Савина Петкова
Какво ли бихме казали на 16-годишното си „аз“ от разстоянието на времето? Дали ще изберем съвет или утешителни думи, възможностите са ограничени и винаги с морална окраска. Какво пък би било, ако вместо това оставим 16-годишното „аз“ да проговори? Така поставя нещата и хърватската режисьорка Антонета Аламат Кусиянович с дебютния си филм „Мурена“, чиято българска премиера се състоя през пролетта на София Филм Фест. Макар и лишен от автобиографични залози, „Мурена“ несъмнено е творба, посветена на пубертетските години, на онова странно и тъмно място, средище на безутешно желание за „още“ и непоклатима себичност. Главната героиня Юлия живее на изолиран остров в Адриатика (някъде около Дубровник) заедно с майка си и баща си; лятото напредва без интересни случки, а единственото разнообразно занимание за нея е да се гмурка и да лови змиорки. Оттам и идва необичайното име на филма: мурената е вид змиоркоподобна риба, срещаща се в субтропичните райони; има островърхи зъби, с които не само може да ловува, но и да нанася сериозни рани. Още в откриващата сцена на филма Юлия улавя мурена, но плаща за смъртта на рибата със собствената си кръв, наранявайки се с харпуна – камерата отчетливо се фокусира върху раната върху бедрото ѝ, точно на ръба на банския костюм.
Оттам насетне животното и момичето стават неразривно свързани и въпреки че филмът не се свени да поразтегли метафората, не прави компромис нито с формата, нито със съдържанието си. За „Мурена“ режисьорката заслужено спечели наградата за дебюти „Златна камера” от кинофестивала в Кан, а продуцентската къща на Мартин Скорсезе се включи в разпространителската кампания в Европа и Америка. Но тези последствия са резултат от дългогодишна колаборация и най-вече от фината настройка на режисьорката спрямо дори най-малките промени в емоционалния климат на героите.
В ролята на Юлия влиза младата хърватка Грация Филипович, чието енигматично присъствие дирижира сеизмичните точки на филма. Жестовете ѝ са резки, далеч от премерени, а речта ѝ граничи с грубост – това са характеристики, донякъде типични за разбунтувала се тийнейджърка, но актьорската игра на Филипович излъчва и особен тип стоицизъм, сякаш притежава някакво несподелимо знание. Тъй като филмът неотлъчно следва Юлия през цялото си времетраене, зрителите бързо се научават да долавят дори най-малките промени в емоционалния ѝ свят. Още повече тази осезаемост се подсилва от субективния стил на заснемане на операторката Елен Лувар, която е работила с имена като Аличе Рорвахер и с Маги Джиленхол по номинирания за „Оскар“ филм „Изгубената дъщеря“. Вместо да трепти от вълнение, камерата удържа образите стабилни до точния момент, в който динамиката сякаш избухва. Движенията на камерата са винаги със замах и често са кръгови, сякаш стесняват иначе необятния хоризонт на Адриатическо море. Райският пейзаж разкрива клаустрофобичния си потенциал, а вътрешният свят на героинята остава болезнено неразгадаем. Има няколко момента, в които образът ѝ се пропуква и тогава камерата успява да хване точния момент и пролуката – сякаш въздухът около нея се променя и отваря място за една друга, съвсем непозната Юлия.
Така описан, „Мурена“ напомня повече на филм-мистерия, отколкото на тийн-драма и това не е подвеждащо описание: филмът всъщност не отстъпва на Хичкок по съспенс и скрупульозно построения сценарий. Талантът на Аламат Кусиянович да наслоява настроенията – несигурност, трепет, страх – засиява още в самото начало на филма, когато става ясно, че семейството очаква специален гост. Заедно с Юлия наблюдаваме как майка ѝ Нела (Даница Курчич) се преобразява в суетна и прибързана господарка на дома, а токсичният ѝ баща Анте (Леон Лучев) изоставя добронамерената си фасада, само и само да впечатли госта си на всяка цена. Недомлъвките касаят възможна инвестиция от страна на стария познат на семейството Хавиер (Клиф Къртис), който изглежда въплъщение на заможния американец, чиято възхита от хърватското крайбрежие трябва задължително да се превърне във финансова изгода.
Хавиер символизира абстрактната цел на Юлия, а именно: да бъде другаде, да стане друга. Затова и връзката помежду им бързо придобива амбивалентен заряд – отваря се място за флирт, за пренос на бащински образи, за пренаписване на идентификационните механизми. Дори се получава така, сякаш желанието за другост захранва и дирижира сюжета и скоро разбираме, че преди години Нела и Хавиер са имали афера и възможността да заминат заедно в Америка. Тези малки в преразказа си детайли обаче заемат голяма част от екранното време и филмът успява да обходи всички тайни трасета на неизказаните желания и неизказуемите болки. Емоционалното насилие, с което бащата си служи, за да постави Юлия на мястото ѝ, придобива феноменални (за западния, но не и за източноевропейския зрител) размери и няколкото дни забавление се превръщат в изпитание пред семейството и дали ще продължи да съществува в тази си ригидна форма.
Самата Аламат Кусиянович се вдъхновява от архитектурата и от артихектониката на локациите, затова и извежда от тях емоционалното състояние на героите си. Тя описва слънцето и ярката светлина като необходимо условие за злокобните тонове и напрежението на своя филм, а етическата подплата е свързана с мита, че насилие се случва само в тъмни улички и непрогледни нощи. Напротив, режисьорката нарочно поставя героите си в утопичен пейзаж, сред синева и изобилие от вода, а те сякаш умират от жажда; нямат сянка, под която да се скрият. И това е вярно на ниво топография – за снимките са избрани острови без зелена растителност. Емоционалното въздействие върху героите е свързано с невъзможността да си отдъхнат и парадоксално, почивката изважда на показ най-тъмните им страни. Няма традиционно „добри“ герои в този иначе обикновен по сюжета си филм.
„Мурена“ се явява естествено продължение на късометражния „В дълбините“ (Into the Blue, 2017), с който режисьорката печели награди в Берлин и Сараево. В късата версия Грация Филипович играе същата Юлия, но в друг сценарий. Ако в „Мурена“ напрежението се концентрира върху образите на бащата и Хавиер като негов сурогат, в късия филм препятствията са вдълбани в приятелството между две момичета и намират израз във фигурата на момче, което ги разделя. Аламат Кусиянович се вдъхновява от интензитета на тези емоции, както и от силата им да променят световете на героите дори без да са артикулирани. Затова и заглавието символизира амбивалентността на този преход: мурената е величествена в страшния си облик, но в противоречията ѝ има и нещо красиво. В природата ѝ е както да се отбранява, така и да атакува: точно като Юлия, която е готова да пожертва семейството за свободата дори и с цената на живота си, само и само да напусне клетката, която я държи в плен. Желанието често е твърде трудно за артикулиране, затова понякога разполагаме само с бягството.
