За поезията като храна и за храната в поезията от „София Берлин”
Този текст съзнава своето преварване. В смисъл, че в момента на своето написване премиерата на новата книга на Пламен Дойнов „София Берлин” все още е предстояща. В момента, в който рецензията ще попадне пред погледа на читателя/почитателя на поезията на Пламен Дойнов, вече Михаил Неделчев, Йордан Ефтимов, Иван Цанев, Георги Лозанов ще са казали своите думи за стихосбирката на представянето на книгата. Този текст все още не знае доколко ще съвпадне в съгласие или ще се отдалечи от техните прочити. Затова той гледа на себе си като положен в поезията, от която възнамерява да се храни, без да наднича в паницата с крититеските блюда.
Всъщност да се чете поезията на Пламен Дойнов от „София Берлин” през оптиката на храната и през различните нива, през които храненето присъства в тази книга, не ми се вижда твърде въображаемо намерение. Както предходната стихосбирка на Пламен Дойнов „Кафепоеми” (2003) може да се разгледа като пътуване до европейските столици през вкуса на кафето, така и тук като част и възможност за възприемане на света се явява храната в различните й проявления и вкусове – сладко, кисело, солено, шоколадово или дори маслинено („Посещение в марципанения музей в Сентендре”, „Виена. Общ изглед”, „Фото във Виена”). Затова аз ще пропусна да отбележа, че тази стихосбирка е репрезентативна за първото десетилетие на 21.век, като включваща стихотворeния, писани в това първо десетилетие. Няма да говоря също за стройността на циклите и подредбата на стихотворенията, която е като подредба на света – подреден не само (гео)политически, но и човешки, че тази подредба преминава през езика, за да изговори, разгради политическото на късове човешко биване, на възможни постановки и случвания. Защото както казах, ще говоря за храната.
Всъщност храната захранва на много нива и на много хранителни етажи „София Берлин”. От една страна, стихотворенията се „хранят” от богатия резерв на цитатността на канонични имена и текстове от българската литература, за да осъществят „достигането до дъното на езиковите основи на поезията” (Дойнов 2007: 47). Сред „хранителните” автори разпознах Пенчо Славейков, Яворов, Вапцаров, Ботев, както и Лорка. А стихотворението „Безследно изчезване на едни щраус от цирка”, освен че въвежда храната в най-прякото й потребление, а именно изяждането, което е движещ елемент в текста, подобява елегията на Дебелянов „Да се завърнеш в бащината къща”. Преобръщането на персонажните фигури, макар наглед комично, е елегично. Образът на щрауса има своя дълбинно трагичен ефект, основаващ се в голяма степен и в това преобръщане на каноничния елегичен текст на Дебелянов. Подменената фигура на лирическия обект не променя елегичността. Началата – напускането на цирка и завръщането в бащината къща, отварящи двете стихотворения – на Дойнов и на Дебелянов – поставят знак не толкова за равенство, а по-скоро спускат мост от значения, по които смислите от едното стихотворение протътуват на ментално ниво към другото. Преобръщането не е явно откроено, и това е отликът от текстовете на 90-те години, за които е важно диалогичността да е явно явена, заради ломенето на езиковостта. Цитатността в „Безследно изчезване на един щраус от цирка” изисква активен съучастник, деконструиращ текста и достигащ до трагиката му, тъй като напускането на цирка е завръщане към свободата, опитът на/от свободата е „да опиташ и да не успееш”. В много голяма степен стихотворението е фигуративната равносметка на прехода – българинът като щраус в опита си към промяна. По-нататък стихотворението на Дойнов и Дебеляновият текст се срещат в точката на смъртта: „Да те срещнат гладни/ роми или други, бързо да те шатнат,/ да нахранят с тебе… („Безследно изчезване….”) Тази творба е сред най-кратките в стихосбирката, но тя е показателна за високия метафоричен и политически заряд, който се забелязва в образа на щрауса като символ на българския преход – изконсумиран до перо, остава само да чака възкресението на оглозгания български дух. А перото в неумелите (още) пръсти, тайно взели го, отвежда до менталните дълбинни пластове на Българското възраждане. Тук е моментът да спомена, че „София Берлин” е внимателна не само към географията, заложена като пространство в заглавието на стихосбирката (а и чрез споменатите в нея реалии – Франция, Германия, Унгария), но и към историята – и българската, и световната, и по-близката („Неговият 11 септември във Виена”), и по-далечната (“Парижки спомен от 1910 година”).
Не на последно място темата за храната и храненето намира своята интерпретация в зоната на любовта. Добър пример е „Любовта през стомаха”, израстваща от златния косъм в супата, но и в „Три портрета от кралския двор”. Разделено на три части, както повече творби в стихосбирката, „Три портрета от кралския двор” въвежда и троичността на живота: храна, обич и трагедия.
Храната се проявява, както казах на различни нива. Едно последно, което ще спомена, е на нивото на архитектониката на книгата. Храната се явява и като сравнение: „вместо мустаци – с пера от лук” от „Хубавите чужденци или литература на отсъствието”, с което стихосбирката се отваря пред своя читател.
Яница Радева
Пламен Дойнов, „София Берлин”, София: Несарт, 2012.
