Боряна Нанчева
Според фрагмента „За литературата, пътешествията и други безполезни неща“ на Пламен Антов „Носим умората на собствената си цивилизация така както носим гена на предците си“. Същата умора предизвиква и т.нар. „наследствена вина“ – вина, че българите като общество не сме достатъчно добри за заобикалящия ни модернизиран свят и никога няма да заслужим да живеем достоен живот. Това на свой ред поражда темата за „живота втора ръка“ и Американската мечта, че там, в чужбина, по-специално в Америка, животът ще бъде по-цветен, по-щедър с хората. Липсата на национално самочувствие предизвиква липса и на самочувствие у отделния индивид, което поражда тъгата. Тъгата и вината като общи явления са едни от основните теми в произведенията на Георги Господинов, започвайки от романа „Физика на тъгата“, преминавайки през поезията му и стигайки до разказите му („И всичко стана луна“). Вината е и основната тема в излезлия преди година роман на Йоанна Елми „Направени от вина“.
Още самата корица насочва към драматизма в произведението, който според Митко Новков е пресилен, изискващ на всяка цена да предизвика съчувствие у читателя. Романът действително цели да извика съчувствие у четящия и да породи тъга, но тук има и нещо друго. Той „взривява премълчаното“ и „хваща за гърлото“, както твърди Георги Господинов, защото засяга тема, която е общочовешка. Всеки на някакъв етап от живота си е чувствал вина за сторено действие. Вината произтича от факта, че действието не може да бъде поправено, причинената болка у другия не може да бъде върната. В романа обаче става въпрос по-скоро за вина, наслагвана отвън.
Произведението разказва историята на три жени – Ева, Лили и Яна (през чиято гледна точка са видени всички случващи се събития), обединени не само от кръвната връзка – баба, майка, дъщеря, а и от чувството за вина. И това чувство е свързано с невъзможността да се оправдаят очакванията на родителите. За да не разочарова майка си, Ева не тръгва с първата си и единствена любов – Иван, а остава в страната си и среща Игнат. Омъжва се за него, защото няма „какво да не му хареса“, иначе казано, той е бил идеалният мъж в лицето на обществото и естествено, според нейната майка. Впоследствие същият „идеален“ мъж, подстрекаван от майка си, започва да я малтретира. Тя няма друга възможност, освен да приеме съдбата си. В израз на бунт нейната дъщеря Лили решава, че няма да я слуша така, както тя е послушала майка си. Резултатът е, че намира човек, подобен на баща си. Разликата между двамата е, че Димитър в крайна сметка не ѝ посяга, поне не и с физическо насилие. Психологическият натиск е налице, както го усеща по-късно и малката Яна. След като пораства, Яна на свой ред бяга за Америка в опит да забрави за болката и насилието. Там обаче Американската мечта, осъществила се до някаква степен за героя от романа на Захари Карабашлиев „18% сиво“, не се реализира. Вместо това американците правят всичко възможно емигрантите от славянски произход и в частност българите да се чувстват чужденци в страната им. Това засилва още повече усещането за вина у Яна, чувството за непълноценност. Въпросното чувство се потвърждава от непрекъснатите искания от страна на майка ѝ и очаквания, които в крайна сметка тя не е способна да покрие.
Темата за вината отвежда към другата голяма тема в романа – тази за прекъснатата връзка между родител и дете. Неслучайно романът започва с цитат от произведението на Милан Кундера „Непосилната лекота на битието“: „Ако майчинството е олицетворение на Саможертвата, то ориста на дъщерята е Вината, която никога не може да бъде изкупена“. И майките в творбата на Елми се стараят по всеки възможен начин да напомнят тази вина на дъщерите си. Те пренасят собствените си фикции за идеален живот и поведение върху децата си, заставяйки ги да ги осъществят. Недопускащи собствения си израз на бунт към своите родители да се прояви у дъщерите им, те не приемат тяхното мнение и така комуникацията между поколенията не се осъществява. Израз на липсата на такава комуникация се открива при образите на Игнат, изпълняващ безропотно прищевките на майка си, както и Димитър, който не може да се радва на семейството си, недоволен от житейския си път, избран от неговите родители. Темата е до болка позната на всеки човек – дали от собствен опит или от чути чужди истории, няма значение. Достатъчни са данните за засилване на домашното насилие, начумерените лица на случайните минувачи, сведените погледи в екраните на телефоните, неспособността да се погледнат очите на другия. Това са същите персонажи като онези, създадени от Йоанна Елми, реални хора, носещи всеки ден непосилната тежест на вината, насложена им неусетно от външния свят.
И все пак има светлина в края на тунела, извеждаща от този порочен кръг на вина. Тази светлина е съдбата на Яна. Тя също не може да се отърве от чувството за вина, преследващо и предците ѝ, но различното е, че продължава да се бори въпреки нея и успява да извоюва един по-добър живот за себе си. В това отношение финалът на романа може да се приеме за двуполюсен – от една страна, Яна намира своето място в света. По кратките телефонни разговори между нея и любимия ѝ, назован просто с „Американеца“ в опит да се остраности от останалите мъже, у читателя се наслагва усещането, че комуникацията между двама им е реална. Американецът е чуждото, неродното, което обаче, за разлика от произведения като „Криворазбраната цивилизация“ на Войников например, не е опасното, а онова, което действително спасява. Точно това е другата страна на нещата – мястото на героинята остава в чуждото. Тя вече носи дома в душата си, защото е сглобила всички парченца на спомените, възстановила е себе си и е изградила своя вътрешен свят. Последните ѝ думи са, че си отива у дома, там, където се чувства приета. Носи родното в сърцето си, но не може да остане в него – промените се осъществяват без нейното участие, излишна е в родния си град. Чрез съдбата на Яна и още по-рано с избора на майка ѝ да си тръгне от баща ѝ, се откроява и темата за еманципацията на жената, разгръщана от авторки като Дубравка Угрешич, Маргарет Атууд, Емилия Дворянова, Теодора Димова и насочва към свободата на човешкия дух. Благодарение на вината човешкият живот губи своя смисъл, но човекът е този, който му придава истинското значение.
„Направени от вина“ е книга, която докосва с личната изповед, защото, както пише Антов отново в същия фрагмент, „Всичко, което правим, всичките наши терзания са опит да подредим собствения си свят“. Така, подреждайки собствения си свят, Йоанна Елми дава обяснение откъде тръгва онази българска, сякаш изконна вина и чрез показването на начина да се преодолее подрежда и света на читателите си.
Йоанна Елми, „Направени от вина“, изд. „Жанет 45“, 2021
