Разговор с Ласка Ласкова
Как решихте да се явите на конкурс за лектор по български език в Италия?
Попаднах случайно на обявата в период, в който рутината беше започнала да ми тежи. Мисля, че конкурсът беше преобявен за трети път. Вероятно защото „Форли, Италия“ не звучи като „Рим, Италия“. Всъщност и до ден днешен мястото не успява да заслужи интереса на потенциалните български лектори. Потърсих информация и се оказа, че един от най-високо класираните университети в световните ранглисти, Болонският, е разхвърлян около Болоня – Римини, Чезена, Форли… Градът приютявал няколко департамента, които се отличават с върхови постижения, и дори го наричали „punta di diamante“ („диамантът в короната“). Това беше достатъчно.
Кога научихте италиански? Четете ли на италиански? Кои съвременни италиански писатели харесвате?
Езика научих (силно казано, още го уча) в Италия. Често обичам да се шегувам, че за добро или лошо, моят италиански е италианският на студентите ми. Откакто съм в България, чета, но предпочитам да слушам, включително аудиокниги. Очите за работа, ушите – за удоволствие изглежда е разпределението. Докато се движа из София, винаги съм с „Ревът на заека“ – популярна сутрешна радиопрограма, любима на много италианци. Не само винаги ме разсмива, но и ми дава връзката със злободневните теми и настроения в страната. Италия ми липсва и така компенсирам донякъде. Колкото до съвременните италиански писатели – те са уморяващо много. Често съм купувала книги заради ярко положителните им рецензии, а съм оставала разочарована. Но това ми се случва и с книги, писани на други езици. А ако трябва да посоча едно име – Елена Феранте – беше от първите, и май си остава италианският писател, от когото съм прочела най-много книги.
Ще работите ли с езика и сега, когато се върнахте в България?
Чета публикации по лингвистика. Например в последно време се занимавам със странния феномен членувано показателно местоимение (като „такъвия народ на Слави“), който се оказа не толкова странен в италиански. Така че, да, каквото и да работя, винаги искам да видя какво показва този романски език, какво имат да кажат по проблема италианските езиковеди, сред които има наистина брилянтни умове.
Кои са най-големите предизвикателства, с които се сблъскахте като лектор?
Във Форли лекторът работи под мотото „и сам воинът е воин“ – без катедра по български или дори славянски езици, а часове се водят за два департамента (по устен и писмен превод и по политология). Българският е избираем и се конкурира с още пет езика. Друга трудност бяха многото и разнообразни допълнителни инициативи, които трябваше да се вместят в рамките на една доста къса академична година – ръководството на дипломни работи, преводи за Празника на българското кино в Рим, конференции, конкурси, студентски театрални представления. Но винаги, без изключение, когато съм имала нужда от съдействие, съм го получавала – и не говоря за действия проформа, а за активно, тясно сътрудничество, за отделено лично време дори. Искрено съм признателна за това на колегата русист проф. Светлана Славкова и на директора на департамента за превод проф. Рафаел Лозано Мирайес (Rafael Lozano Miralles).
На какво се опитвахте да научите Вашите студенти?
Освен на български, на друго не се е налагало да ги уча. Вероятно защото летвата за влизане в двата факултета е много висока, приетите студенти са хора с ясни цели, изградени умения и воля за работа. Беше удоволствие да наблюдавам спонтанните им съпоставителни анализи и бързината, с която се ориентираха в граматиката на българския – трети, за някои дори и четвърти език. Имаше го и естественото любопитство към непознатата култура. С две думи, не ми се е налагало да стимулирам интерес, да „възпитавам“ в критично мислене или да убеждавам, че трябва да се учи. Давах на студентите си свободата да работят по собствени проекти – преводи и изследвания по теми, които ги вълнуват. Така преставаха да мислят за вложено време, за оценки, радваха се на труда си и се гордееха.
Имате ли студенти, които са били изкушени да се посветят на българистиката?
Във Форли български се преподава на преводачи и политолози, не на филолози. Но когато преди две години България отново не успя да изпрати лектор, двама от най-добрите ми студенти, Матео Чима и Лоренцо Тестини, се явиха на конкурс, спечелиха го и поеха семинарните занятия. Джорджа Спадони, която (както и Лоренцо) завърши магистърската програма „Преводач-редактор“ на СУ, и Джада Фратини и сега активно превеждат от български. За съжаление, с българистика трудно се изкарва хляб. Нерядко след пенсионирането на дългогодишния доайен няма кой да поеме щафетата, защото дори и да е имал своите ученици, те не могат да чакат вечно за конкурс. Няма сигурност, няма приемственост. Това може да се промени само в резултат на редица дългосрочни държавни политики, включително финансови.
Как се възприема българската култура в Италия? Има ли нещо, което впечатлява италианците?
Не мога да правя обобщения. В медиите България има по-скоро негативен образ, а средностатистическият италианец по-скоро асоциира със страната ни някое име на спортист или актьор, тук-таме са чували за българската маслодайна роза. Георги Господинов определено е познат, харесван, четен; виждала съм аудиторията да плаче по време на литературното четене в рамките на срещата с Аксиния Михайлова, в края на прожекция на български филм. Но да впечатлиш нация, за която активният културен живот е норма и която има лесен и бърз достъп до чуждите постижения, не е лесно. Една случка. Първо излизане в центъра на София с италиански студенти, дошли по „Еразъм“. Бяхме пили по едно вино (не мавруд) и се прибирахме. За довиждане ги питах как се чувстват и чух отговора: „Ами, всичко нормално, но как ходите по тия тротоари в тая тъмница?“. Цяла вечер не бяха спрели да се препъват в разбитите плочки под оскъдно улично осветление. В България италианците изпитват глад за естетика. И за спокойствието не да си гледаш в краката, а да вдигнеш поглед към другите неща.
Конвертируема ли е българската литература?
Да. Какво количество от нея е конвертируемо, е друг въпрос.
Чувствахте ли се забравени от българските институции?
И да, и не. Дълго време и изпращащите университети, и държавата гледаше на лекторите като на съмнително вложение. Виждам положителни знаци едва в последните години. Промени, които говорят за по-голяма чуваемост, за повече грижа. Но докато аз бях лектор, подкрепата от страна на институциите беше въпрос на решение на даден човек, който заема съответната длъжност в определен момент. А подкрепата трябва да се изразява в практики и политики, които не зависят от личен избор.
Какви политики трябва да предприеме българската държава, за да стимулира българистиката по света?
Тази година участвах в няколко срещи по темата, организирани по държавна инициатива. Вече е в ход и национална научна програма за развитие и утвърждаване на българистиката, която има детайлно разработен план за действие. В него виждам голяма част от стратегиите, които от години, да не кажа от десетилетия насам, различни поколения българисти настояват да станат част от държавната политика. Моментът е особено подходящ за активна работа и като се има предвид, че по политически причини русистиката, която доминираше, отстъпва и отваря място на другите славянски езици и култури.
Трудно ли е да си българин в Италия? Има ли все още някакви стереотипи, които не са преодолени?
За много италианци е трудно в Италия заради предразсъдъци, заради бюрокрация, по икономически причини и т.н. Няма как да е лесно за един имигрант и да, не сме от нациите, които се радват на положителни стереотипи като англичани и американци например. Хубавото е, че поне по мои наблюдения младите хора не са обременени от негативни предварителни нагласи към българите.
Как гледате на идеята за създаването на Български национален културен институт?
Задължително е да има такъв. Стига да не се превърне в инструмент за трупане на властови, а оттам и на всякакъв друг капитал за някои лица и групи. Тогава няма да е национален.
Разговора води АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА
