Разговор на Владислав Христов с Росица Чернокожева
Кои са най-ярките ви спомени от работата на Вихрен Чернокожев с Радой Ралин?
Анкетата на Вихрен с Радой Ралин след последния си ред носи дата на завършване 1983 г. Аз се запознах с Вихрен през 1985 г., така че знам нещата около тази анкета малко постфактум и от разказваното ми от съпруга ми и вече редактирането на текста от Радой след тази дата. От разказите на Вихрен знам, че Радой максимално го е улеснявал в съвместната им работа. Радой дори е дал ключ за дома си на Вихрен. И малко на шега, но то е сериозно – той е позволявал само на Вихрен да пуши на балкона му, въпреки че у тях не се пушеше.
Предстоеше Радой да редактира напечатаната от Вихрен анкета, която се състоеше от 3 папки. Радой много отлагаше. Работеше бавно, но много прецизно. Беше нанесъл три пласта поправки – с молив, химикал и флумастер. Всичко изглеждаше много трудно за разчитане. Вихрен трябваше да преписва всичко от началото на текста. Когато му предлагах някой да му помогне в напечатването, той винаги отказваше и смяташе, че само той може да разчете правилно редактиранията на Радой.
Радой много бавно редактираше, особено през късните години от живота си. Вихрен ходеше многократно у тях да го подканя. На една от папките стои надпис: „Радой, моля те, редактирай това – няма време!“.
Вихрен беше загубил вяра, че тази анкета ще се отпечата. След като Вихрен почина, в безвремието, в което се намирах първите месеци, усетих и осъзнах, че това е моето малко поне спасение – да направя необходимото анкетата да може да стигне до читателите.
Истински приятели, които уважаваха много Вихрен, като Борислав Скочев, Даниела Горчева, Мариана Цонева и разбира се, сина ни – Вихрен младши, ме подкрепиха и така започна работата по подготовката на анкетата за отпечатване. Мариана Цонева неправи и невъзможното да се разчете и набере на компютър текста. Винаги казвам, че тя свърши работа колкото цял графоложки институт. А Борислав Скочев многократно прецизно редактира текста и го странира. Даниела Горчева много помогна с уточнения по снимковия материал. Имах и безрезервната подкрепа на синовете на Радой – Кин Стоянов и Стефан Стоянов.
По какво си приличаха Вихрен и Радой? Какво ги привлече един към друг?
Мисля, че по много неща си приличаха. Най-вече по почтеността. И човеколюбието. И у Радой, и у Вихрен имаше една елегична и лирична нотка в отношението им към света, към хората. И толерантност към друго мнение. Още когато са се виждали през по-младите години, преди да се сближат в Народната библиотека, те са си говорили дълго и Радой е подкрепил безрезервно избора на Вихрен да пише дисертация върху творчеството на Димитър Подвързачов – автор непознат и низвергнат. Много хора са искали да правят анкета с Радой Ралин, но той се е доверил само на Вихрен и е посочил него като свой събеседник в това дело.
И двамата работеха в полето на хумора и сатирата. Свързваше ги и общият порив към свободомислие и демократичност. Първият носител на наградата „Райко Алексиев“ бе Радой, а вторият – Вихрен.
Как се връщаше Вихрен от разговорите с Радой? Беше ли обнадежден, че този труд си заслужава, че един ден тези записи ще се превърнат в ценна книга – документ на времето?
Вихрен, като талантлив литературовед, историк и теоретик в областта на хумора, имаше много точна представа за значимостта на тази анкета. Радой с изключителната си памет не просто е разказвал за живота и творчеството си, а картинно и живописно е направил една „възстановка“ на времето от 20-30-те години на миналия век до 80-те години. А това е половин век културно-историческа памет. Както казва големият син на Радой, Кин Стоянов, това при Радой не е поток на съзнанието, а водопад. Тук са преплетени много събития, много съдби, много надежди и крушения. Личното и социалното са така неразделими, че се получава една преживелищна картина от симбиоза на социалното и това, което е на вътрешната душевна сцена на всички, които са повече или по-малко герои в тази своеобразна пиеса.
Това предизвиква у мен асоциации и аналогии за пиесата на Пирандело „Шест лица търсят автор“. Като че ли всички участници в тази анкета са търсили и намерили своите автори – Радой и Вихрен. И това достига до читателите. Най-основният и плодотворен период на създаването на анкетата е било времето, през което те са били в Творческия дом на писателите в Хисаря, където Радой е ходел често.
Труден ли беше пътят до издаването на „Анкетата“? През какви етапи мина?
За съжаление, анкетата по ред обстоятелства не можа да се издаде със субсидия от „Помощ за книгата“. Това доведе до издаването ѝ в малък тираж. Но всички колеги, които работиха по нея, работиха безвъзмездно, без заплащане на труда им, в памет на Радой и Вихрен. Изказвам дълбоката си благодарност на доц. Пенка Ватова, доц. Елка Трайкова, доц. Емил Димитров, гл. ас. Елена Борисова, гл. ас. Емилия Алексиева, д-р Аделина Германова, Мариана Цонева, Борислав Скочев, Даниела Горчева, доц. Михаил Груев, Иванка Гезенко, както и на най-близкия приятел на Радой и Вихрен художника Калин Николов, който, докато се е раждала анкетата, е правил рисунки и те са особено ценни, за да се получи едно уникално издание. Благодарна съм на всички, които помагаха в това дело.
Понеже в анкетата се говори за много събития и личности, това изискваше детайлно отбелязване и обговаряне и обемни бележки под линия, както и обемист азбучен показалец. Но всеки, който отгърне анкетата, ще се убеди, че тя е написана много четивно, много интригуващо, много психологически обосновано и самата тя може да бъде повод за нови психоаналитични трактовки и на двамата си създатели – Радой и Вихрен. Това е един доверителен диалог между анкетиращия, който е перфектен познавач на живота и творчеството на автора, и анкетирания автор – чиито отговори са искрено и смело разкриващи вътрешния му свят. Те двамата – Радой и Вихрен, са в един доверителен диалог и дует.
Имаше ли части от записите, които отпаднаха?
За тази анкета са направени десетки касети записи. Една част от записаното не е могло да бъде включено в анкетата не защото не е интересно, но както се знае, всяка книга има своя логика на създаване, своя архитектоника, и в процеса на създаването ѝ се вижда кое и колко трябва да се включи. Но те ще се актуализират на друг електронен носител и ще бъдат запазени.
Чрез спомените на Радой „Анкетата“ проследява не само литературния, но и социалния климат в страната за период от над половин век. Откъде тръгнахме и докъде стигнахме?
Интересното е, че Радой помни случки, преживявания, хора още от ранна, 3-годишна възраст. Това е 1926 г. Радой бе поставил едно условие, по-скоро приятелска молба – Вихрен да не разкрива приживе случая с осиновяването му. И Вихрен почтено се съобрази с това. Но понеже така стана, че и Радой, и Вихрен бяха вече покойници, този текст можа да се включи в анкетата. Да, това е проследяване на историческия, социалния и литературния живот до 1983 г. Вихрен бе приготвил въпроси към Радой и след тази дата, но Радой все отлагаше отговорите и тези събития не са коментирани от писателя. Като че с идването на демокрацията Радой предпочиташе да участва в тези събития, да ги преживява, а не да ги коментира. Радой живя в годините на посткомунизма още 14 години. Но и възрастта, и здравословното състояние даваха отражение.
Познават ли младите четящи поколения творчеството на Радой? С какво е ценен той в контекста на днешната ни заобикаляща реалност?
Мисля, че днешните поколения не познават твореца Радой Ралин. Знаят откъслечни факти, че е бил опонент на тогавашното социалистическо статукво. Свързват името му с епиграмите от книгата „Люти чушки“, която е изгорена. Ето че и нашата култура е преживяла такива драматични сътресения – както са горили книгите на Фройд или описаното в утопията на Рей Бредбъри „451 градуса по Фаренхайт“, където се изгарят книги. Реалността понякога не е никаква фантастика, а драстични преживелици. Но житейски и творчески нещата при Радой са далеч по-сложни. Като дете той расте с четенето на социалистическа литература под въздействието на баща си. Бил е в тогавашните формации на социалистически детски групи. Вдишвал е тези идеи. Познавал е Вапцаров и създаващата се тогава социалистическа литература и култура. Сам той участва в края на войната като доброволец в Унгария и Словакия. Но по време на „култа към личността“ започват разочарованията му от тези идеи. Като работещ в редакцията на в. „Стършел“ и един от създателите и на Сатиричния театър „Стършел“, в тези години се води една кипяща битка между закостенялото и новите идеи.
Какво значеше за Радой „просто да живее“? Защо изпитваме дефицит на личности с неговата широта и светоусещане?
Радой бе човек с много богата обща култура. Беше и широко скроена личност. Но имаше едно нещо, което бе много характерно за него и го отличаваше – това бе неговата хуманност. Той се втурваше да помага на всекиго. Неговата човечност и почтеност го правеха голяма личност. Той бе и много артистичен. Той в ежедневието, в творенето се забавляваше, беше много креативен човек, човек на спонтанността и импровизацията. Затова бе приятел и с личност като Милчо Левиев – човек на импровизацията в изкуството. А защо „просто живях“. Защото не се главозамайваше от популярност и успехи. Знае се, че той не искаше да пътува в чужбина и не приемаше наградите, с които го удостояваха. Живееше просто, почтено и пълноценно. Отгледа и възпита двама чудесни сина, за които казваше: „Те са стълбовете ми“. Но в него имаше и много тъга. Смяташе, че е смачкан, нереализирал се поет. Казваше: „не се състоя срещата с моя живот“. Но за него свободата бе висша ценност. Тя трябваше да се „замесва като хляба – всеки ден!“.
Вихрен Ченокожев е обичал често да казва: „На човек неслучайно не му е дадено да знае всичко!“. Остана ли нещо недоизказано в тази „Анкета“? Може ли тя да има свое продължение?
Вихрен имаше усещането, че още нещо много важно трябва да се обговори в анкетата, но Радой с възрастта вече не бе склонен да продължат. Вихрен смяташе, че трябва още да се пише за лириката на Радой Ралин. Защото Радой е един от колосите на българската лирика. Възхищението на Радой от Атанас Далчев не бе го направило негов епигон. Той надграждаше в тази „предметност“, обогатяваше я. Говореше за течение, което наричаше „нюансизъм“.
Продължението в кавички на тази анкета аз виждам в задълбочения прочит на тази анкета. Дано тя да бъде отново допечатана, в по-голям тираж, за да стигне до хората. В това читателите да се докоснат до хора, личности като Радой Ралин и Вихрен Чернокожев. Отразеното в тази анкета да стане повод за психографски и литературоведски, изкуствоведски тълкувания. Мисля, че едно от най-ценните неща в тази анкета е искреното, смело, безрезервно вглеждане във вътрешния душевен свят и на двамата създатели – Радой и Вихрен.
Бих искала и сърдечно да благодаря на техния приятел и съмишленик, художника Калин Николов, който ги е рисувал през годините на създаване на анкетата и без неговите рисунки книгата нямаше да има тази стойност и ценност.
27.08.2022
