Антония Велкова-Гайдаржиева
Имам си човек!
Преди време четох есето на сръбско-черногорския богослов проф. Радован Бигович „Нямам си човек“, което, освен че ме развълнува на момента, остана дълбоко в съзнанието ми не само заради разтърсващия евангелско-притчов заряд, не само защото поставя болезнения проблем за убийствената самота и изоставеност на модерния човек, но преди всичко защото извика у мен дълбокия благодарствен възглас „Имам си човек!“. Споделих текста със съпруга си…
Като се обърна назад, към самото начало на пътя ми на професионален литератор, няма как да не призная, че си имах, наистина имах, моите хора. И те бяха учителят ми по литература в родната ми Варна Димитър Ефендулов, който лично ме запозна с Михаил Неделчев в студентските години, Светлозар Игов, който още в началото на докторантурата ми започна да публикува мои текстове в „Език и литература“, разбира се, преподавателите ми в Университета, сред които Димитър Михайлов, Виолета Русева, Иван Радев… И до днес сме си безусловно и дълбоко верни. Към края на докторантското време познанството ми с Мишо беше „подпечатано“ и с текст. Под давлението на Д. Ефендулов написах рецензия за „Етюди за Яворов“ със заглавие „Из лабиринтите на гения“. Мишо представи книгата в градската галерия във Варна. Рецензията за нея беше един от ранните ми критически текстове, разбираемо, белязан от слабостите на младежкото писане. И оттук учудването ми, но и нескритото ми задоволство, когато видях в подареното ми издание от 2016 г. „Яворов. Сюжети на последните години“, в приложенията Мишо беше поместил както последната ми рецензия за „Яворовата година на траура“ от 2014 г., така и този ранен мой отзив за „Етюди за Яворов“ от 1998 г. Още веднъж си дадох сметка, че не само Мишо за мен е най-любимият ми литератор (и неколцина още), стожер, образец, изповедник, приятел, незаменим събеседник, по някакъв начин спътник в професионалната ми биография, но и че аз за него съм ценна, скъп за литературните му осъществявания човек. От една страна, съвсем рано, той повярва в мен, разпозна ме, но от друга, и той някак държеше да се огледа в текстовете ми за неговите трудове. Защото, въпреки осъзната йерархичност в отношенията ни (през 90-те Мишо беше не просто авторитет, а идеал, кумир за моята генерация), срещата помежду ни се случи именно като екзистенциално съприкосновение[1], като интелектуално родство, като духовно съмишленичество, като интимен сговор на мисли, пориви, интуиции на хора, изповядващи радостта и вдъхновението от литературата, от нейното митопоетическо и митокритическо – вечно – битие. Още тогава той ми подаде ръка, чиято духовно-енергийна сила усещам във всекидневните си литературни занимания.
В подарения ми последен засега монументален труд „Литературноисторически персоналистически сюжети“ от 2021 г. в два тома Мишо е написал – заради „споделяне на общ литературноисторически патос“. Именно „патос“, силно чувство, голямо въодушевление от фигури и творби, от явления и процеси в историческия, но всъщност надвременен живот на българската литература. Макар че аз съм с по-съзерцателна нагласа спрямо света, а Мишо е откровено деятелният човек, при когото всяко слово е in actu (неслучайно го познаваме като център и на културно-обществени, и на литературно-ритуални, и на гражданско-политически акции); в чиито статии, беседи, трактати думите буквално жестикулират, деят, някак той със своите неподражаеми текстове ме зарази с това едновременно развълнувано и дълбоко, емпатично и аналитично, емоционално и ерудитско писане и говорене. Спокойно мога да кажа, че той е моят учител в „жанра на литературната апология“ (и в последния му труд едни от най-завладяващите и проникновени опуси са в регистъра на възхвалата като израз тъкмо на удовлетворението и възторга от нещо ценно, добро, образцово; от нещо впечатляващо, респектиращо, вдъхновяващо, тъй като самият жанр на апологията предполага използването на лична интонация – „Апология на Йордан Йовков“, „Апология на поезията“, „Още една апология на историята, направена от един литературен историк“, въобще цял дял от персоналистките му сюжети е обособен под заглавието „Апологии“). Дано не прозвучи претенциозно, но „възхвалата“ е нашият жанр и тъкмо Мишовите текстове се превърнаха в образци, които се вписват във високите полета на българската апологетическа култура.
Но не мога да не споделя и това, че Мишовите литературноисторически и критически, празнично-ритуални книги, студии, биографични скици, публицистично-литературоведски статии, културологически обзори ме сдобиха с един, бих го нарекла, хуманитарно-етически, литературно-утопистки, художествено-религиозен речник. Неговите улучващи сърцевината на литературните явления изследователски формули, заглавно-реторически конструкти, понятийни мишонеделчевски „неологизми“, които не само придават колорит, диалогическа живост, провокативна яркост, концептуална дълбочина на изказа, но и една особена литературноисторическа ерудитска „патина“, интелигентски аристократизъм и много висок граждански заряд, неусетно се превърнаха в „инструментална“ арматура на мисленето и писането ми, в неподменим с нищо друго лексикално-категориален запас, с който боравя и до ден днешен.
Мощното интелектуално присъствие на Михаил Неделчев има способността да формира кръгозори, да увлича последователи, да генерира идеи. Михаил Неделчев е от онези изследователи, които превръщат историческото, социално, професионално битие на литературата в лична страст. Той е от онези уникални български автори, чиито битови делници търсят упование и смисъл във фундаменталните ценности и уроци, които ни завещава художествено-естетическата мисъл. Някак ритъмът на живеенето, дишането, съществуването на Мишо е обусловен от библиотеките, архивите, музеите, концертните и изложбените зали, от новородените поетически и прозаически книги, от юбилейната или траурна почит към българските писатели, от задължителното, в смисъл на дълбоко осъзнат и отстояван във времето дълг, участие в кръгли маси, конференции, симпозиуми… И всички тях Мишо ги изпълва с присъствието си – телом и словом – безусловно. Обсебен от осмислящата битието му една по „старовремски“ разбирана длъжност към литературата (към българската литература), той е не само неин критик и историк, реконструктивист и интерпретатор, археолог и текстолог, но и страж, който бди с безпокойство и надежда над тепърва доказващи се автори и почерци за тяхното критическо, а по-сетне и литературноисторическо утвърждаване…
Но като заговорих за почерковия речник на нашия юбиляр – забележителни са използваните от него думи, съчетания, понятия, които, от една страна, са само негови, наситени с долетял от литературноисторическите и културноерудитските натрупвания, от естетико-ценителските озарения смисъл, но се превръщат в семантични ядра, в изследователски концепти, в общосподелими думи-опори, фрази-пароли, през които да мислим, четем и преоткриваме художествените съкровища: „достолепно“, „сакрално“, „прошка“, „покаяние“, „класически европейски проект“, „съборност на хората на различните изкуства“, „прочити-любови“, „нашата вдаденост и вгледаност в Яворов“, „Пенчо-Славейковият монументализъм“, „винаги ще обитаваме идеално тези географски предели“, „градове републики“, „двамата принцове на поезията“, „светлата генеалогия: слънчевото момиче на българската поезия“, „сакралността и уникалността на творческия акт“, „патриаршеските биографии“, „художествена религия“ и т.н., и т.н. В тях има наистина някакво светло-сияйно, духовно-идеалистично, възвишено-утопично начало, което ни пренася отвъд конкретноисторическите времена, там някъде, на пенчославейковия отвъден бряг, обитаван от облъчилите ни завинаги творчески персони и вечни мотиви на българската литература. Така че, задълбочен познавач на редица други литератури и култури – на сръбската и полската, на френската и украинската, – Михаил Неделчев е от малцината модерни български интелектуалци, който успява да сговори умерения национализъм с европоцентричността, езика на световните културни митове с езика на отечествената култура.
Когато пишех дисертационния си труд, посветен на литературнокритическото митотворчество на д-р К. Кръстев, Б. Пенев и Вл. Василев, вече бях открила „своя човек“ в превърналите се в настолни трудове като „Социални стилове, критически сюжети“, „Ботевата поезия и историческият живот на мотивите в лириката“, „Поетът в революционното освободително движение“ и много други. Върху основата на общността във възгледите на иначе така различните помежду си колоси в българската литератрунокритическа проза, предложих понятието единен национален митокритически текст по аналогия на въведения от Михаил Неделчев национален митопоетически текст, като бях дълбоко убедена, че така можем да говорим не само за национална класическа литература, но и за национална класическа критика и най-вече за критиката като митотворчество.
И тук искам да подчертая нещо важно. Може би благодарение на родовата генеалогия, на „семейния дух“, family discource (по П. Бурдийо)[2], в чийто исторически ход стърчи гигантското дело на „архитектон Никола Фичев“, съчетал в своите строителни шедьоври самобитно родното с европейското, традиционното с модерното, и неговият не по-малко бележит наследник мисли литературната история, но и литературното настояще като градеж, конструкция, строителство на биографии и сюжети, на истории и портрети… И както прародителя си, недостигнатия до днес, Уста Колю Фичето – Михаил Неделчев, спазващ неговите завети, е ненадминат майстор, именно майстор, в създаването на литературноисторическите и литературнокритическите сюжети, но и в символическото строителство на пантеони и некрополи, възкресяващи и преутвърждаващи светите имена в българската история и литература.
Неведнъж Мишо е споделял, че възприема като знак свише самото си битие в родната му къща на „Хан Аспарух“, където преминава детството и целия съзнателен живот на литератора, срещу къщите на д-р К. Кръстев и Т. Влайков. Текстовете на титулувания философ и пръв концептуален български модерен критик осветяват дома и света на Михаил Неделчев, облъчват го с особена емоционална и интелектуална топлина, апелират към изследователска вдаденост. А ритуалната снимка на четиримата от „Мисъл“ от 1906 г., дарена на начеващия литератор през 1968-ма от съседката и дъщеря на Критика Офелия Кръстева-Шивачева, се превръща с времето в негов незаменим „амулет“, в скъп на и до сърцето медальон, задаващ ритъма на мисленето и съществуването му… От най-ранна възраст Михаил Неделчев знае, че е белязан, че е избран да бъде български литературен критик и историк, строител на националната културна памет. А последващите му неуморни акумулации, несекващата мишонеделчевска воля за работа, прозренченските му находки затвърждават авторитета му на литератор от най-висока класа. Името му стои непоклатимо още от 60-те години на миналия век в каноничните „списъци“ на българската литературна и гражданско-политическа култура. Защото той не само изгрява, а всекидневно отстоява призванието си, отвоювания си престиж. Ако използвам ударната сентенционална формулировка на П. Бурдийо, Мишо успява органически да преобразува желанието за признание в „интерес за познание“[3].
Безспорни са неговите различни културни роли – на критик-артист, изследовател-персоналист, страстен полемист, национален утопист, посредник между институционалното и маргиналното, политическото и етическото…
Оттук – дори когато е в позицията на учител, той никога не влиза в ролята на скучен възпитател, на неумолим тиранин или на високомерен ментор. Напротив, Мишо винаги се държи като партньор, като равноправен съ-участник и съ-мишленик в литературната illusio. Неслучайно, когато писах за „Размишления по българските работи“, споделих, че тази книга е и моя. Тъй като напоследък по конюнктурно-образователни причини се налага да следим някакви наукометрични показатели, с благодарност установявам, че той не спира да ме цитира, да изтъква приносите ми, изобщо да изрича името ми и при най-малкия повод (както впрочем и редица други имена от моето поколение). Мишо наистина е толерантният диалогист, който умее не само да признава, но и да изтъква достойнствата на другите, да се радва на постиженията им, да окуражава устремите им. Като всеки от гилдията, и аз съм имала своите моменти на несигурност, уязвимост, свързани преди всичко с университетско-академическия бит. И Мишо винаги е бил до мен – не само с безценните си думи и жестове от дистанция. Той чисто и просто се явяваше – в Търново и в Златарица, в Трявна и в Елена, в Добрич и във Варна… А явяването: „… вече почива не върху хипотезата, а върху самото себе си, нещото, което вече не е отделено от своята умопостижимост, а се намира в самото ѝ сърце“[4].
Сигурна бях: Имам си човек!
Per gradus artium
(По стъпалата на изкуствата)
През есента на 2008 г. Мишо ме покани в състава на научното жури по повод пуснатата хабилитационна процедура в НБУ за удостояването му с научното звание Професор. Не мога да не призная, че това беше сред най-щастливите мигове в живота ми – бях призована официално, институционално да призная, да „заверя“ с оценката и с подписа си постигнатото не само в последния тогава негов труд с основополагащо значение „Литературноисторическата реконструкция“, но и цялостната литературоведска дейност на най-големия български яворовед, на онзи, който всъщност ме е ръкоположил в литературното поприще. И досега възприемам участието си в това научно жури не толкова като възможност и аз да кажа своята дума за неговото десетилетно дело, а по-скоро като акт на поредното публично признаване на мен самата от Михаил Неделчев. Беше наистина висока чест!
Сутринта рано в деня на защитата пристигнах в София. Мишо ме покани в семейния дом на ул. „Ангел Кънчев“ 24. В съзнанието ми е останал интелигентско-аристократическият дух на кооперацията, излъчващ модерното строителство на България от 30-те години на 20. в… Но най-вече ме впечатли „пътят“ до дома на Мишо, Мария и Климентина. Изкачвайки се до последния етаж на сградата, всъщност се изкачвах по стъпалата на изкуствата. Цялото стълбище – от долу догоре – беше осеяно с афиши, плакати, покани, юбилейни листове, грамоти, изрезки от брошури, свързани с различни културни събития, акции, концерти, изложби, представяния на книги; с фотоси от изявите на световноизвестни артисти от различните изкуства… Изкачвайки се по стъпалата, осъзнах, че това са образно-словесните хипостаси на Мишо-Неделчевия духовен живот, „модусите“ на неговото съществуване, визуални проекции, запечатали съкровени екзистенциални преживявания, носещи му смисъл, радост, пълнота.
По това стълбище съзрях дълбоко характерологични ментално-психологически черти от профила му на интелектуалец, който не се уморява да съвместява синхронната и диахронната гледна точка спрямо явленията на духа; за когото не само „българското литературно наследство е обозримо“[5], но не му убягва нито един стойностен художествено-естетически факт от съвременната културна публичност. Някак тези стъпала нагоре към дома му визуализираха и персоналистичното му отношение към духовните феномени, и дълбоко артистичната му природа, изобщо: „…онова музическо отнасяне нанейде, което настройва в съзвучие човека, словото и мисълта“[6].
Възприех тези стъпала като най-искрения Мишов копнеж по „съборност на хората на различните изкуства“, както само той може да го пожелае и артикулира. По тези стъпала Мишо беше създал един „втори“, успореден план на живеене, един друг, алтернативен свят на артистическата сетивност, на градската културно-естетска „елитарност“, на духовното „превъзходство“. И още в по-голяма степен изпъкна образът му на публична личност, на човек, който обича, който не може без своите публики; за когото отговорността на риторството, на съ-беседничеството, на устното убеждаване е не по-малка от тази на писменото слово. И наистина не можем да говорим за чествания от нас юбиляр, без да изтъкнем неговото физическо излъчване , неговото телесно поведение (едва ли е случайно, че той е първият български литературовед, предложил инвентивна типологическа класификация на Яворовите жестове като церемониални несловесни актове, които обаче носят в себе си звученето на текстовете му, психологическата мощ на стиховете му), което по неподражаем начин свръхакцентира умното му и развълнувано слово – с жестикулиращата игра на лицето и ръцете, със заразяващия, въвличащ в дълбочината на думите дъх на гласа… Във всички тези форуми de visu Мишо е едновременно интимен и церемониален, пристрастен и обективно дистанциран, непосредствен, но и някак над-поставен, като тази надпоставеност не е демонстрирана, тя идва от високата му образованост, от живота в библиотеките, от работата с архивите, от унаследения и култивиран музикален вкус, изобщо от всекидневното общуване с различните изкуства. Сред съвременниците ни като че ли Михаил Неделчев в най-голяма степен персонифицира максимата „Omnes artes ouae ad humanitatem pertinent, habent quoddam communevinculum et quasi cognatione quadam inter si continiantur“ (Всички изкуства, възпитаващи просветения човек, имат някаква вътрешна връзка и благодарение на взаимното си родство продължават едно в друго).
И най-важното – Мишо винаги, неизменно изповядва критико-естетическите идеали, литературноисторическите си идеи, гражданско-политическите си убежедия и аргументи с една невиждана у никого друг наслада, радост, удоволствие и дълбок респект. Именно – всичко онова, което той пише и говори, е интимно, съкровено премислено и преживяно, като така създава, както само той умее, усещането за празничност и за общност.
Така че стъпалата, водещи до дома му, са една пробляснала през зимната утрин на 2009 г. „метафора“ на Мишовата жажда, на Мишовия глад по естетическото, по „илюзивната действителност“, по онази специфична наслада, по-общо емоция, която доставя единствено изкуството, би казал любимецът му д-р К. Кръстев.
Михаил Неделчев е достояние на българската култура. Самото му присъствие зарежда с куража, че има, все още има хора, населяващи нашето нихилистично съвремие, които, ако перифразирам Дж. Агамбен, са настроени на някакъв Stimmung, така да се каже музикални хора, хора със Stimmung, т.е. с призвание[7]. На фона на „оловносивата светлина“[8] на превзелата света апатия към красивото, възвишеното, доброто, Мишо е призван, е призован да се съпротивлява всеки ден и всеки час и на всяко стъпало, създавайки алтернативните пространства, алтернативните светове на духа. Мишо не само превръща професионалното си битие в алтернативно, ставайки професор в по-късна възраст в НБУ – различният университетски свят, – но както посочих по-горе, той естетизира битово-делничната, практическата страна на живота, потиска „нормалния“ всекидневен ход на текущото и ни потапя в нещо, което: „…като че не принадлежи на живота ни, а същевременно толкова много го обогатява“[9] и му придава най-важния, възможно най-дълбокия човешки смисъл.
Arbiter elegantiae,
или съдникът на обществения вкус
Последният биографически фрагмент е показателен за естествената склонност на Михаил Неделчев да възприема онова, което се случва в различните полета на действителността, през призмата на приятното и изящното (molle at que facetum), през, така да се каже, слънчевото, утринното, изгряващото начало в живота (което съвсем не изключва ненадминатите му прозрения в опусите, посветени на трагическия свят на П. К. Яворов). И както забелязва в есето си „Залогът на свечеряването“ Хавиер Гома Лансон, въпреки че гърците са измислили трагедията: „…едно положително отношение, едно дори по-силно утвърждаване на човешкото надделява над напрежения и противоречия“[10].
Както всички знаем, Мишо е не само изследовател, но и продължител на онази бележита верига от оставили трайна диря български писатели и литературни дейци като Ст. Михайловски и Т. Влайков, Павел Генадиев и Сим. Радев, В. Пундев и К. Петканов и колко много още, за които политическата и литературно-културната мисия са неделими. Изповядващ една литературно-политическа ретроутопия, той ратува за пренасяне на политическото в литературата и обратно. И неслучайно голям дял от неговото творчество е свързан с разказването на политически истории с литературен патос, но и четенето на политически текстове като литературни. Но не е случайно и влизането му в политиката тъкмо като литератор, като човек, възприемащ, анализиращ и оценяващ света през литературния текст. Така, пряко ангажиран, емоционално и ментално въвлечен в актуалната социокултурна публичност, няма как той да не се тревожи, да не се безпокои от случващото се в държавно-политически план. Но въпреки това Мишо е от онези интелектуалци, които всекидневно изповядват удоволствието от това, че принадлежат на своето съвремие; които всячески „черпят от своето време съкровищата, които крие, и им се наслаждават“[11]. Всъщност Мишо е човек, който не само владее, а въплъщава една, бих я нарекла, култура на удоволствията.
Но да се върна към случилото ми се не много отдавна. Следейки литературната периодика, както и новоизлезли литературоведски издания, беше ми се натрапило последователното поведение на колежка, която, работейки по определена тема, библиографски съвсем скрупульозно изреждаше в текстовете си всички изследвания, свързани с нея. Упорито обаче премълчаваше мои трудове, които по неведоми пътища бяха добили сравнително широка цитируемост. Стана ми странно, да не кажа неприятно, тъй като съм от литературоведите, които държат на задължителната академична коректност. Споделих впечатленията си с Мишо, знаех, че той общува и добре познава въпросната представителка на академичната общност. На въпроса ми как си обяснява поведението ѝ, той съвсем непринудено и с присъщото си светло-позитивно, артистично-игриво отношение към всичко и всички в земните дела и страсти – отговори: „Защото си готина!“.
И това съвсем не беше куртоазна шега. Самият Мишо е човек, който въплъщава, обитава готината страна на живота, с вкус и отношение към хубавата, красивата, добрата страна на света. Той действително изпълва идеята за модерното интелигентско „възпитание на чувствата“, за просветения демократ, който освен културен поглед, притежава „образовано сърце“[12]. Той наистина владее изкуството да съхранява: „…едно инстинктивно доволство, една органична радост от живота, стремежът да се наслаждаваме на всички удоволствия – дори на хедонизма с чиста съвест – и онова веселие, което се съвзема след несгоди и което казва да и да на света“[13].
Не че Мишо не е имал своите професионални разочарования, лични драми, политически сблъсъци, но той винаги устоява, защото изповядва философията на радостта от даровете, с които го е споходила съдбата; на доволството от живота като най-голямото човешко благо. Това по някакъв начин и епикурейско, и в най-общ смисъл петрониевско, и заедно с това мъдро аристократично-хуманистично отношение към света Мишо практикува и в превърналите се в класически интелигентски сътрапезничества, които са дали много на литератори от не едно и две поколения от неговото обкръжение. В тези наистина неповторими ритуални сътрапезничества из селища от различните краища на българското землище той е винаги центърът, сърцето, плътта и кръвта на интелигентско-приятелските компании, където едновременно е и блестящият ритор, и винопиецът на класно „розе“, и увлекателният разказвач на случки и истории от първо лице, превърнали се в репрезентативни за българската култура за повече от половин столетие, но и в културно-митологични, защото са населени с най-бележитите имена от националния духовен живот. Но той е и неподражаемият артист, и финият познавач и посветен слушател на Алфред Шнитке и Рихард Вагнер, и галантният джентълмен, и винаги елегантно, шикозно пре-обличащият се, според случая, естет. Но най-вече Михаил Неделчев е един от най-вдадените и проницателни историци и тълкуватели на българската литература за всички времена.
Чстит юбилей, Мишо! Благодарна съм, че си моят човек!
[1] Бигович, Р. Църква и общество. С., 2003, с. 311.
[2] Бурдийо, П. Практическият разум, С., 1997, с. 115.
[3] Пак там, с. 83.
[4] Агамбен, Дж. Идеята за проза. С., 2020, с. 168.
[5] Неделчев, М. Социални стилове, критически сюжети. С., 1987, с. 21.
[6] Агамбен, Дж. Идеята за проза, с. 58.
[7] Пак там, с. 115.
[8] Пак там, с. 116.
[9] Ингарден, Р. Естетическото. С., 2020, с. 106.
[10] Лансон, Хавиер Гома. Философия за света и за всички в света. С., 2021, с. 195.
[11] Пак там, с. 10.
[12] Пак там, с. 133.
[13] Пак там, с. 72.
