Гергана Ранчева
Една книга, изтъкана от противоречия, която умело пречупва и преобразява обикновеното и баналното – това предлага на читателите си ирландският писател Джон Банвил с шестнадесетия си роман „Синята китара“. Банвил е носител на множество награди, сред които „Джеймс Тейт Блек Мемориъл“, „Букър“, „Франц Кафка“, и е един от най-известните автори в съвременната ирландска литература. Той е романист, който с поетична сръчност борави с тънкостите на езика и чиито истории разкриват неуловимото пространство между събитията, между изречените думи, между случилото и неслучилото се – онези парченца от човешкия живот, които качествената литература сглобява и доколкото е възможно, тълкува.
На пръв поглед сюжетът на „Синята китара“ е толкова предвидим, колкото е и познат. Главният герой на Банвил е Оливър Орме – художник на средна възраст, загубил вдъхновението си да рисува, който се е завърнал в родния си град заедно с по-младата си съпруга. Неудовлетворен от живота, неспособен да твори и твърде вглъбен в себе си, за да опознае заобикалящия го свят, Оливър започва диалог с читателя, който наподобява повече изповед, отколкото обективен разказ на случилото се. Затова неслучайно и романът на Банвил е фрагментарен и блуждаещ, а Оливър описва отношенията със семейството и приятелите си в типичен стил за така наречения unreliable narrator – с ирония и хумор, които пленяват с привидната си откровеност, но които са също толкова измамни и непоследователни. Постепенно разказвачът ни запознава със своя най-добър приятел и съпругата му, и изгражда образите на родителите си и покойната си дъщеря. А събитията, които задвижват сюжета, са далеч от непредсказуемото – двете двойки семейни приятели са въвлечени в кръг от изневери, лъжи и предателства, от който никой от тях няма да излезе непроменен. Понесъл товара на своята гузна съвест, главният герой въвлича читателя в мисловния смут, в който се намира. И подобно на други герои на Банвил, Оливър притежава увлекателно красноречие и майсторски си служи с езика – характерна черта, с която Банвил демонстрира собствения си стилистичен талант и заради която често е сравняван с Набоков.
По тази причина удоволствието от четенето на романа не се дължи толкова на динамиката и обратите в сюжета, колкото на способността на Банвил да съчетава несъвместимото и с прецизност да разнищва както човешките копнежи, така и онази невъзможност за примирие между външния свят и нашия вътрешен такъв. В този роман миналото и бъдещето са в непрестанна цикличност, любовта е кражба, а животът е изпълнен с „щастлива тъга и тъжно щастие“. Като олицетворение на противоречията в човешкия характер, Оливър е обсебен от липсата и постоянното присъствие на миналото, и чувства както себе си, така и близките си хора чужди и същевременно познати. А за да придаде повече достоверност на разказвача си, Банвил го превръща не само в художник, но и в крадец, който без свян размишлява върху своите престъпления. Склонността към криминални прояви е още една характерна черта на Банвиловите герои. Оливър твърди, че с подвизите си дава нов живот на откраднатите предмети, преобразява ги, когато тяхната загуба бъде почувствана и те, допреди това неценени и незабележими, изведнъж придобиват нова стойност. По същия начин той се отнася и към себе си, и към останалите герои в историята. Те се губят поотделно и взаимно, бягат един от друг и се търсят, като в необмислена детска игра. Неслучайно детството и детското също играят ключова роля в книгата.
А като един крадец, вещ в трансформациите на света около себе си, Оливър е и въплъщението на онази изначална човешка необходимост да съчиняваме същия този свят, да го пренаписваме и обясняваме. Тук изкуствата са застъпени – писане и рисуване – и се опитват да проникнат до дъното на копнежа, до самата същност на нещата. Романът на Банвил не е толкова разказ за един застаряващ мъж в творческа криза, колкото коментар за самото естество (и естетиката) на изкуството. И интертекстуалността е многопластова – заглавието (а навярно донякъде и цялостната идея) е заимствано от стихотворението „Мъжът със синята китара“ на Уолъс Стивънс, което на свой ред е вдъхновено от картината „Старият китарист“ на Пабло Пикасо.
Тъй че това е книга за значимостта, която нашият собствен поглед придава на всичко, което пишем, четем, рисуваме и изживяваме. А също така и за непонятността на света около нас, по детски тревожеща ни, и за целия потенциал на бъдещите ни грешки – в изкуството и в живота. Изкуството е опит за прекрояване на външната материя на света, за пречупване на събитията през собствения обектив, а също и начин за преодоляване на страховете от детството, които се пренасят в зрелостта, все така неутешими и неразбираеми. Докато съществува поле (или платно) за допускане на грешки и за преоткриване на познатото, то тогава все още има живот. И Оливър, „рискуващият майстор, който вече не рисува“, свидетелства за това, че най-големият грях е да се откажеш, да се застоиш толкова дълго във вътрешния си свят, че да изпуснеш нишката, придържаща те към външния свят.
„Наричайте ме Автолик. Не, по-добре недейте“ – още с първите изречения от романа Банвил ни загатва какъв ще бъде той – хитър, трансформиращ, богат на противоречия и дребни (морални) престъпления. „Синята китара“ може и да не е най-непредсказуемата книга на Банвил, но стойността ѝ се намира в безспорно изкусното писане на автора. Оливър сънува, че е гигантска змия, опитваща се да погълне целия свят, но се задавя, когато светът засяда в гърлото ѝ. За разлика от него, Банвил успява да откъсне многобройни парчета от човешкото преживяване и с лекота да ги обедини в един роман, изобразяващ различните нюанси на синьото, всестранните вариации на тъгата. Носталгията по миналото, „непреодолимото, непрескочимото, пропастта“ между вътрешния аз и външния свят, и ролята на изкуството са само част от темите, с които Банвил се е заел, пишейки този роман.
Джон Банвил, „Синята китара“, прев. Иглика Василева, изд. „Лист“, С., 2022
[…] Рецензията е препубликувана от “Литературен вестник”. […]