Разговор с писателката Ирина Папанчева по повод новата ѝ книга „Брюксел, разголен”
Как се чувствахте докато пишехте книгата? Бихте ли споделили каква беше движещата сила на творческата Ви енергия докато белите страници се изпълваха с ръкописа ѝ? Може би и причината за написването?
Носих тази книга в себе си с години. Не можех да не напиша роман за града, в който избрах да живея. Но не исках просто да разкажа историята си, а Брюксел, европейската столица, с цялата му пълнокръвност и комплексност. Романът търсеше своята форма – колко разказвачи, каква структура. Отговорите на тези въпроси се променяха с времето. Митко Новков, който беше редактор на предишните ми два романа, ми подхвърли идеята всяка глава да носи име на квартал и да има отделен разказвач. Но преди структурата дойде името на романа. Brussels Naked. Да, написах тази книга първо на английски. В началото писането на чужд език, въпреки че го владея в тънкости, беше трудно. Седях пред белия екран и търсех думите си като разказвач, чаках да вляза в потока, който да ме понесе и който представлява творческия ми процес. Започвах наново, на български, но и в родния език думите ми ме бяха напуснали. Може би защото в онзи момент не виждах своето място като писател в България. „Тя, островът“, който беше най-добрият ми роман дотогава и смея да твърдя, един от добрите образци в съвременната българска и европейска литература, премина абсолютно незабелязано. Почувствах се неадекватно спрямо средата и механизмите ѝ на отличаване на стойностното в литературата. Това доведе до блокаж в писането ми на български, до нежелание да пиша литература на майчиния си език. Беше особено състояние – между два езика. Единият свой, но отчужден поради невъзможността да стигна до другите и бъда чута, другият – чужд, но станал свой, бидейки езикът, на който основно преминава животът ми в Брюксел. Продължих на английски и постепенно намерих своя глас.
Какво Ви даде целият творчески процес от суровия материал до книгата, подредена в книжарниците?
Творческият процес беше изключително интересен и нелек. От една страна, бяха персонажите. Трябваше да вляза в главите, сърцата, културата, ценностите и езика на герои от различни националности, раси и религии. Почти всички разказвачи и част от другите персонажи имат реален прототип, който може да е само далечно вдъхновение, но мисълта за него, за начина, по който говори и мисли, ми помогна да изградя живи и пълнокръвни образи. Правех проучване за страните, от които произхождат персонажите ми, за събития и вярвания, които може да са белязали живота им преди Брюксел.
От друга страна, беше градът. Разхождах се из кварталите, които описвах, като самата аз съм живяла в много от тях, а после ги превръщах в литературна среда. Проучвах и тяхната история. Вкарвах щрихи от нея, като се стремях историческите факти да не натежат, за да не изгуби книгата от литературността си.
От трета страна, беше Европейският съюз и вмъкването на ключови събития от развитието му в сюжета. Не беше лесно да интегрирам тази линия естествено, в размислите, разговорите и битието на героите ми, без да взема превес. Заради нея редактирах първата глава шест-седем пъти.
Предизвикателство беше и изграждането на структура, в която главната ми героиня Ирис, по името на цветето-символ на Брюксел, е централен персонаж само в главите, в които говори тя – първата и последната, а в останалите има епизодична поява или изобщо не присъства. Както в реалния живот, където ние сме главни герои само за себе си, но не и за другите. Особено интересно ми беше свързването на историите и героите, така че главите да съществуват почти самостойно, но и да са част от едно по-голямо цяло, в което читателят може да проследи какво се е случило по-късно с даден герой.
Творческият процес ми даде опит и осмеляване да напиша първия си експериментален роман, макар че и в предишните своеволнича със структурата. Също така ми предостави възможността да работя с Христо Димитров – Хиндо, чиито оригинални идеи и енциклопедични познания обогатиха значително две от предходните ми книги, но за първи път ми е официален редактор. На по-ранен етап получих ценни коментари от Златина Русева, програмния директор на фестивала „Милениум“ в Брюксел. Редакциите и идеите на британския поет и писател Фил Мадън, с чието стихотворение започва книгата, допринесоха за изглаждането и надграждането на първата чернова. Мнението на писателите Луис Кимпел, Али Бадер и Йън Синклеър, чиито романи за Лондон получиха голяма популярност, както и на белгийския литературен гид Ян Дорпманс също ми беше полезно. Този процес приключи с превръщането на ръкописа в книга благодарение на Румяна Емануилиду и издателска къща „Знаци“.
Многопластовите истории на героите Ви и тяхната пълнокръвност определено са завладяващи, но бих искала да попитам за една конкретна линия в сюжета, а именно вплитането на историческото развитие на Европейския съюз, за което и Вие споменахте. Кое Ви подтикна да включите едни от най-важните моменти от развитието на Съюза в книгата си, за да се превърнат в ориентация за времето, обществото и нагласите на героите при развитието на сюжета?
За мен беше важно Европейският съюз и институциите му да присъстват в романа по няколко причини. Първата е, че Брюксел вече не може да бъде отделен от своята роля на столица на Съюза. Затова всички ние сме там, превзелите го чужденци, чиято работа по един или друг начин е свързана със Съюза и политиките му. Т.е. нямаше как да създам автентичен образ на Брюксел, без да включа Съюза. Втората е, че все още твърде малко е писано за него по художествен начин. Твърде далечен и абстрактен е този Съюз за мнозинството от гражданите му, а Съюзът – това сме ние и решенията, които се вземат в Брюксел, засягат всеки един от нас. Примерно Роберт Менасе написа криминалната сатира „Столицата“, в която насочва критичния си поглед към европейските институции. В „Брюксел, разголен“ институциите са едно от лицата на града, а Европейският съюз задава неговата идейна и политическа рамка – от изготвянето на Европейската конституция и съпътстващия я ентусиазъм през 2003 г. до гласуването на Брекзит през 2016 г. и Българското председателство на Съвета на ЕС през 2018 г. В Брюксел хората живеят в своите общности, които могат никога да не се пресекат – има го т.нар. „мехур“, в чийто комфорт пребивават еврократите; има ги големите етнически общности, има ги мигрантите, има ги и белгийците, които пък се делят на фламандци и валонци и стоят малко встрани от пришълците, залели града им… Неслучайно в първа глава Ирис написва статия, в която задава въпроса „Единни ли сме в многообразието?“. Останалите глави индиректно отговарят на този въпрос.
Докато четях, непрестанно си представях уличките, площадите, църквите, витаещите усещания и нагласи из града, затова не мога да не попитам кое място би дало възможност на читателите Ви да видят или поне да се опитат да зърнат Брюксел през очите на вашите герои, онзи, запечатан между редовете, или града, извиращ от страниците на „Брюксел, разголен”?
Всички места, описани в книгата, са реални. Възможно е някои от заведенията да са затворили заради пандемията, но когато съм писала романа, ги е имало. Книгата е своеобразен документ за Брюксел като град през петнайсетте години, които романът обхваща.
Бихте ли разказали на читателите ни как се породи обичта към Брюксел, защото от страниците на книгата Ви осезаемо струи любов към него?
Бях на стаж в Европейския парламент през 2003 г. и въпреки че заминах без никакви очаквания към Брюксел, веднага се почувствах свързана с него. От тези мои първи впечатления и преживявания тръгва наративът на Ирис, за да се превърне във фикционална история. Беше ми уютно в този град, в който никой от нас не е чужденец, защото всички сме. Може би това, което толкова ме привлече в него, освен международната среда, е скритата му същност. Брюксел е град за откриватели. Трябва усилие, за да бъде истински видян и опознат. Преди години направих блога my private brussels[1], в който разказвах Брюксел и моменти от живота си в него. „Брюксел, разголен“ надгражда намерението ми да покажа моя Брюксел, нашия Брюксел, европейската столица, но и града отвъд институциите, и хората му.
Забелязах, че книгите Ви неизменно започват с цитат, и в тази връзка, ако трябва да сложите такъв на периода на написване на книгата, кой цитат от „Брюксел, разголен” бихте използвали?
„Няколко години преди това бях видяла инсталация на огромен цилиндър, пълен с вода. В него – жена с палто, държаща куфар в ръката си, трескаво плуваше нагоре-надолу, сякаш тичаше да хване поредния автобус, влак, самолет, но всъщност беше затворена в този цилиндър и всичките ѝ усилия бяха предварително обречени. „Аз ли съм тази жена?“, запитах се. И може би тогава бях. Но вече не. Бях пристигнала на моя собствен остров на относително спокойствие и безопасност. В Брюксел, моя единствен Брюксел…“
Въпросите зададе ДАЛИА ДАВИДКОВА
[1] Моят личен Брюксел.
