Ина Иванова
Темите на Зейди Смит често са свързани с търсенето на личната идентичност и дешифрирането на политиките и културните кодове в емигрантските общности, населяващи Лондон. Нейните романи са не просто увлекателни, а и лечебно иронични – през многообразието от характери, класово, расово и етнически различни персонажи авторката постига мащабна, релефна картина на съвременността.
Неслучайно Зейди Смит е сред разпознаваемите съвременни литературни гласове, нейните книги присъстват в списъците за наградата Ман Букър, а първият ѝ роман „Бели зъби” е откупен „на зелено” от престижно британско издателство срещу шестцифрена сума и впоследствие се превръща в сензационен дебют.
„Време за суинг” (изд. „Жанет-45” в блестящия превод на Невена Дишлиева-Кръстева) излезе на български наскоро и е първият от романите на британската авторка, който използва „аз” наратив. В интервютата си тя често говори за своето любопитство към хората, към начините им на мислене, световъзприемане и говорене и как това се отразява на техниката й на писане. Зейди Смит умее да създаде пълнокръвна, сложна картина на съвремието, в която (не непременно мирно) съжителстват различни социални категории.
Тук сблъсъкът е не толкова етнически, колкото между център и градска периферия. Между гетото с неговата отчаяна бедност (като мисловни нагласи и очаквания към света също) и неприличната популярност на световната поп звезда Ейми, която с подкрепата на екипа си може да получи всичко. Между Европа на белите и Африка, която оцелява в лишения и бедност, но в своя прост живот част от хората ѝ изграждат общност, а други се радикализират. Между меркантилността на властта, облечена в обществен престиж, и дребните хватки, които преследват личен просперитет. Навсякъде обаче се прокрадва ироничното подсказване, че политиката е нелепа и неработеща на фона на смазващите бедност и убогост – все едно за коя част на света говорим. И текстът на Зейди Смит, без да е показно социално ангажиран, фиксира политическата безпринципност, в която живее съвремието ни.
От другата страна на монетата са личните инициативи – майката на главната героиня е от онзи тип „герои на нашето време”, на които се е наложило да се самоизграждат. Живеейки на ръба на бедността, млада и вече семейна, тя непрекъснато, алчно се самообразова. Разбира се, през гледната точка на дъщеря ѝ това вечно бягство в книгите е възприемано като болезнено отсъствие от семейната динамика, от ролята на любящ родител. Тя е изящна, елегантна и феминистично настроена, не се вписва в живота на крайния квартал, защото не желае да му принадлежи. И успява – оттласква се от нищетата, работи по социални програми в гетото, което познава отблизо, сдобива се с политическа тежест. При нея обаче доминиращи са отговорността, ангажираността, суровият отказ от инерцията. Докато чете Зейди Смит, човек неволно започва да се пита не е ли бедността грешка от немарливост? И открива още един начин да се търси промяна – чрез работа с хора, на ниво общност.
И ето ни при централните персонажи – главната героиня и нейната приятелка Трейси. Деца на 80-те, наблюдателни, спонтанни, посвоему жестоки, наивни и не особено образовани. Тяхното приятелство – и съперничество – преминава през различни етапи, за да крушира в болезнена самота. В липсата на съчувствие и емпатия. Траекторията на придвижването им (от предградието към центъра и обратно) предизвиква и у двете мощно чувство на нереалност. Остава открит въпросът доколко сме продукт на мисловните нагласи на родителите си.
Историята на това порастване е плътна поредица от случки, в които се оглежда краят на 20 век. Свят на страхове, меланхолии, наркотици и подмолно насилие – и в семействата, и в градовете, и в етническите общности, които създават свои анклави в Лондон, точно както във всеки световен мегаполис.
В романа „Време за суинг” паралелно протичат няколко времена от биографията на героинята. Текстът е колаж от възрасти, които се оглеждат една в друга, обясняват или дори предричат не особено успешните ѝ стратегии да живее в действителността. Защото тя не се харесва, тя оцелява с дълбоко неприемане на себе си и липса на обич, в зоната на самонаблюданието и неловкостта, често пасивно съществуваща. Винаги чуждееща, скрито болезнена, не на място.
Професионалният ѝ пробив като асистентка на звезда в шоу бизнеса е случайност. Тя е избрана без дори да е кандидатствала за подобна позиция. Работата ѝ дава възможност да поживее в лъскавия, празен и сякаш ненаселен с човеци свят на шоу бизнеса. Където нейната роля е да бъде сянка – без собствени приятели, вечно на път. Живот на бързи обороти, който оставя душата гладна.
Два пъти в романа (в началото и в края му) се появява образът на птицата санкофа – митологичен африкански персонаж с извърната назад глава – към миналото, което наблюдава, за да се учи. Това е и името, което получава едно африканско бебе, осиновено от поп звездата Ейми – малко по приумица, малко, за да бъде спасено, а също и защото тя може да си го позволи („въпросът е любовта какво право ти дава”). И тук се случва единственият бунт на героинята, която открива своята дребна битка сред младия си живот на потиснати несъгласия. Разбира се, битката е обречена, а тя – изхвърлена безапелационно от „рая”.
„Време за суинг” започва и завършва с думи за танца – като глобална метафора на живота. Танцът, който ни изразява. И заразява. За който някои тела са по-пригодни от други. Който е създаден колкото да живее под сценичните прожектори, толкова и за да разкаже история в някое африканско село, да освободи душа.
Но въпреки раздиращите социални и човешки неправди, светът оцелява отново и отново с всеки от нас – и в това е виталната същност на романите на Зейди Смит. Елегантността, под която се крие болка. Животът винаги си пробива път, невинно, въпреки неизменната циничност на съществуването.
Зейди Смит, „Време за суинг“, превод от английски Невена Дишлиева-Кръстева, изд. Жанет 45, 2022 г.
