„Атанас Далчев в Солун и Истанбул“ е Вашата поредна книга за български творец и Истанбул. Как се зароди идеята за тази Ваша своеобразна поредица и за тази книга специално?
Преди трийсетина години, като студент по българска филология в Пловдивския университет, а вижте само какви преподаватели съм имал по литература – Светлозар Игов, Клео Протохристова, Иван Сарандев, Бистра Ганчева, Юлия Николова, Стефан Елевтеров, Георги Петков, Владимир Янев, Атанас Бучков, Живко Иванов, Младен Влашки, Жоржета Чолакова, Мария Шнитер, Албена Хранова… – изказвам им още веднъж дълбоката си признателност, в литературните източници се натъквах на кратки, но достатъчни да изострят любопитството ми бележки. Например през 1932 г. Чудомир посетил Истанбул, Бурса и Одрин; пак по това време Никола Фурнаджиев учителствал в Българското училище в Пера; Атанас Далчев прекарал част от ранното си детство в Цариград и т.н. Мога да кажа, че идеята за тази своеобразна поредица датира още оттогава, без да съм бил съвсем наясно по какви криви ще ме поведе по-нататък съдбата. Когато след години се дипломирах успешно и от университета, наречен Истанбул – тук ни най-малко не визирам Истанбулския университет, – подпомогнат и от работата ми на екскурзовод, пребродих реално всички онези места в световния град, свързани с българската литературна история. Докато тези мотиви притежават повече личен характер, имаше нещо по-важно – срещата, връзката, съприкосновението на българския творец – бил той писател, поет или художник, – с Цариград или Истанбул, респективно с Изтока, не бяха изследвани. Моите скромни книги, а и цялата ми научна продукция под формата на статии, студии и др. публикации, представляват опит за запълване на тези бели полета в познанията. Българският творец съвсем не е бил безучастен към Изтока, откъдето винаги се е завръщал обогатен с мотиви, чувства, нова визия. Тук не мога да премълча изключителното доверие, оказвано ми през годините от издателство „Жанет 45“, където излизат книгите ми. Що се отнася до идеята за книгата за Атанас Далчев, то тя е носена дълго време, и най-вече в сърцето, тъй като предполагаше събиране на много архивен материал. В нея географията вече е разширена, наложи се да включа още един топос – Солун. Можех да подходя по-стеснено, обемайки само двата конкретни промеждутъка на пряко съприкосновение – 1908–1912 и февруари – юни 1938 г., когато Атанас Далчев физически пребивава в Истанбул, но предпочетох да разширя времевия и пространствения обхват, за да се видят нещата в по-задълбочен контекст, с повече герои и участници.
Преподавате българска литература в Анкарския университет. Преподавате ли Атанас Далчев, как го възприемат студентите Ви?
Впрочем преподавам (и то сравнително конспективно) само два периода от историята на българската литература; и тъй като навсякъде в чуждите филологии трудно се постига т.нар. „тясна преподавателска специализация“, налага се да преподавам и чисто граматически дисциплини. Бях твърде озадачен, когато в началото на академичната си кариера установих, че Атанас Далчев не фигурира в учебната програма. Когато поех преподаването, първата ми работа бе да включа този нестандартен автор в програмата. Мога да кажа, че философската и концептуална поезия на Атанас Далчев добре се възприема от нашите студенти, докосва ги, стига до тях. А елегантно поднесените му размисли върху изкуството и литературата, изкристализирали във фрагментите му, също пораждат интерес.
Книгата Ви е плод на работата Ви с архивите на две държави – България и Турция. Какво е новото, което любознателният читател, както го наричате, ще открие?
След представянето на книгата през юни в Пловдив един литературно изкушен приятел сподели, че тя заслужава да бъде изследвана и по отношение на диалога, който авторът води с читателя. Преди много години известен турски театрален режисьор в личен разговор беше споделил, че препълнените салони на представленията му не го радват. Не искал да бъде разбран от всички. Повече се радвал, когато салонът останел пролупразен; колкото по-празен салон, толкова по-доволен режисьор. Помислих, че се шегува, но беше съвсем сериозен. И искрен. Тъй като пиша само и единствено за Негово величество читателя, държа изключително на диалога с него. Усещам парещия му дъх точно зад ухото си; „тук прекаляваш с фактите, сухо е, брато“, ми подшушва той и аз разбирам, че трябва да се обърна към нежната г-ца Фикция. „Тук вече хептен се развинти, озапти се бе, човек, ще се строполиш“, ме предупреждава той и аз свивам крилата на фантазията си. Така че любознателният читател, а аз го наричам още търпелив, любезен, драг…, ми е повече от мил и скъп, и от страниците на книгата той ще научи много нови неща за рода Далчеви и конкретно за Атанас Далчев – за ранното му детство и семейната среда в Солун, за чувството за вина у него поради смъртта на малката сестричка Цветана, за атмосферата в егейския град в началото на миналия век, за не(с)поделения баща, за знаещата 1002 приказки баба Катерина, духовния стожер на семейството, за напускането на родния град, в който повече не се (за)връща, за ученическите му години в имперската столица, за Българското трикласно училище „Йосиф I“, за лодоса и дървената архитектура, за повторното му стъпване в Истанбул след повече от четвърт век, където търси детството си, но то не се явява на срещите, които му определя край Златния рог и в „Галата“, за уж малката, но побираща цялата пъстра физиономия на необозримия град мозайка от седем фрагмента, разпростиращи се на цели… две страници, за невероятната способност в две страници да се предаде магията и чарът на града край Босфора, за шербета на турската баклава… И много други неща.
Подхождате нестандартно като литературен историк. Изследвания автор превръщате във Ваш спътник – липсва дистанция, но пък има живописност. С какво Ви помага този подход?
Бих желал да Ви уверя, че това не е съзнателно търсена авторова стратегия. Получава се от само себе си, както водата кипва при 100 градуса температура, както колелата на самолета се откъсват от пистата при достигането на необходимата скорост… В стремежа си да възстанови миналото – нещо нежостижимо междувпрочем, литературният историк се поставя на мястото на автора (героя) си, влиза под кожата му, поглежда и възприема с неговите сетива шафранената луна над Скутари или островите по стъклената повърхност на Мраморно море… От тези непрестанни „повиквания“ първо се появява бледият образ на автора, силуетът на сянката му, а с продължаването на близостта, особено като се увери в чистотата на помислите ти, в съвършената ти добронамереност, и той прави крачка към теб, оживява пред теб, готов да говори, да събеседва… Освен живописност, мисля, че така се постига непринуденост, спечелва се читателското доверие. При това белетристичният дар задължително трябва да присъства в инструментариума на литературния историк; с фикцията си да спои зеещите празноти и пукнатини между фактите и така да ги заглади, че да не изглеждат привнесени. Показателят за постигнатото съвършенство в работата на литературния историк е онова състояние, когато фактите са изложени като фикция, а фикцията се превъплътява във факта.
В книгата си изказвате едно интересно предположение за някои от емблематичните образи в поезията на Атанас Далчев – старите къщи, прозорците, вратите… – че идват от детските му спомени в Сан Стефано. Разкажете повече за тази Ваша теза.
Това произтича от склонността ми да издигна в култ детството; през целия си съзнателен живот човек е това, което е бил в детството си. Поради това смятам, че познанието и представата за един творец, особено когато става дума за поет, винаги ще останат половинчати, ако не се познава и не се вниква в неговото детство; в местата, където е протекло и преминало то. След като в късната есен на 1908 г., когато предстои да се свика османският Меджлис-и мебусан, в който бащата Христо Далчев е избран за народен представител от Сяр, семейството се премества в имперската столица, част от четирите години преминава в елитното предградие Сан Стефано, днес погълнат от ненасищата се паст на мегаполиса. Елитно, но дървено (или дъсчено, както би се изразил Христо Бръзицов за жилищната архитектура на родния си град). И тъй като Сан Стефано е на открит, незащитен бряг, когато през есенно-зимния период се развилнее характерният за акваторията на Мраморно море лодос, цялата дървена архитектура започва да се тресе, да скърца, да се гърчи под неистовия напор на вятъра, да издава невероятни звуци. Това метеорологично явление продължава поне ден-два. Вярвам, че точно от тези преживявания в ранното детство произлизат всички скърцания, тракания, свистене, заглушавания в иначе тихата, статична и безглаголна лирика на Атанас Далчев.
В книгата има още един важен герой – бащата Христо Далчев. Защо решихте да включите и фигурата на Бащата?
Да, смело мога да кажа, че това е книга и за Христо Далчев, по-скоро за солунския и истанбулския период от живота му. В началния си замисъл не съм предполагал, че сянката на Бащата – една незаслужено подценена от българската историография фигура, ще се разпростре върху толкова страници. В процеса на работата откривах важни неща за него, което уплътняваше поне биографично образа му. Първо, той е първият български студент в Юридическото училище в имперската столица, след чието завършване се завръща в Солун и 12 години преподава турски език в Българската мъжка гимназия в града, едновременно води кореспонденцията на турски език в местната църковна община, а като единствения българин адвокат в Солун защитава българите пред различни съдебни инстанции. При такава обществена ангажираност в размирния град няма как той да бъде споделен от децата си. Освен това чрез тази негова не(с)поделеност исках да предоставя база данни за разшифроване на поезията на Атанас Далчев. Как можех да го подмина? Помоему обществената му дейност може да бъде обособена в няколко сфери – правно-юридическа, просветно-културна и парламентарно-политическа. Но той се явява и автор на учебник по българска граматика на турски език, предназначен за турска аудитория. Съвсем скоро внучката Райна Далчева любезно ми предостави копие от друг негов учебник по турски език за I клас в Солунската мъжка гимназия, в който прилага много интересен методически подход при преподаването. Така че той заслужава да бъде изследван и в езиковедско-методическо отношение. С блестящата си езикова ерудираност – владее в съвършенство няколко чужди езика, и юридическа компетентност той би бил изключително полезен за българската дипломация, но не му се дава възможност да встъпи в това поприще.
За книгата са Ви помагали и децата на Атанас Далчев, в какво се състоеше тяхното сътрудничество?
За литературния историк живите наследници на автора, когото е седнал да изследва, са незаобиколим фактор; не може да си позволи да не се обърне към тях. Те се явявят своего рода жив архив, от който се черпят не толкова факти, цифри…, а чувства, усещания, отношение. Архивът ти предоставя суха материя, от него получаваш точни количествени показатели за броя на учениците, за средния им успех, за учебните предмети и часове, но той мълчи по въпроса, че Христо Далчев много обичал коне, както и турско кафе с бяло сладко, а и липов чай. Че винаги носел орехови ядки в джоба си и че пиел сок от моркови. В смъртния му акт няма да пише, че жена му Виктория е подала голяма червена ябълка на внука, който повтаря и трите му имена. Тези подробности се узнават от споделените разкази на домашните, на близките. В процеса на работата над темата имаше моменти на активна кореспонденция със сина Христо Далчев, с дъщерите Виктория Далчева и Райна Далчева, а първородната Мария Далчева се спомина няколко месеца преди появата на книгата. Дълбоко съм им признателен за съпричастността, за споделените зрънца памет, спомен…, от чието смилане понякога излизаше брашно за цял хляб. Виктория и Райна ми поднесоха фотографии от семейния албум, някои от които са приложени в книгата. Благодаря им още веднъж, че открехнаха сърцата си! За мен бе изключителна чест и привилегия да общувам с децата на големия поет!
Българската наука е в дълг към фамилията Далчеви. Какво според Вас очаква бъдещите изследователи?
Бих казал дори огромен дълг! Повече от учудващо е, че досега не е написана цялостно изследване, със съблюдаване на изящната пропорция на документално и художествено, на факт и фикция, с адресат колкото се може по-широка читателска публика. Не само в българската, дори в световната културна история рядко ще се натъкнем на толкова интересна фамилия, на род с такива изявени и надарени представители в различни сфери на изкуството – скулптура, поезия и архитектура. (А от новото поколение и в театъра.) Освен това фамилията извървява драматично лъкатушещ път и във времето, и в пространството. Корените тръгват от Женско (Авретхисар, Гинекастро), до Кукуш, извиват се през Солун и Цариград, завиват към Дедеагач и София, за да продължат отвъд океана; краят няма край… Род, в който блестящо се съчетават домашно и глобално, родно и космополитно, балканско и европейско, традиционно и модерно…, тези начала у Далчеви не са в противоборство. Очаквам някой да се заеме с романизованата биография на рода, но трябва да се отчете и това, че времето работи в ущърб на един такъв замисъл; не е никак утешително, че с всяко отминало поколение паметта избледнява и се отмива.
Готвите ли друга книга за българската литература и Истанбул?
Да, и тя е свързана с Иван Вазов. Истанбул е градът, в който патриархът на българската литература най-много пребивава. Представете си, че в промеждутък от трийсетина години цели 12 пъти пътят му се пресича с красавицата край Босфора. Той престоява в него от няколко дни до 8 месеца, като голяма част от пребиваванията са предизвикани от екстремни събития в личен и обществен план. Възкресяването на немилия и недраг Иван Вазов сред цариградските потайности е истинско изкушение за литературния историк.
Разговора води ЯНИЦА РАДЕВА
„Показателят за постигнатото съвършенство в работата на литературния историк е онова състояние, когато фактите са изложени като фикция, а фикцията се превъплътява във факта.“
Чудесно казано! И аз така искам: „изследване, със съблюдаване на изящната пропорция на документално и художествено, на факт и фикция, с адресат колкото се може по-широка читателска публика“. Благодаря за интересния разговор! Проф. Мевсим е не само учен, но и писател и поет.