Огнян Ковачев и Людмил Димитров
Както и да бъде мислена и пренареждана горната триада, в нейната сърцевина ще пулсира отношението между словесния и зримия образ. Но как по-точно се съотнасят те? Питането е старо, ако не колкото света, то поне колкото човешката култура. Плутарх приписва на старогръцкия поет Симонид от Кеос твърдението, че „поезията е говореща живопис, а живописта – няма поезия“. Може да разбираме различно, да не разбираме или да не приемаме тези думи, но те със сигурност означават, че този въпрос вече е бил злободневен. В материален план може да видим как те се съотнасят върху античните паметници, в средновековните храмове и илюминирани книги, в издания на западната литературна класика от Данте до Едгар По с илюстрации от Гюстав Доре или в илюстрираните романи на Дикенс, Такъри и Луис Карол през XIX в., във филмовите адаптации, комиксите, рекламите и видеоигрите в наши дни. Това са минимална част от примерите, но те и всички останали поставят нови питания: как да възприемаме и осмисляме тези съотношения, как да ги приспособяваме и как да се справяме с тях, как чрез тях да откриваме или преоткриваме себе си?
Отговори на тези и сродни въпроси търсят, понякога и намират, преподаватели и студенти в магистърската програма „Литература, кино и визуална култура“ към Факултета по славянски филологии на СУ „Св. Климент Охридски“. Курсовете обхващат дисциплини и теми, свързани с трите основни дяла, варират, сменят се ракурси и преподаватели, но цялостната концепция се запазва. От нейното създаване през 2008 г., всяка година постъпват нови студенти, които надграждат своите знания, разширяват светогледа си и утвърждават ефективността ѝ. Съдържанието на програмата е достъпно в интернет за интересуващите се, но по-съществено е с какво тя се оказва трайно привлекателна за бакалаври от различни, при това не само хуманитарни специалности.
Нашият отговор няма да е нито нов, нито изненадващ. Студентите, които идват в програмата, имат силна лична мотивация, каквато имат и преподавателите. Благодарение на нея общуването помежду ни допринася не само знания и практически умения. То привиква на заедност, учи студента да се самопреценява, себенамира и себедоказва не само чрез филма-книгата-фотографията-театъра-операта-изобразителното-изкуство-архитектурата, а и чрез себеподобния – колегата, направил същия избор като теб. Важно е да поискаш да споделиш, да се изявиш, да се отърсиш от задръжките, от притеснението, от съмненията си. Да се увериш, че си прав, но и да (си) потвърдиш, че някъде бъркаш. Целта ни е да подкрепим и насърчим младия и търсещ човек, вече навлязъл като бакалавър във висшето образование и решил да не спира дотук, да успоредим пътя му с нашия, с вярата, че не само ще продължи да го следва, но и на свой ред ще подкрепя идващите след него по този път.
***
За нас е чест и удоволствие да предложим шест статии на студенти от различни години, създадени въз основа на защитени курсови и дипломни работи в различни курсове. Те са много малка част от добре написаните домашни по време на следването, но убедително свидетелстват за разнообразието от теми, подходи, посоки и перспективи в тях. Лора Динкова, която читателите познават, но може би малцина знаят, че е възпитаничка на тази магистърска програма, проследява интелектуалния „флирт“ на Уди Алън с класическата руска литература от ХІХ век във филма „Любов и смърт“ (1975). Той не е традиционна адаптация, а игра с политически, религиозни, социокултурни и философски идеи в тази литература и пародия на стереотипи за нея. Съответно вниманието на авторката се насочва към проблеми на културната адаптация като рецепцията на руската култура в различен медиен, времеви и териториален контекст и (не)способността за разчитане на културните кодове. Следващите статии са авторски дебюти.
Стилияна Средовска разглежда знаменития филм на Франко Дзефирели „Ромео и Жулиета“ (1968) като прагов не само в разбирането за екранизация, но и за кинобитието на Уилям Шекспир. Няма друга кинотворба по негова драма, която, по думите на самия режисьор, така да е „заразила“ света с обаянието и дълбочината на поезията му. Стефан Гончаров, докторант, който избра да посещава магистърски курс, си поставя амбициозната задача да интерпретира носителя на „Оскар“ за най-добър чуждестранен филм за 2021 г., “Drive My Car” на Рюсуке Хамагучи, като двойна или успоредна адаптация на едноименния разказ от Харуки Мураками и на Чеховата драма „Вуйчо Ваньо“. Находчиво и с финес той проследява плетеницата от драматаургични и метанаративни препратки в кинотворбата. Отделни курсове привличат студенти и от други програми, плод на което са следващите статии. Петя Атанасова анализира в детайли провокативната адаптация на Дикенсовия роман „Големите надежди“ от Алфонсо Куарон през оригиналната перспектива на работата с цвета и неговите значения в драматургичните, психологическите и ситуационните решения във филма. Таня Тодорова интерпретира „По пътя“ (2012) на Валтер Салис, по знаменития роман на Джак Керуак, през проблема за времето и понятието реификация на Дьорд Лукач по впечатляващо овладян и убедителен начин. Антон Николов смело, с много вещина и познание, интерпретира „Хамлет“ (1948) на Лорънс Оливие – още един филм, който бележи нова епоха във филмирането на Шекспир. Водеща в тълкуването му е психоаналитичната перспектива, зададена от Фройд и Ърнест Джоунс, и следвана от режисьора.
На добър час на младите автори и да държат летвата все така високо!
