„Сън за щастие” и щастливата възможност за един нов прочит
Ако е нужно да характеризираме най-кратко монографията на Миряна Янакиева за „Сън за щастие” на Пенчо Славейков, бихме могли да кажем, без да преувеличаваме, че това е една от онези литературоведски книги, които изкушеният от литературната наука и по-специално от творчеството на Пенчо Славейков непременно трябва да познава. А едно такова познанство с книгата „От родния кът до гроба. Пенчо Славейков – „Сън за щастие” неминуемо ще доведе до метатекстови диалози. Освен това не убягва наблюдението, че „отношението на Миряна Янакиева към читателя на нейната книга е доверително и споделящо – тя споделя свои съмнения, увлечения, опасения в преднамереност” (Р. Коларов, Прашецът на художествената въплътеност, Култура, бр. 2, 20.01.2012). На моменти изказът е преднамерено издирващ следите на „Сън за щастие” из творчеството и кореспонденцията на Пенчо Славейков с Мара Белчева, но той съзнава тази своя преднамереност и като че ли се запленява от нея. Особено в своята финална част „Спомен от Брутане” съкровеното доминира, за да изкаже личната и по-скоро човешка, а не научноизследователска среща с едно от местата, по-точно последното, приютило българския поет: „Идва ми на ум само една дума, с която да изразя как преживях това, че бях на мястото, където е залязъл животът на един от най-скъпите на сърцето и ума ми поети. Аз притихнах. Това е всичко, което мога да кажа”. Този съкровен изказ е голям плюс за книгата, която в основната си част е прицелена в близкия прочит на Славейковите творби от „Сън за щастие”, превърщащ четенето на литератуведската книга не само в научно занимание, но и в сетивно, съпричастно преживяване.
Освен съсредоточения прочит на „лирическата книга”, както авторката мотивирано определя жанра на „Сън за щастие”, този труд внимателно чете всички 96 миниатюри на Славейков от последните поправки, нанесени от самия поет върху авторовия му екземпляр. Янакиева чете последователно всяка творба, като дава целия й текст в момента, в който започва интерпретативното й четене. Този основен корпус на книгата „От родния кът до гроба…”, обединен от втората й част, позволява на читателя, възприемайки линеарно-последователно текста, да съставя сюжетите, които образуващите връзки помежду си стихотворения от „Сън за щастие” позволяват. Това е основна цел на Янакиева – съобразявайки се с авторовата воля, помествайки в цялост всички стихотворения, да осветли в най-голяма степен мрежата от смисли, които текстовете изпридат посредством по-явно или по-укрито присъстващите лексемни единици или образи. Освен това за читателя е истински дар поместването на стихотворенията в цялост, защото получава като бонус „лирическата книга” „Сън за щастие”, инкорпорирана в текста на монографията. Голяма част от сюжетопораждащите мотиви образуват лексемни двойки, които Янакиева отбелязва при всяка тяхна поява в следващ интерпретиран лирически текст. В мрежата от смисли и връзки участват двойки като „небе-слънце” (връзка между първата и втората творба в „Сън за щастие”) и „ден-нощ”, както и образите на цветето, мечтанието, пътуването. Изводът, който авторката прави относно подредбата на текстовете, е, че „един от принципите на подредба на Славейковата книга е съседни стихотворения да бъдат или много сходни, така че в тях да се развива някак общ смислов или емоционален мотив, или рязко противоположни”. Освен това важно е да споменем наблюдението относно природата, което авторката очертава като важно в присъствието на тази образност в „Сън за щастие”. Янакиева застава зад убеждението, че за Славейков природата е напълно самостоятелен и самостоен поетически предмет. В този смисъл природата е повече от източник на метафори относно духовното състояние на лирическия субект. Друго важно наблюдение, което тя прави, е способността на книгата да помни, т.е. способността на въведени веднъж теми и мотиви да се завръщат отново и отново, споделяйки си „общо смислово пространство”. Тази способност или свойство на творбите от „Сън за щастие” авторката нарича вътрешна памет.
Освен съсредоточен към вътрешната памет погледът на монографията е прицелен и към това как книгата се полага сред останалите книги на паметта – антологиите на Славейков „На Острова на блажените” и „Немски поети”. Обект на това питане е третата част на книгата, след като в предходните две авторката е изяснила жанра на „Сън за щастие”, съпоставяйки я с обособените жанрово творби на поета, като „Епически песни” и „Кървава песен”, а също е откроила и отликите в привидно сходните като форма (чрез липсата на озаглавяване и/или номерация на стихотворенията) книги на Кирил Христов („Самодивска китка”) и на Лилиев („Птици в нощта”). Много важен за изложението е въпросът как споменатите Славейкови книги („На Острова на блажените” и „Немски поети”) се отнасят към „Сън за щастие”. Янакиева забелязва „титрологична междутекстовост” на озаглавяванията „Сън на щастие” и „На Острова на блажените”, които се „помнят” едно друго. Тоест между „щастие” и „блаженство” има лесно забележими връзки, а също и „общият им семантичен заряд да изразяват отделености, откъснатост и някаква независимост”. Връзката между „Немски поети” и „Сън за щастие” е съзряна в „художественото осъществяване на част от идеите за поезията, изказани в очерците за немските поети”. Интересен момент или прекъсване на третата част от монографията представлява текстът „Хайне, Лазар и Христос”, квалифициран като „интермецо”, за да обозначи автономността на представения текст от основната тема на изследването. Фокусът на тази част е в съвместяването и реализирането на образите на Лазар и Христос в художествната интерпретация на Хайне при Пенчо Славейков и Теофил Готие. Тази автономна творба функционира като ехо. Заявена като „интермецо”, тя потвръждава, че и в най-автономните творби на поета могат да бъдат открити следи от „Сън за щастие”. Търсенето на такива следи Янакиева извършва с детективско внимание и ги открива и в „Пътни очерки”, и на лексикално, и на духовно-емоционалното равнище на лирическия субект. Наличието на такива следи в другите творби на Славейков тя нарича езика „Сън на щастие” или матрицата „Сън за щастие”, ползвайки определението в смисъла на пораждането – „органично пораждане” – заемайки термина от Радосвет Коларов („Повторение и сътворение: поетика на автотекстуалността”, 2009).
Всяка книга заслужава своя щастлив прочит, а такъв без съмнение е всеки цялостен, внимателен и съпричастен прочит. И Миряна Янакиева е направила възможното да допринесе за щастливия сън на тази Славейкова книга.
ЯНИЦА РАДЕВА
Миряна Янакиева, „От родния кът до гроба. Пенчо Славейков – „Сън за щастие”, „Контекст”, Пловдив, 2011
