Разговор със Стефан Хертманс на Оливър Грим
Белгийският писател Стефан Хертманс е живял в продължение на две десетилетия в някогашната къща на един от най-злите фламандски националсоциалисти, без да знае за това. Във „Възходът“, книгата му по тази тема, той проучва въпроса, свързан с това защо някои хора съзнателно решават да бъдат зли – но и как в лоши времена човек запазва благоприличие.
Какъв човек е бил този фламандски сътрудник на нацистите Вилем Ферхулст, за когото става въпрос в новата Ви книга „Възходът“?
Стефан Хертманс: Еснаф. Но първоначално и симпатичен млад мъж. Изкусител. Съблазнител на жените. Абсолютен Нарцис. Импулсивен човек, който с удоволствие е искал да прави положително впечатление на хората и който е бил честолюбив. Спомням си как преди около 20 години прочетох книгата „Мъжки фантазии“ от Клаус Тевелайт, в която той прави прекрасна психограма на младия нацист, такава, каквато се намира в нацистката литература от 30-те години на миналия век. И там се създава образът на един млад, амбициозен мъж, най-често чувствителен, в повечето случаи от ниската прослойка на средната класа, и често дете на хора, които не са направили голяма кариера, но са искали най-доброто за своя син. Ето такъв човек е Ферхулст.
Това звучи относително нормално. Как се е превърнал в прословутия есесовски наемник от Гент?
Чрез този „коктейл“ от ревност, честолюбие и намерението да бъде считан за симпатичен, в сексуално-еротично отношение той е искал да прави впечатление на жените. Видях негови снимки, на които е 20-годишен. В средата на 20-те години на миналия век е бил с дълга коса – изглеждал е като Нийл Йънг. Могъл е да се превърне в обикновен човек или дори в боец от Съпротивата. Но при Ферхулст има известна празнота в характера, на мястото на която обикновените хора имат морална способност за преценка. Не мога да си го обясня. И ако Ферхулст продължава да занимава читателя след прочитане на книгата, то това е така, защото човек не получава отговор на въпроса за злото. Рюдигер Сафрански е написал хубава книга за злото, в която казва: „Злото всъщност е загуба на трансцендентността“. Ферхулст е човек без способност за трансцендентност или някъде я е загубил, или я е превърнал в честолюбие. Това е Ферхулст. И това е нещото, което Хана Арент е усетила при Адолф Айхман: че човек всъщност не получава отговор, не получава мотивация, нито самокритика, само един вид баналност.
В процеса на четене се сетих за книгата на Джонатан Лител „Сухото и влажното“ за Леон Дегрел, лидера на валонските фашисти по същото време. Също еснаф, при когото може да се наблюдава следното: в момента, в който им се даде малко власт, вече губят мярка и не могат да се спрат.
Някъде във времето съществува повратна точка. Този въпрос ме занимаваше дълго – къде се е състоял повратът при Ферхулст? Кога точно през 30-те години на миналия век е решил да се присъедини тайно към фламандските нацистки групи? Може да се предположи, че причината е била Гриет Латом.
Неговата възлюбена.
Да. Вероятно той дължи сътрудничеството си с нацистите на честолюбието и на потребността си да впечатлява жени. Това означава, че неговият нарцисизъм, този еротичен стремеж да бъде признаван от другите, е оформил политическата му кариера. А и типично за един еснаф е също фактът, че обича да се прави на важен пред другите, но спрямо по-високопоставените от него е съвсем, съвсем незначителен. Когато един физически не толкова силен мъж като Ферхулст получи униформа, то тогава той може някак да представи този вид мачизъм, който самият той не притежава. И тогава се превръща в човек, който е в състояние да направи всичко. И тъй като напълно се подчинява на нацистката военна власт, защото би желал да се гордеят с него, тъй като е покорен, тази военна власт се превръща в метафора на изгубения баща. Всичко това дяволски го преобразява. Затова тази книга не е само за фламандски съучастник на нацистите, а е и книга като „Престъпление и наказание“ от Достоевски. Човекът е бездна, когато някой погледне в него, както казва Войцек във финала[1].
Разкайвал ли се е някога Ферхулст?
Не. Това ми каза и дъщеря му Лета: не е преживял катарзис. Никога през живота си не е поглеждал назад и не се е запитвал: „Какво всъщност направих?“. Очевидно не се е питал и какво се е случило с жертвите в неговите списъци. Това също е аспект от характера на такава личност – има хора, на които им се удава да не си задават никакви въпроси за собственото си поведение. Те казват: „Нямам нищо общо с това“. Както Айхман.
Минтие – жената на Ферхулст, много благочестива нидерландска пацифистка, която отглежда три деца, докато Ферхулст избягва с нацистката си любов Латом, в течение на сюжета все повече се превръща в същинския главен герой. Каква жена е била тя?
В началото ми беше противно, че трябваше да пиша книга за Втората световна война във Фландрия, след като в книгата си „Война и терпентин“ вече бях писал за Първата. Но тази история ме увлече. Адриан, синът на Ферхулст, бе мой преподавател в университета. Питах се: „Как пиша тази история, без да стана моралист?“. Защото моралистичната литература е второразредна литература. Не е работа на писателя да раздава етични и морални присъди. Не съм Бертолт Брехт, а Брехт е най-добър в това, че оставя самите нас като читатели да почувстваме, че не е лесно да се реши кое е добро и кое – лошо. И така постепенно ми стана ясно, че Минтие бе хуманистичният глас, от който ние като читатели се нуждаем. В известна степен бе и Антигона – казала е „не“ на патриархалния закон на бащата, който не е искал тя да се омъжи за Ферхулст. И тя плаща прескъпо за това, но е героиня. Напълно ясно.
Сега в Европа отново има голяма война и често се чуват мнения, че това било завръщането на историята. Дали обаче изобщо някога си е заминавала?
Разбира се, че не. Винаги е била тук. При нас във Фландрия осем до десет процента от хората, избиратели на партията „Фламандски интерес“, смятат, че фламандското съучастничество в нацизма е било единствено грешно управляван идеализъм. Тоест една част от населението отказва да приеме истината, че навремето фламандците напълно са се компрометирали. За тази група десетилетия наред смятахме: „Е, винаги ще има десет процента, с които не може да се говори“. Но сега чувстваме, че това може да се разпространи като епидемия. Моето поколение на бумърите никога не си е представяло, че демокрацията би могла да бъде толкова крехка.
През 1979 г. във всяка следваща глава на книгата Вие се изкачвате с нотариуса от етаж на етаж в някогашната къща на Ферхулст. Какво означава за Вас днес тази малко призрачна зловеща сграда?
Напуснах я през 1990 г., защото жена ми не можеше да свикне с Гент. Липсваше ѝ Брюксел. За мен това бе изтръгване. Страхувах се да напусна къщата. За мен това бяха 70-те и 80-те години на Гентския авангард от миналия век. Свирехме свободен джаз. Пушехме си джойнтове – дори веднъж заедно с Арчи Шеп. Това бе едно невъобразимо весело, хубаво време. В моя дом всеки бе добре дошъл. Студентите ми често ме посещаваха след лекциите, за да дискутираме, след това до среднощ седяхме в кръчмата, а на следващия ден отново бяхме в аудиторията. Във всеки случай си представях, че в тази история нотариусът е, така да се каже, Вергилий, а аз, разказвачът – Данте, и че всъщност играем „Божествена комедия“, която е Човешка комедия, и че тази алегория на човека, който трябва да се изкачва все по-високо, е пародия на божествена справедливост. На таванското помещение няма рай – само един гълъб като алегория на ангелите.
В трилогията Ви „Война и терпентин“, „Непознатата“ и сега „Възходът“ става въпрос за места, на които са се случвали ужасяващи неща. В тази връзка австрийският автор Мартин Полак говори за „контаминирани пейзажи“.
Това е много интересна мисъл. Във финала на „Война и терпентин“, в един красив, природно защитен пейзаж селянин казва на баща ми: „Тук тревата е мазна от труповете“. Това е цинизмът на пейзажа – че продължава. И че труповете от войната служат като тор за бъдещето. Пейзажите не само са контаминирани, но те напомнят и за историческата ни вина. Отгоре пак пониква трева и хората забравят историята. Вероятно писателите са тези, които отново трябва да изтръгнат тревата, за да кажат: „Погледнете, тук има нещо, което сме потиснали и забравили“.
Господин Хертманс, може ли да Ви попитам…
1… дали понякога сте съчувствали на есесовеца Ферхулст, който като дете е бил тормозен?
Не. Създадох книгата си така, че читателят да изпита съчувствие и симпатия към бедното малко момче. Моите френскоговорещи читатели често са напълно шокирани и казват: „Но в началото той беше толкова симпатичен!“. Тогава им отговарям: „Това бе намерението ми – да усетите как извървява своя път“. На всяка цена исках да избягам от образа на холивудски нацист. Защото това сякаш е калвинисткото схващане – злото е извън нас. Това не сме ние.
2… дали вярвате в духове, след като сте живели 20 години в къщата на нацист?
Не. Смятам, че ние ги създаваме. Камъните говорят, както хората добре са казали. Но те не говорят, когато няма кой да зададе правилните въпроси. В другите си книги също се опитах да поставя въпроса дали на определено място човек отново може да отвори времевото измерение.
–
1951
Стефан Хертманс се ражда в Гент. Следва германистика и през 70-те години на миналия век свири като китарист в групи за свободен джаз.
1979
Хертманс купува стара къща в квартала Патерсхол в Гент. Живее там две десетилетия, без да знае, че есесовецът с лоша слава Вилем Ферхулст е живял в нея.
2013
Излиза романът „Война и терпентин“ (публикуван на немски, както и всички негови творби в издателство „Диоген“), разказващ историята на дядо му – награден с орден „Герой от Първата световна война“, чиято голяма любов умира през 1919 г. от испанския грип.
2016
„Непознатата“ разказва за реалната история на млада нормандка от Руан, която в края на XI век се влюбва в сина на равин, сменя вероизповеданието си и избягва в Египет.
2021
„Възходът“ разказва за Ферхулст и къщата в Гент.
Превод от немски: ДИАН ГЕНУРОВ
[1] Отнася се за финала на книгата „Фонтанелата. Не забравяйте бездната“ от Стефан Хертманс. ‒ Б. пр.
