Патриша Локууд: Започнахме нашия разговор със Сали Руни, когато пристигнах в Лондон, за да присъствам на церемонията по връчването на наградата „Дилън Томас”. След като кацнахме в английската столица от Лос Анджелис, съпругът ми Джейсън трябваше да бъде приет в болница по спешност. В онзи момент не бях в състояние да пиша дълги имейли и се обърнах към нея с един кратък въпрос: кога имейлът стана отживелица?
Сали Руни: Имейлът е отживелица? Замаяна съм. Защо тогава хората продължават да ми пишат имейли?? Като казваш, че имейлът залязва, сигурно имаш предвид някаква промяна, която хората забелязват, когато заявяват, че и романът е мъртъв: говориш за изтощението на една културна форма. Твърде привързана съм към изтощените културни форми. Ти също пишеш романи, така че със сигурност ме разбираш. Ако имейлът беше по-модерна форма, нямаше да бъде толкова интересен за мен. Харесвам неговата относителна неутралност, както и липсата на визуална идентичност. Чудя се дали това може да бъде отнесено и към романа. И двете форми се състоят от текстови блокове, създадени на празен фон. Отвореността на тази подредба ме привлича. Щом една форма е изчерпана или мъртва, вероятно придобива по-голяма вместимост и широта. Интересува ме коя форма смяташ за „жива”.
П. Л.: Романът ти „Прекрасен нов свят, къде си“ ме накара да гледам на имейлите като на писма. При твоите персонажи Алис и Айлийн пред нас се разкриват техните взаимоотношения, тежкото им минало, последствията от тяхната комуникация. Смятам, че технологията, която използват, няма значение. Поразява ме следният факт: през последните няколко години попадам на книги, които се занимават с нови технологии и съвременни проблеми, но са по-традиционни като форма от повечето други романи.
Живата форма за мен е тази, която не зная как да използвам. Тя е като ново тяло. Чувстваш ли се комфортно, когато пишеш роман, или всеки път отново се учиш как да използваш повествователните техники в тази форма?
С. Р.: Относно въпроса за имейла ще изразя формално несъгласие. Мисля, че имейлът е добра форма. За мен имейлите не са писма. Черновите по време на писане се запазват автоматично, съобщението пристига незабавно при адресата си, всяко електронно писмо може да бъде видяно по-късно по всяко време и от подателя, и от получателя. Спомням си, че когато пишех първия си роман, чието повествование се водеше от първо лице, мислех за наративната техника като „глас по имейла“. Наративът трябваше до носи чертите на текст, писан по имейл. А в последната ми книга огромни части от повествованието са фикционални имейли. Казваш, че технологиите нямат значение?? Не, имат, Патриша… Имат огромно значение.
Дали се чувствам комфортно, когато използвам формата на романа? Отговорът е: не, до голяма степен. Не мисля, че с натрупването на някакъв опит става по-лесно да пишеш роман. Възможно е да допуснеш, че вече си научил ценни и трудни уроци. Когато обаче започнеш нова книга, наученото не те интересува и се опитваш да избягваш повторната употреба на повествователни средства, които толкова мъчително си търсил.
Всеки, който пише, професионално или не, знае, че по същество трябва да разчита на инстинкта си. Нека си представим, че съм автор, който изпитва удоволствие от процеса на писане, какъвто наистина съм. Имам идея за определена сцена, работя върху нея, но по технически причини текстът изчезва от компютъра ми и трябва да започна отначало. В зависимост от обема на написаното този опит може да бъде твърде неприятен. Защо? Защото трябва да повторя процес, който ми е донесъл удоволствие. Ако самият акт на писане ми е харесал, защо пренаписването му може да бъде толкова болезнено? Защото вече съм научила това, което първоначално съм искала да узная. Писането може да бъде вълнуващо и интересно, когато носи открития: за персонажите, езика, техниките и т.н. Според мен има съществени пречки пред възможността да се чувстваш комфортно в определен жанр с времето и натрупания опит. Вълнението от дискомфорта носи наслада при писането.
Ще ти пратя моя отговор сега, преди да е станал твърде дълъг и тромав! Дали вече се прибра у дома?
П. Л.: Когато срещам несъгласие с моите виждания в дълги параграфи, макар и така впечатляващи, в началото се вслушвам внимателно в тях, а след това започвам да се чудя, като при мач по борба, кой ще победи? Докато четях откъси от книгата ти, която вече няма да определям като „епистоларна“, си мислех с удоволствие: текстът звучи така, сякаш Сали пише до мен. Още не съм вкъщи – след като кацнахме на летището в Ню Йорк, Джейсън колабира и линейка го откара в болница. Сега е стабилен, ще отлетим към дома веднага, щом това е възможно. Когато стигнахме в болницата, исках да ти отговоря, но бях твърде уморена. В един момент отворих твоята книга и започнах да чета – сякаш нямаше нищо друго на света, което да правя в този момент. Мисля, че това преживяване ме свърза с теб завинаги.
Заради Ковид не можех да стоя при Джейсън – изпратиха ме в една празна конферентна зала, забравена от Бога. Като коментар някой беше залепил изцапан с кръв лейкопласт на тавана, имаше и бяла дъска, на която пишеше: „Честит Ден на майката!”. Докато седях там, получих съобщение, че това е болницата, в която се е родил Доналд Тръмп. Всичко, което искаш, когато стоиш в чакалнята на болница, е да откриеш неща, които могат да те разсеят.
Имах чувството, че ще остана в това помещение завинаги. Реших, че ще умра там, а Доналд Тръмп непрекъснато ще се ражда на горния етаж. Седях почти неподвижно и често настъпваше пълен мрак, защото сензорите на фотоклетките не засичаха движение. Получавах съобщения от приятели, които ми препоръчваха хирурзи от по-добри болници. Усещах, че някой трябва да ме върне в собственото ми тяло. Не плачех за това, което се случваше, но поплаках малко, докато четях книгата ти.
С. Р.: Радвам се, че вече си вкъщи и ситуацията е спокойна. Трогната съм, че моят роман ти е помогнал да преминеш през тези тежки изпитания. Смятам, че всичко, което съм написала, е твърде обикновено и незначително, че всяка истинска криза, която се докосне до него, може да го превърне в нещо банално и несъществено. Бих искала да пиша книги, които не изключват нищо от този свят. И ти да бъдеш в тях, и съпругът ти, и празната конферентна стая, превърната в чакалня, и текстовите съобщения с препоръки за хирурзи и метафорите, свързани с борбата. Не искам да създавам книги, които са студени, стилизирани и изолирани от живота. След като вече зная, че съпругът ти е изписан от болницата и сте пристигнали благополучно у дома, изпитах усещането, че моята мисия е да пиша романи, които могат да бъдат четени от разтревожени хора, които стоят в чакалните на болниците. И ако този принцип ме води оттук насетне, книгите ми могат да станат по-сериозни и жизнени, по-добре подготвени за съприкосновението с реалния живот.
Трудно ми е да понасям онези изпитания в живота си, които не мога да използвам по някакъв начин в работата си. След като се случи нещо твърде потискащо и грозно, за да бъде пренесено в творчеството ми, изпитвам чувството, че ще бъда непочтена към читателя, ако напиша какво и да било. Книгата ще е безполезна и лишена от достоверност, ако не открия пространство, в което да пресъздам тази част от живота си. А истинският ми живот ще стане още по-ужасен и болезнен, ако не мога да използвам този опит в писането. С това не искам да кажа, че прозата описва „реални събития”. Катастрофите в живота, които ме сполитат, се оглеждат в книгите ми, въпреки че почти никога не могат да бъдат разпознати.
Всеки път, когато разговаряме за литература и обсъждаме разликите в начина на писане, идеите, предпочитанията и ценностите, които споделяме, тайно се чудя кой от нас е истинският артист. Моята работа е рутинна и техническа, а твоята – непредвидима и необикновена. Интересуваме се от едни и същи неща, но ти смело вървиш към екстремните крайности. Все пак може би е възможно да прегърнем противоречията без борба.
П. Л.: Ако видя, че някой чете мой роман в чакалня на болница, бих го издърпала от ръцете му. В един момент в помещението влезе друга жена – в коридора правеха сърдечен масаж на баща ѝ. В този момент забравих, че съм писател, превърнах се в организатор, предлагах книжни кърпички, утеха и информация. Точно това, което би направил всеки друг. Ако се опитваш да носиш утеха в свой текст, той няма да се получи. Това, което успокоява и разсейва в подобни моменти, е абсолютната вглъбеност на друг човек в нещо, което може да няма значение за теб, усещането, че този живот и светът текат като река извън теб.
Мисля, че разбирам какво имаш предвид, когато говориш за възможността да използваш собствения си живот във фикцията. Когато стигнах в края на романа ти, макар и да познавам добре изкуството на писането, си помислих: надявам се, че Сали не е болна, надявам се, че не страда и не е в болница след нервен срив. В края на романа ти „Разговори с приятели” се надявах, че нямаш ендометриоза. Част от болката, която изпитвам, докато чета, е свързана с живота на персонажите, но друга част от мен съчувства на писателя и си представя през какво е преминал. Думите ти: „Тайно се чудя коя от нас е истинският артист” – ми звучат неуместно и нарцистично. И двете се страхувахме една от друга, преди да се срещнем. Когато в романа „Разговори с приятели” неочаквано попаднах на страница, на която ме споменаваш [Франсез казва, че те се възхищават на „поетесата Патриша Локууд”], реших, че не харесваш книгите ми.
По време на един от разговорите ни каза нещо затрогващо – как внимателно въплъщаваш своето „аз” в текста на новия си роман и след това добави: „Има едно момче сред моите персонажи – ще се влюбиш в него”. Помислих си – за нея те са истински, сякаш съществуват в реалността.
С. Р.: Съчувствието ти към писателя вероятно е свързано с концепцията за автофикцията и начина, по който тя се отнася към нашата работа. Разбира се, когато чета твои книги, аз също изпитвам това – и към персонажите, и към автора, сякаш усещам концептуално единство между тях. Пиша по-конвенционални романи и не желая да създавам представа у читателя, че събитията в романа са буквално пренесени от моя живот, но прилагам принципа на правдивостта.
Когато пресъздавам в текста физическа или емоционална болка, търся доверието на читателя. Сякаш негласно споразумение между нас – не насилвам своите персонажи да понасят нива на болка, които надхвърлят моя личен опит. В противен случай бих се чувствала като човек, който не оправдава това доверие. Когато четях „Мидълмарч“, не допусках, че Джордж Елиът е преминала през страданията на персонажите си в своя живот. В този случай договорът между читател и писател не е включвал това. Може би в модернисткия роман тази концепция започва да се налага, а по-късно автофикцията я довежда до нейния предел: интегритетът на творбата би се нарушил напълно от определен вид непочтеност, разрушаваща доверието. Вероятно по тази причина усещам някакво родство между романите си и автофикцията, въпреки че текстове ми не могат да бъдат причислени към тази традиция.
Не говоря пред публика за трудностите, през които преминавам в живота си. Споделям неща, свързани с работата ми, ако някой се интересува от тях, но не и преживявания от личния ми живот, особено тежките и твърде болезнени моменти.
Понякога се чудя защо подхождам така. Причината очевидно не се корени в някаква свенливост. По-скоро усещам това като агресия към моята личност. В работата си се сблъскваме с редица принуди – за мен явно това е въпрос на гордост – мога поне да се разбунтувам срещу принудата да бъда емоционално уязвена.
Истина е, че съпреживявам случващото се с моите персонажи сякаш те са реални хора. За мен най-важният читателски опит винаги е включвал дълбока привързаност към фикционалните герои. В своите романи се опитвам да осъществя тази мистична, почти свръхестествена връзка. Всички други аспекти на моята творба – естетически и идеологически – са подчинени на тази амбиция.
Мисля, че критиките към моя повествователен стил имат своето основание именно в това отношение. Но за мен това е второстепенен въпрос. По принцип текстовете ми не се занимават с езика, а с хората и техния живот. В резултат на това прозата ми понякога е равна и повторителна – опитвам да я „шлифовам“, но не винаги се справям с тази задача.
С много неща не се справям в прозата си. Иска ми се да бъда по-добър писател. Но най-тежкото ми разочарование е свързано с неспособността да се отнасям справедливо към персонажите си. Не ми допада идеята да ги изложа на студената светлина на сцената, за да станат обект на присмех и крайно неодобрение. Наистина ги възприемам като реално съществуващи хора. Понякога с наивен, но необходим оптимизъм казвам неща като: „Погледни това момче, ще се влюбиш в него“. В крайна сметка много читатели няма да го обикнат, дори няма да му обърнат внимание – заради мои слабости като писател, но и поради странния дискурс около творбата. Успокоявам се, хранейки надежда, че отвъд врявата и безумието на времето ни, там някъде, в една тиха спокойна среда, някой ще срещне този персонаж и ще го обикне. Красотата на този вид любов ме кара да пиша.
Превод от английски: РУЖА МУСКУРОВА
Източник: „Гардиън“, 4 юни 2022 г.
