Относно филма „Блондинка“ на Андрю Доминик
Константин Черганов
Мерилин Монро е знаела какво прави, когато застанала пред камерите в бляскавото холивудско студио, за да изпее „Diamonds Are a Girl’s Best Friend“. След години, прекарани в чакане мъжът да се прибере от Войната, американската жена осъзнала, че най-ценното нещо, за което може да се бори, е свободата си. Именно затова, обкръжена от джентълмени, които я предпочитат заради прелестната й руса коса, Монро провъзгласява не любовта или болката си, а жаждата си за финансова независимост, и в същото време поставя женствеността си в центъра на емблематично, блестящо музикално изпълнение. През целия си живот, и в най-мрачните, и в най-ярките моменти, тази звездна личност, колкото и нереална да е била, винаги е представлявала важен символ за навлизащата модерност в отношенията между половете. Чрез значимия си актьорски и комедиен талант, множеството си политически каузи, острия си ум и, да, красотата си, тя превръща живота си в нещо повече от безкраен цикъл на експлоатация и насилие. Именно затова Мерилин Монро значи нещо.
Андрю Доминик очевидно не се интересува от това. Чрез кратката си филмография („Убийството на Джеси Джеймс от мерзавеца Робърт Форд“, „Убивай ги нежно“) той вече се е доказал като един от по-значителните модерни циници на американското кино. В новия си филм „Блондинка“ той отново цели да деконструира фантазиите на американския идеализъм и е избрал една особено уязвима жертва – Норма Джийн Мортънсън, истинския човек, стоящ зад персонажа Мерилин Монро. Опитвайки се да изобличи лицемерието на Холивуд, Америка и всеки един мъж в живота на Монро, той постига само едно – да бъде ясен пример за същата шовинистка, безчувствена, кръвожадна алчност, която убила самата Норма Джийн.
В „Блондинка“ има повече CGI кадри на неродените бебета на Норма Джийн, отколкото моменти, в които тя е истински щастлива. Филмът ни представя сцена след сцена на изнасилвания, обиди, манипулации, измами, унижения и физическа агресия срещу главната героиня. Каква история се опитва да разкаже чрез тези сцени? Никаква. Това е историята. Единственото, към което Доминик се стреми, е безпощаден, наситен песимизъм, който лъха от всеки кадър и като паразит разяжда всичко позитивно, което Мерилин Монро някога е успяла да изгради за себе си. Той не съчувства на Норма Джийн, дори не я уважава. Това, което вълнува Доминик, са неспецифични концепции, които рефлектират някакъв модерен морален упадък, но не биват свързвани с нищо човешко – травмата, която загубеното детство и липсата на семейна любов оставят у човека; опияняващия популизъм, който систематично бива подхранван от невинни човешки жертви; чувството за притежание, което мъжете искат да изпитват към жените и т.н.
Отдадеността към този агресивен поп-нихилизъм без съмнение извира от една идиосинкретична гледна точка. Каквото и да казваме за „Блондинка“, не можем да твърдим, че не е амбициозен, рискован авторски проект. Колкото и критики (както върху креативните, така и върху моралните качества на филма) да предизвикват подобни творения, те редовно остават в историята на киното поне като куриози, ако не и недооценени шедьоври. Без значение какво казва моето или което и да било ревю, мрачната визия на Доминик ще докосне много хора с чистата си сила на волята. Но според мен филмът няма никога да достигне нивото на уважение, на което може би се надява. Няма да бъде култова класика като „Showgirls“, защото му липсва необузданата camp енергия. Няма да бъде вечно неразбираем обект като „Star 80“, защото няма толкова силна перспектива върху света. И определено няма да оправдае сравненията с Дейвид Линч, които вече поражда у някои зрители, защото… просто не е толкова добър. „Блондинка“ би могъл да задоволи единствено и само зрителите, които имат жажда за не особено заострен цинизъм – с други думи, хора, които обичат да се взират в слънцето до ослепяване.
За всички останали, които обичаме дълбокия песимизъм на артисти като Пол Верховен или Боб Фоси, филмът на Доминик е едно разочарование. Ако беше направен малко по-разумно, той щеше да бъде запомнен като проблематичен, но интригуващ обект. В сегашната си форма той е чисто и просто глупав и отегчителен. Най-големият проблем на „Блондинка“ е, че сценарият му (дело на Доминик, по едноименния роман на Джойс Карол Оутс) е чисто и просто слаб – с очевадния си символизъм, липсата на фокус и крещящите реплики, които не оставят почти никакво място за какъвто и да било вътрешен живот за героите, тази „нестандартна“ биография, която се стреми да бъде субективен портрет на един живот, наподобява един сън, само защото е много лесна за забравяне.
Задънената улица, до която Доминик бързо стига, е пълната несъвместимост между основната му идея и подхода му за изразяването й. Той цели да разбие кухия публичен образ на Мерилин и да ни покаже трагедията на Норма Джийн, но в същото време се интересува от Норма Джийн само като жертвата, която се продава, за да бъде Мерилин. Минималната сила на филма идва единствено от нашето запознанство с Монро като символ, но в същото време точно това е аспектът от живота й, който Доминик „деконструира“ с омраза. Той не си прави труда да я изгради като реален персонаж, а единствено изисква от талантливата Ана де Армас да играе ревливо момиченце в тялото на секс символ, което нарича всички мъже „татенце“, набляга върху всяка изговорена дума и разговаря с напълно въображаеми хора, понеже, както режисьорът очевидно смята, е луда. (Въпреки всичко това де Армас се справя добре, но основно доказва, че би била по-добра в по-достоен филм.)
Всичко това е рефлектирано в хиперимпресионистичния визуален подход на Доминик, който пресъздава достоверно много от най-емблематичните изображения на Монро и дори сменя размера и цвета на кадрите, за да рефлектира как тя би била снимана в този момент от историята. В стила на филма липсва по-дълбок замисъл от това, поради което е истински проблем, че е толкова забележим. Изграждайки персонажа на Норма Джийн като просто колекция от известни снимки и пози е проблем, но сценарият я третира още по-зле, тъй като я изгражда като колекция от провалени бракове и любовни афери, като нищо повече от жена, която минава през множество гадни мъже. Филмът винаги поставя субективното преживяване на героинята си в центъра, без да позволява на никой друг герой да има тежест, но в същото време разказва история за човек, дефиниран от връзките си с други хора. Именно затова Мерилин Монро почти не е герой в собствения си филм, въпреки че всяка сцена е от нейната гледна точка. За Доминик тя е точно това, което той критикува – едно лице, един известен сюжет, един символ, който той може да разкъса.
Ако началната идея тук е била да се види, че зад нейната усмивка седи тъга, то филмът определено постига целта си. Всъщност тази идея ни стана ясна още от трейлъра. Тази идея ни е ясна от десетилетията, в които сме разказвали подобни сюжети за славата и злината на шоубизнеса. Но Доминик сякаш е бил твърде задоволен от мизантропията си, за да се сети, че за един филм с близо тричасово времетраене е нужно повече задълбаване от това. „Блондинка“ няма какво да каже относно причините за подобни социални феномени или влиянието, което те имат върху психиката на засегнатите индивиди. Андрю Доминик не се интересува от Мерилин Монро. Той се интересува от устните й, гърдите й и прелестната й руса коса; от роклите и грима, и камерите, които проблясват в лицето й; от сълзите и раните, които може да източи за лесна драма. Той не може да й съчувства, когато мъжете във филма му я наричат „курва“, защото той самият я вижда като такава. Опитвайки се да критикува зомбираното ни търсене на сензация, той лицемерно създава долнопробна сензационна мелодрама.
Но без значение колко страдание я е довело до този момент, пеейки „Diamonds Are a Girl’s Best Friend“, Мерилин Монро не е жертвата, каквато Доминик иска тя да бъде. Неговият филм представя този момент от кариерата є като върховния пример как тя продава себе си и тялото си и се превръща в поредната холивудска уличница. Но в истинския свят „Джентълмените предпочитат блондинки“ е филмова класика, една интелигентна, феминистка фантазия, която дава на героините си сила над мъжете, които искат да се възползват от тях. По този начин Норма Джийн Мортънсън се бори по-ефективно срещу всичките задкулисни унижения, влизайки в обувките на Мерилин Монро, отколкото Андрю Доминик някога би могъл, правейки баналния си, дребнав филм. Мерилин Монро ще надживее „Блондинка“. Не бива да забравяме това.
