярваха в таланта ти, сега вече имаш много почитатели – твоят начин да отсяваш житото от плявата?
С много работа. С много четене. С много писане. С много изхвърляне на боклука. С много самокритичност. Харесам ли нещо свое – това ме плаши. Опитвам се да възпитавам у хората, на които съм редактор, характера на истинския писател. Тъпо е да си вярваш, а да не можеш нищо. Постигни нещо голямо и тогава си повярвай. Но не до безумие. Точно толкова колкото ти е нужно, за да успяваш всеки път да се надскачаш. Да се изненадаш.
След „Колене“ събра ли сили за нов роман?
Тъй като съм фанатик на тази тема и съм убеден, че не бива да се говори предварително за тия неща, за да не се убие енергията им, ще кажа само: да.
През последните две години усилено рисуваш, по-труден ли е пътят ти като художник, отколкото като писател?
Аз не съм художник. Аз съм свободен дух с четка в ръка. Има разлика. Художникът носи със себе си знанието как се рисува. За щастие или за беда, нямам това знание, но пък това прави картините ми свободни. Колкото по-трудно – толкова по-добре. Напоследък експериментирам с всякакви формати и материали. Любимо ми е да правя полиптихи – метър на метър, съставени от четири платна 50х50 см, да речем.
Как се предпазваш от неизбежната реакция на хората да те сравняват с баща ти? Какво от духа на Кольо К. присъства в твоите картини?
Нека сравняват, макар че е глупаво. Не можеш да сравниш един гений със сина му, който изобщо не знае какво прави, а просто чувства. Истината е, че имам духовна свързаност с татко, която няма как да обясня. Достатъчен е фактът, че не съм сам в рисуването. Заедно сме чрез енергията. И е съвсем нормално рисунъкът ми да напомня с нещо на него. Та неговото творчество е формирало цялостната ми представа за естетика! От – до. Ще ми се усещането за вяра от неговите картини да присъства и в моите. Дано да е така.
Лесно ли се разделяш с картините си? Има ли картина, с която не би се разделил?
С моите – да. Те са за хората. С тези на баща ми, Кольо Карамфилов, е по-трудно. Затова и негова живопис не продавам. Има и мои картини, които са ме докоснали и тяхното място е на стената вкъщи.
Писане, рисуване, музика, може ли изобщо да има степенуване в сърцето ти?
И трите. До края и отвъд него.
След пандемията ни връхлетя война, какви грехове все още изкупва човечеството? Има ли шанс да обърнем посоката на реката, да дойдат по-добри времена?
Всичко е по план. Да бъде изличено човешкото. Да бъде изтрито божественото. Да се озлоби човечеството. Да властва разрухата. А всъщност е просто. Никой не трябва да стреля по никого. Тая кръвнина всички ще я плащаме. Колкото по-скоро си спомним, че добротата е необходима в сърцето на човека, толкова по-скоро ще се почувстваме щастливи. От това зависи дали ще спасим или не. Иначе ни очаква гибел. И то грозна. Простете, но трябва да тръгнем от песимистичната опция, за да се опомним. Поне малко. Що за ужас живеем? Свят без Бог. Мрак без мяра. Стига.
30.05.2022
Въпросите зададе ВЛАДИСЛАВ ХРИСТОВ
