Антония Апостолова
Писах този скромен отзив в момент, в който ме застигна вестта за непрежалимата загуба на Нери Терзиева. Когато и да ни напуснат, човешки колоси като нея винаги ще са живели недостатъчно. Но колко (да) трае достатъчният живот – и всеки един живот ли? Библейските 140 години, които достигат Богдан Чизмаров и Аристотел Теодоров – героите на Иван Станков в новия му роман „Късна смърт“, излишно и изморително много ли са, или незадоволително, пренебрежимо малко? Ако човекът е само във времето, но самата смърт не е отвъд, а е част от голямото време, то тогава тя няма да е негово отрицание – просто ще е недостижимо по-дълга отсечка от тази на живота. Нима именно това няма предвид Деляна Новакова, третият протагонист в тази забележителна книга, когато казва на Аристотел с непосилна утеха, с дръзка надежда: „Времето, през което ще бъдем заедно, ще бъде много по-дълго от онова, в което не бяхме“.
Да, времето (една от големите теми на Иван-Станковата проза не само в тази, но и във всичките му книги, за която могат да се напишат цели монографии, и то с противоречиво-помиряващи се тези) се мери през случващото ни се в него и вероятно поради това притежава „гъстота“. Кое допринася повече за нея? Мащабните исторически събития, в които Богдан има осъзната, дори направляваща ги роля като „втория“, „сянката“, както и близък достъп до първите, които остават в летописите – докато Аристотел е само една от безименните души в периферията им? Или постъпателното ситно окопаване на отредената ни леха пръст и онези ежедневности, които почти не вълнуват Богдан, но изпълват живота на Аристотел? Човекът и времето: кой с кого си играе, кой през кого преминава, кой по кого се „катери“ – тези въпроси се надигат в целия роман. Дързост, сравнима с изяждането на райската ябълка, ли е да твърдиш като една от героините: „Аз хванах времето. Премерих го. То беше вече мое“? И може би едно от наказанията за тази самонадеяност засяга именно паметта – ако времето е „много неща за помнене“, то същевременно е и гумата, която минава и ги изтрива, предизвиквайки способността ни да ги задържим на единственото възможно място – в ума си.
В Иван-Станковата космогония времето обаче – и съответно паметта – се измерва не толкова в неща, а най-вече в хора. Освен тях като че ли няма нищо друго. Дори една цяла огромна война е нищо повече от „сума от времената на участниците в нея“. Многолетният Аристотел съзнава: „Когато навремето натрупа живот, насъбраха се много неща за помнене и започна да ги пакетира в десетилетия. Подредени, десетилетията имаха свои собствени портрети в албума на паметта му и те много наподобяваха конкретни човешки лица. Всъщност такива си бяха. Времето се бе превърнало в хора. Всичките мъртви до един, те говореха, движеха се и живееха само в него. Благодарение на него. Все едно бе бог и решаваше дали да им отреди безсмъртие“.
Това са хора, с които делим крайъгълните камъни на битието. Хора, които той е живял „реално и дълбоко, както се изживяват любовта и смъртта“ (тези две думи почти винаги присъстват една до друга при Станков). И тъкмо защото „любовта не понася думата време“, парадоксално тя притежава най-голямата потентност да го осмисля. И отново парадоксално, е най-близка до безвремието: „Където има любов, винаги е днес“. Безвремието според разбирането на Аристотел е в отказа от глаголите: „Това е безвремието – да говориш за оран, вместо да ореш, да ти се привиждат жени, вместо да ги любиш“. (Нима в този смисъл писането не е занимание по безвремие?)
Иван Станков оставя своя любовен триъгълник неосъществен, несвързан, с липсващи страни. Може би нещо като съзвездие от три трептящо-блуждаещи точки, между които от време на време протича електричество. При тази конструкция има ли какво да рухне? Деляна Новакова е като Маркесовата Фермина Даса с двама различни Флорентино Арисовци (впрочем именно Арис викат на Аристотел!). Нейното присъствие в живота на двамата протагонисти е насъщно и неоспоримо, макар и привидно въздушно, ефимерно, епизодично (романът е редуване на глави за двамата мъже, на нея не е отреден отделен разказ). В тази стогодишна самота досега до плътта ѝ отваря единият герой, а другият го затваря. Но този досег не е равносилен на консумация. Сякаш между тялото, с което се раждаме и с което си отиваме, има само „наметнато с дрехи сияние“. Кое ли е по-вярно да кажем: че любовта на двамата герои към жената оразмерява времето им, или че несъществеността на тази любов осигурява безвремието им?
Не, твърде много има да се разсъждава за времето в романа – невъзможно е да се направи тук. Това винаги е „проблем“ с Иван-Станковите книги, които работят с възможно най-мащабните човешки теми, с граничното: смъртта, любовта, властта, смисълът, самотата, вярата, загубата, спасението… Смъртта обаче е негов главен герой навсякъде. Опровергавайки, а може би всъщност перифразирайки казани другаде думи на писателя, бих твърдяла, че мъжете се страхуват много повече от смъртта и затова се опитват много повече да надиграят живота, докато жените разбират много повече смъртта именно защото са много по-близо до най-важните преживявания, свързани с него. Смъртта в „Късна смърт“ присъства разстелена на фронтовите полета на световните войни, многолюдна, шарена и повсеместна, но и в черно-бялата трагедия на това да загубиш дете, една от най-силните сюжетни нишки в романа.
На премиерата в София стана дума за това дали този роман ще „изпитва“ читателите си. Струва ми се, че и да, и не. Следвайки сякаш телескопичния ефект на паметта у склеротичните, в книгата има много следосвобожденска история, по-малко – от времето на комунистическия режим и почти никаква от сегашното. Пък и за тях вече достатъчно сме чели. Но въпреки твърдението, че историята в романа е само „декорация“, тя е важна и изисква вниманието ни. Няма как да е иначе – писаната история съдържа неписаните малки разкази, предопределя контекста, в който те съществуват по един или друг начин. Вярно с анонса, героите „се провират през войни, бунтове, преврати“, а важните фигури на епохата ту се появяват с истинските си имена, ту с измислени прозвища, но не е нужно да ги разгадаваме с помощта на Гугъл – посланията са много над конкретиката. На страниците срещаме онзи декор от царе и генерали, комунисти, военни и много писатели (Йовков, Талев, Далчев, Радичков, Динков, Елин Пелин, Яворов). Но може би е така, както Богдан си мисли: че ако сам измисля възможната биография на непознатия минувач, така и самият той е живият декор за другия – и когато този друг го отмине, той, Богдан Чизмаров, ще изчезне, ще спре да съществува.
Много са разликите между двамата протагонисти. Иван Станков признава, че е искал да сблъска двамата си герои, да ги превърне в нещо като теза и антитеза, но се е „провалил“, защото „не умее злодеите и конфликтите“. Да, провалил се е, и това е прекрасно. Богдан и Аристотел не само не влизат в сюжетен конфликт, но дори в редките случаи, в които бегло се досягат, по-скоро си помагат. Противопоставянето в положителен и отрицателен полюс не се е състояло, поне не и докрай, защото Иван Станков е „безпомощен човеколюбец“ и неговият човек всякога излиза ту мрак със светлина, ту светлина с мрак, но спасението и проумяването му са винаги възможни, ако не и неизбежни, самотата му стои аскетично-богослужебна, грешките и странностите, „извращенията“ дори (като това у Богдан, което няма да разкривам тук), са чисти и непримесени.
Иначе да. Да, светът на Богдан е по мъжки пресметлив и несантиментален, на Аристотел – по женски мек; Богдан смята себе си за „голям от малък“, Аристотел вярва, че човек е дете, докато умре; Богдан е във висшите военни ешелони като майор, Аристотел е обикновен редник на фронта; Богдан e човек на властта и оръжието, Аристотел – на книгите; за Богдан човекът е затворен между кориците на папките и досиетата, за Аристотел той живее между тези на литературата; за Богдан знанието е инструмент за надмощие и контрол, за Аристотел – начин да се доближиш до Бога; Богдан избира да е невидим до силните на деня, защото именно в сянката е властта, а Аристотел е такъв по силата на смирението; Богдан гледа на хората като сълзливци и слабаци, обединени от страха, еднакви въпреки различията си, и ги картотекира и категоризира, докато за Аристотел „човека няма никога да обясниш, защото човекът няма край“ и всеки трябва да се чете като евангелие, в края на което „и на най-големия разбойник му се даваше шанс не просто да се спаси, а да възкръсне“; за Богдан животът е сражение, за Аристотел – приемане; за Богдан човекът е мърморан, за Аристотел той съществува, за да има кой да се радва на живота; за Богдан човекът е еднодневка и винаги сам, за Аристотел той отива на среща с всички любими в смъртта…
Много са различията между двамата герои, но не, не, слава богу не се е получило да ги отлъчи един от друг Иван Станков – те остават просто два образа на една обща човешкост. И ние докрай не знаем кого да „изберем“, на кого да съ-чувстваме, кого да жалим. Запомняме само, че „страдащият човек свети отвътре“. И че неслучайно и двамата носят името на някой, дарен от Бога. И понеже Иван Станков каза, че Бог е във второ лице единствено число, аз избрах да го разбера малко по-иначе: Бог е другият, онзи пред нас, онзи, когото обичаме.
Голяма е тази книга. И на своите 240 страници носи тежест по-голяма и от цялата трилогия на Владимир Зарев. Написана е с красивия език на Иван Станков, писател, който вярва, че пишещият е най-вече в своите изречения. Определям езика му като чувствено-болезнен, светещ като негатив, тежък със свой собствен смисъл. Опровергавайки познатото „човекът е красиво изречение, написано с много правописни грешки“, Богдан казва, че човекът е само един препинателен знак, различен в различните му възрасти, но в крайна сметка остава само тирето между годините на раждането и смъртта. Романът завършва с многоточие. Но около него, около всички нас, остава осмицата на безкрая, която смокът Едем от градината на дядото на Аристотел оформя около краката на стареца…
Иван Станков, „Късна смърт“, ИК „Хермес“, 2022
