Венета Дойчева
За пореден, 16-и път през месец юни се проведе платформата „Световен театър в София” – един очакван акцент в края на активния театрален сезон, който спази традицията и представи образци на театрално майсторство, съответни на нивото на наименовананието на събитието. Организатор е фондация „Виа Фест” с изключителната подкрепа на Столична община. Подобна инициатива е невъзможна без сътрудничество с различни партньори (посолства, културни институти на отделни държави, български домакини), които успяват да координират усилията си в името на една кауза – в София да гостуват водещи театрални имена и публиката да се докосне до явления от съвременната международна сцена.
Една от характерните линии в това издание е и един стабилен щрих от профила на „Световен театър в София”. Програмата е обърната към разнообразието на форми, жанрове и стилове. Трудно би могло да се определят акценти, тъй като представените спектакли са от територията на танцовия и драматичния театър и всяко заглавие е истинска перла в поредицата от театрални вечери.
„May B (Може би)” постави абсолютната висока точка, от която започна програмата на „Световен театър в София”. Това е спектакъл на световно признатата френска хореографка Маги Марен, създаден с трупата на нейната театрална компания „Маги Марен” през 1981 г. Само по себе си е респектиращо, вълнуващо и предизвикателно, че 40 години след създаването на този спектакъл-легенда имахме шанса да се докоснем на живо до неговата красота. „May B” е рядък скъпоценен камък, непомръкнал и днес. Драматичното ядро на постановката е почерпано от света на Самюъл Бекет, а танцът е най-адекватната образност, която изписва чрез движения, ритъм, покой и тишина сърцевината на Бекетовата поетика. Маги Марен споделя, че е потресена от драматургията на Бекет, когато прочита „Краят на играта”. Тя търси контакт с автора и когато се срещат, той я окуражава да интерпретира творбите му в танц. Заглавието на постановката е препратка към пиеса, която Бекет пише в юношеските си години със заглавие „May Bе” (то съчетава името на майка му и първата сричка от неговата фамилия). Вдъхновението, породено от уникалната Бекетова вселена отключва хоризонти на образност, които не могат да бъдат определени само като танц или театър. Дестилат от лицата и фигурите на странници, хора с неопределена възраст, облечени в износени нощни ризи и дълги гащи, с лица покрити с бяла глина, чеда на нищетата и самотата – те танцуват своята житейска храброст. Музиката на Шуберт, автентични звуци от карнавала в Бенш (Белгия) с дефилетата на прочутите му барабани и ритмичното потропване на дървеното сабо по паважа, финалният фрагмент с оркестрацията на Гавин Брайърс към автентичното вокално изпълнение на безименен певец-бездомник на евангелския химн „Кръвта на Исус никога не ме е провалила” – преплитането на теми, ритми и хармонии потапя танцьорите и публиката в споделена сетивна атмосфера. Очевидни са препратките към емблематични Бекетови персонажи, но доминира поезията, струяща като сплав от пластичен рисунък, жест и движение. Изумително е как образите не губят от въздействието си, а създават нови смислови и емоционални връзки, подхранени от реалиите на днешния ден. „Може би” анонимните човешки групи, които се лутат между стадния инстинкт и духовния порив, все пак стигат до съчувствието, подкрепата и помощта. В последната част от спектакъла крехките фигури са вече индивидуално различими в ежедневно облекло. Те мъкнат своите мизерни куфари и вързопи и сами се предават от ръце на ръце, за да слязат от сцената сред публиката. Като безкрайна редица от търсещи спасение човешки отломки с малки, неуверени, но упорити крачки те отново и отново вървят по трасето на живота.
Също с толкова авторитетно очакване публиката откликна на представлението от Словения „Мъртвият идва за любимата си” от Светлана Макарович. Тук сериозният залог е името на режисьора Йерней Лоренци, когото българската публика познава от гостуванията на спектаклите „Буря” оп А. Островски, „Бесният локомотив” по Ст. Виткевич – Виткаци и „Илиада” по Омир. Имала съм възможност да коментирам този спектакъл[1], но срещата с режисьора Й. Лоренци винаги дава шанс за нови преживявания. Вълнуващото в този случай е колко свежа и комуникативна е поетиката на неговия театрален език. В интерпретираната от съвременната писателка Св. Макарович едноименна фолклорна песен става дума за класическа история за невъзможната любов. Лоренци превръща този мотив в театрална рапсодия, която уравновесява романтичното изразяване и игровото дистанциране. След като сме гледали неговите богати, дори пищни образни решения, с този спектакъл виждаме откъде е тръгнал режисьорът, за да достигне до тоталната театралност, с която ни спечели. В началото е неговото верую, че на сцената словото, разказът, действието, статиката, музиката, песента, предметът са равни по степен и значимост изразни средства. На празна (аван)сцена в полукръг са седнали актьорите, които разказват за загубата на любимия и за битката на живота за самия живот. Изпълнителите виртуозно владеят драматичната игра, ироничното отдалечаване, потъването в емоция и допълването на персонажната линия с музикално инструментално и песенно изказване. Предмети от бита (брадва, брашно, ритуални дарове) се включват като материални елементи, но винаги в план на одухотворяване на събитията. Спектакълът е близък до чистата поезия. С откровен сценичен език и открити театрални средства, Лоренци възпява живота като мистичен феномен. Една лека въздишка, подобно на отзвучаването на въздуха от меховете на акордеоните, който довършва изказването като красив блян.
Следващите представления от програмата на „Световен театър в София“ бяха под формата на прожекции, специално подготвени и реализирани като запис по време на театралното им представяне на живо. Тази практика, която през последните години набра сила и доказа, че работи и се приема от публиката с удовлетворение, позволи да гледаме две мощни представления от Лондон и Париж. Първо се случи „Леополдщат” (част от авторитетната програма NT Live – най-доброто от британския театър на киноекран). Това е последната пиеса на Том Стопард – име, което значи много за съвременния театър. Сред богатото му творчество, което е отворило широки нови хоризонти пред театъра, тази пиеса очевидно има специално и важно място. В нея Стопард откровено размишлява за себе си като човек, роден в една култура и среда и отраснал и възпитан в друга национална традиция. Еврейският му произход, който той познава, едва сега се превръща в сериозен екзистенциален въпрос. Пиесата е внушителна постройка от последователни в хронологичен план сцени от живота на една фамилия в стария еврейски квартал „Леополдщат“ във Виена. Разказът започва в началото на ХХ век и завършва в съвременността. Всичко се случва в просторната дневна на семейството, което през годините се събира за празници, ежедневие и кризисни моменти. Личните истории на многобройните близки роднини от няколко поколения са активно преплетени помежду си, а още по-съдбовно са свързани с бурните социални и политически събития от европейската история на века. Покоряващо е умението на Стопард да води линиите на общуване като траектории на дебати с мащабен заряд. В семейството се спори за политика, изкуство, наука, интимни преживявания. Ансамбълът от актьори от най-висока професионална класа е виртуозно оркестриран от другото авторитетно име – режисьора (познат ни и като драматург) Патрик Марбър. Подобни мащабни продукции предполагат абсолютна хармония между всички компоненти и тук това е постигнато леко и красиво. Между времевите отрязъци прожекции на фотоси и документи ориентират зрителя. Кулминацията на финала превръща този ход в разтърсваща поанта – от многобройната фамилия са останали само неколцина, най-младият сред тях е алтер его на автора, а имената на предците се изписват с означение за смъртта им – Дахау, Аушвиц… Театър, който доказва, че сцената не е загубила капацитет да кристализира смисъл и емоция.
В същата линия е и продукцията на „Комеди Франсез“ (Париж) заснета в деня на премиерата 15 януари 2022 – рождения ден на Молиер, неговата 400-годишнина. Става дума за „Тартюф, лицемерът” под режисурата на Иво ван Хове. Класическата пиеса толкова много е експлоатирана, че трудно се откриват нови трамплини за интрепретация. В този спектакъл голямото откритие е в решението да се постави първата версия на пиесата, онази, която е гледал крал Луи XIV през месец май 1664 г. Тя е от три действия и без някои от добавените по-късно персонажи и линии, но е много по-концентрирана върху динамиката на обрата, който предизвиква прочутият лицемер Тартюф. В погледа на Иво ван Хове важното драматическо събитие е разпадането на едно семейство. Той изследва точно това – какво се случва с връзките между най-близките в дома. Неговият прочит ситуира събитията в наши дни и Тартюф се озовава в къщата на богатия Оргон по волята на доброто му сърце – спектакълът започва със сцена, която липсва в пиесата – Тартюф е прибран от улицата бездомник, който поради доверчивостта на Оргон не просто съблазнява съпругата му и провокира семеен раздор, а буквално завзема територията на семейството. Той е млад, красив, съблазнителен, демонстративно благочестив, дори демоничен. Но коренът на семейния разпад е не само в тази външна намеса в дома. Съпругата на Оргон Елмира влиза в сложна и двусмислена еротична игра за надмощие, в която не е възможно да се постановят категоричните роли на злодей и жертва. Така лицемерието пълзи като зараза, двубоите между персонажите добиват смисъл на дискусии с аргументи от света на рационалното и на несъзнателното, комичното се измества в посока на психологическия трилър, без да се лишава от възможностите на фарсовите недоразумения (прочутата сцена-разкриване на лицемерната маска на Тартюф, който съблазнява Елмира е кулминация на сексуалното домогване, пометено от абсурдната поява на главата на Оргон, пробила хартиения под-тепих). Още един финален акцент е добавен от режисьора в появата на актьорите за поклона. Всички са изоставили стандартните черни костюми и рокли и в пъстри одеяния ведро и дружно се радват един на друг. Яркочервената рокля на Елмира подчертава напреднала бременност. Остава открит въпросът – а кой е бащата?
[1] В. Дойчева, Театър, лято, жега, шапка. – Литературен вестник, 2015, бр. 30, 30.09-6.10.2015.
