Антоанета Робова
Ани Ерно е сред най-разпознаваемите и утвърдени съвременни писатели във френскоезичното литературно поле. Превеждана на близо четиридесет езика и включена в учебните програми на гимназии и университети, Нобеловата лауреатка продължава традицията на социално ангажираното и интелектуално-философско отстояване на позициите на феминизма по следите на Симон дьо Бовоар и Вирджиния Улф, без обаче да се вписва в обособените модели за „женско писане“. Авторката е повлияна от канонични френски автори като Флобер, Пруст, Камю и Сартър, но съумява да изгради свой собствен почерк, чиято неутралност засилва реализма на описаните събития. Възприеман от някои критици и читатели като форма на безстилие, отказът от орнаменталната метафорика и фигуративността на изящното слово всъщност представлява осмислен вариант на този „бял почерк“, чието зараждане Ролан Барт свързва с „Чужденецът“ на Камю и чиято задача е „да се мине оттатък Литературата, използвайки нещо като рудиментарен език“[1]. Този трудно достижим „бял почерк“, при който пишещият човек се освобождава от патоса и словесната художественост, за да потърси прозрачната острота на думите като инструмент, не се основава на занаятчийска виртуозност или на психосоматична изобразителност, а цели да минимизира изкуственото в изкуството.
Парадоксалното във волята на Ерно да отхвърли изкуството в името на документалната точност и автентичността на своя почерк е отчетено още при първото ѝ участие в знаковото предаване за книги „Apostrophes“[2]. Известният френски интелектуалец Бернар Пиво апострофира набиращата популярност през 1984 г. писателка, че умишлената и отстоявана простота на писането в романа „Мястото“[3] е „от порядъка на изкуството“. Или както отбелязва писателят Ален Боске в същото предаване: „Вие се бунтувате срещу изкуството, правейки изкуство“. Това телевизионно участие на Ерно е важен етап по пътя от призванието на някогашната студентка, отделила се от скромната си социална среда посредством учението, към признанието на нейното творчество. Книгата „Мястото“ впрочем е важен жалон и от гледна точка на прецизирането на литературния проект на Ерно. С нея тя навлиза във все по-вярната фактологически форма на автобиографизъм, формулирайки и конкретния модус на своя бял почерк: т.нар. „равен почерк“ (écriture plate). В началото на болезнения разказ за смъртта на баща си разказвачката, припокриваща се с авторката по силата на замисъла на тази творба, си спомня за зараждането на книгата си в болката от загубата на родител. Авторката дефинира залозите на своя „равен почерк“ или „равен стил“ (според официалния превод на български език):
Отскоро знам, че романът е невъзможен. За да опиша един живот, подчинен на нуждата, нямам право да тръгна нито от изкуството, нито от стремежа да създам „нещо увлекателно“ или „вълнуващо“. Ще събера думите, жестовете, вкусовете на моя баща, забележителните факти от живота му, всички явни знаци на едно съществуване, споделено и от мен.
Никаква поезия на спомена, нито ликуваща насмешливост. Равният стил ми се налага естествено, същият, който използвах някога в писмата до родителите си, за да им съобщя важни новини.[4]
„Мястото“ очертава своеобразна вододелна линия във флуидното, но еднородно в своеобразието си творчество, подхранвано от наносите на спомена, скрепявано от хода на времето и отпечатъка му върху субективната и колективната памет. Удостоената с наградата „Рьонодо“ (през 1984) книга се отличава от предишните три творби[5] на Ерно, в които тя преработва елементи от женското битие, романизирайки изживяното. Постепенно романната обвивка на сюжетите се стопява и все по-натуралистично се избистря качествено нова форма на автобиографично писане, при която личното преживяване има все по-обхватно, универсално звучене на съ-преживяно. Съкровеният, делничният или неизречимият женски опит придобива плътност и се издига до предмет на литературна проза, която нерядко скандализира със своята недвусмислена прямота. Във Франция жанрът „автосоциобиография“ се свързва с името и творчеството на Ерно, която дефинира тази хибридна разновидност на автобиографичното писане, обвързвайки я със социологията. В книгата, озаглавена „Една жена“ и посветена на смъртта на майка ѝ, писателката уточнява смесения характер на подхода си: „Това не е биография, нито роман естествено, може би е нещо между литературата, социологията и историята“[6].
Особено осезаемо в книгите на Ерно е отварянето на литературата към извънлитературното. Още от 70-те години на миналия век творчеството ѝ съдържа предвестници на литературни тенденции, които стават все по-отчетливи при прехода към новото хилядолетие. Отказът от експерименталния формализъм и самоцелната автотеличност, преоткриването на непосредствената действителност[7] като суровина за литературата, отварянето на повествованието към социалното, интермедиалното и политическото са сред тези специфики, които се открояват все повече като общи литературни тенденции към края на XX и през първите десетилетия на XXI век. Сред приносите на авторката за феминистичните каузи е детабуизирането на мъчителни теми като аборта, разнообразните проявления на мъжка доминация, стереотипните възприятия за традиционните роли, отредени на жените. Но тя пише и по общочовешки проблеми като онкологичните и неврологичните заболявания, социалните неравенства, травматичните житейски епизоди, смъртта и отсъствието, срама и траура… Влиянието на Симон дьо Бовоар и на Пиер Бурдийо е доловимо в прозата и светогледа на Ани Ерно. Тя успява да се еманципира благодарение на литературата и образованието си, да обнови и обогати автобиографичния жанр, да придобие широка популярност и критическо признание, дори да спечели Нобелова награда за литература, превръщайки се в първата френска писателка носителка на това високо отличие.
Ерно впрочем отхвърля утвърдения по-общ термин „автобиография“, пояснявайки, че местоимението „аз“ в нейното творчество е „колективна“[8] и „трансперсонална“[9] форма. Волята за универсализация на Аза в съчетание със свръхреалистично, пестеливо повествование и изчистен изказ благоприятстват емпатичния отговор при рецепцията и силното въздействие на прозата върху нейните читателки и читатели. Те често разпознават свои житейски несгоди, унижения или изпитания в откровените до болка истински истории на писателката, преминала от една социална прослойка в друга, отчуждавайки се до голяма степен от първоначалната си среда. Единадесет творби на Ерно, както и откъси от дневници и снимки, са събрани в престижната колекция „Quarto“ на издателство „Галимар“ през 2011 г. Авторката озаглавява тома „Écrire la vie“ – банално, но и трудно преводимо словосъчетание, означаващо както да се описва, така и да се пише (за) живота. Тя уточнява, че описва „[н]е своя живот, нито нечий живот, нито дори един живот. А живота с неговото съдържание, което е еднакво за всички, но се изпитва индивидуално от всеки“[10].
Първоначалният страх, свързан с публикуването и критическите прочити, отслабва след излизането и благоприятната рецепция на първия ѝ роман, озаглавен „Празните шкафове“[11], в който темата за аборта се разгръща в перспективата на героиня на име Дениз – автофикционална проекция на авторката. Ерно се завръща към този епизод от живота си и съпътстващия го ужас в книгата „Събитието“[12]. В нея разказът за случилото се в далечната вече 1963 г. се води от първо лице, въз основа на дневника от съответния период, описващ преживяното от студентката, прибягнала до незаконната оперативна манипулация. От дистанцията на изтеклото време и след настъпилите социални промени, известната през 2000 г. писателка отново се ангажира с възстановка на травматичния спомен от младостта си. Тя отбелязва необходимостта да се завърне към това болезнено преживяване, защото в противен случай „допринася[м] да се затъмни реалността на жените и застава[м] от страната на мъжката доминация на света“[13]. Когато екранизацията на „Събитието“[14] е представена на редица филмови фестивали и в киносалони по цял свят през 2021, зрителите имат възможност да се потопят в обезпокоителния сюжет на творбата на езика на киното.
През 2008 г. Ани Ерно завършва и издава най-комплексната си и цялостна в авто-социо-биографичен план творба, озаглавена „Годините“[15]. Книгата е отличена с редица награди и се възприема като magnum opus на писателката, кулминация и синтез на творчеството ѝ – „тотален роман“, какъвто е и един от отпадналите варианти за негово заглавие. „Книгата на цял един живот“[16] проследява еволюцията на обществото през втората половина на XX век до първите години на новото хилядолетие през призмата на авторовия Аз и глас. Формата наподобява поток на съзнанието, стройна фабула отсъства, доколкото разказът следва лъкатушещия ход на спомените, задвижвани от стари снимки. Фотографските екфразиси, характерни за творчеството на Ерно, в тази книга изпълняват документална и мнезична функция – отпращат към миналото и се превръщат в негови знаци и следи. Повествованието е изтъкано от познати от предишните ѝ книги преживявания, преплетени със събития от политическия, културния, историческия живот, както и с най-разнородни сведения относно ежедневието, бита, новите технологии. В търсене на паметта за миналото, авторката сглобява многообразните отрязъци от действителността със спомените от изтичащото си човешко време в тази творба, по която мисли още от 1986 г. Публикуването на превода ѝ на английски език през 2017 г. се свързва с повишаването на интереса към творчеството на Ерно не само в англоезичните държави.
Пишещата (за) живота си от близо половин век авторка свободно избира да превърне творчеството си в свидетелство за преживяното през годините, да преведе на езика на литературата мълчанието по определени, често „женски“ теми и да ги изговори в режим на универсална съ-преживяемост. Своеобразното животописание на Ерно отразява нейния обикновен, но нагарчащ житейски опит, както и този на немалка част от четящите. Субективното се натоварва с колективна значимост, а личният спомен навява общовалидни асоциации. Тъкмо тази отвореност към читателя и общожитейската проблематика, подхранваща автобиографичните лайтмотиви и социалните модулации в гласа на Ерно, обуславят честото отъждествяване на четящите с пишещата. Авторката споделя в редица интервюта, че получава писма и признания от свои читател(к)и, според които тя е разказала техните преживявания и истории в своите книги: „Вие държахте писалката вместо мен“[17].
[1] Барт, Ролан. Нулева степен на почерка. Митологии. Прев. Асен Чаушев, Весела Антонова, Галина Меламед, Стоян Атанасов. София: Колибри, 2004, 66-67.
[2] Ernaux, Annie. La Place. Archive INA, 06/04/1984. URL : https://youtu.be/uaM_Hw_Qca4.
[3] Ernaux, Annie. La Place. Paris : Gallimard, 1983.
[4] Ерно, Ани. Мястото. Прев. Светлана Даскалова. В: Саган, Франсоаз. С най-хубав спомен; Модиано, Патрик. Добри момчета; Ерно, Ани. Мястото. Съст. Николай Стоянов. Прев. Николай Стоянов, Христо Даиев, Анна Тонева, Светлана Даскалова. София: Народна култура, 1986, с. 229.
[5] На български език засега са преведени и публикувани две книги на Ани Ерно: Мястото през 1986 г. и Обикновена страст през 1993 г. (Прев. Нона Стефанова. София: Прозорец, 1993.) Тъй като не разполагаме с официални преводи на заглавията и текстовете на останалите двадесет излезли на френски език книги на писателката, в тази статия при необходимост предлагам мои примерни преводи.
[6] Ernaux, Annie. Une femme. Paris : Gallimard, 1987, p. 106.
[7] Университетският преподавател и литературен теоретик А. Гефен изтъква „социологическия реализъм“ на Ани Ерно, както и нейния литературен принос „да се реполитизира умишлено еготистичният и автаркичен жанр на автобиографията“ и оприличава писането ѝ с други нови „форми на минимализъм и фактуална литература“ (Gefen, Alexandre. L’idée de littérature. De l’art pour l’art aux écritures d’intervention. Paris : Corti, 2021, p. 170).
[8] Charpentier, Isabelle. « “Quelque part entre la littérature, la sociologie et l’histoire…” », COnTEXTES [En ligne], 1 | 2006. Mis en ligne le 15 septembre 2006, consulté le 02 novembre 2022. URL : http://journals.openedition.org/contextes/74 ; DOI : https://doi.org/10.4000/contextes.74.
[9] Ernaux, Annie. « Vers un je transpersonnel ». Dans : Lecarme, Jacques (dir.) Autofiction & Cie. RITM n°6, Université de Paris X, 1994, p. 221.
[10] Fort, Pierre-Louis (dir.). Cahier de l’Herne n°138 : Annie Ernaux. Paris : Editions de l’Herne, 2022, p. 22. Откъсът е от предговора на излезлия през месец май т. г. монографичен брой от поредицата „Cahiers de l’Herne“, чиято цел е да представи траекторията на значими творци от сферата на хуманитаристиката през погледа на техни съвременници от различни области на изкуството и познанието.
[11] Ernaux, Annie. Les Armoires vides. Paris : Gallimard, 1974.
[12] Ernaux, Annie. L’Événement. Paris : Gallimard, 2000.
[13] Ibid., p. 53.
[14] Филмът на писателката и режисьорка Одри Диван е удостоен с няколко кинонагради, сред които и „Златен лъв“ във Венеция през 2021 г.
[15] Ernaux, Annie. Les Années. Paris : Gallimard, 2008. Според наличната в пресата информация книгата „Годините“ ще излезе в превод на български език през 2022 г.
[16] По думите на писателката Делфин дьо Виган, която още от началото на 90-те години на XX в. е вярна читателка на творчеството на Ани Ерно (Cahier de l’Herne n°138, op. cit., p. 143-144).
[17] Cahier de l’Herne n°138, op. cit., p. 31.
