Мариета Иванова-Гиргинова
Научноизследователската дейност на Георги Господинов е органична част от неговата творческа нагласа и възприемане на света. Научните му занимания и текстове са друг вид продължения, предхождащи или следхождащи творческите му текстове, те са друг концептуален вход към темите и проблемите, които занимават автора повече от две десетилетия. Още дисертационният му труд „Поезията на Вапцаров в медиа културния контекст на 30-те и 40-те години на ХХ век“ прави впечатление с новаторския подход към творчеството на Н. Вапцаров и с интердисциплинарната тяга в научния стил на автора.
Новата литературоведска книга на автора „В пукнатините на канона. Провинции, аероплани, лексикони“ най-напред беше представена като хабилитационен труд и обсъдена в секция „Нова и съвременна българска литература“ на Института за литература при БАН. Още тогава ми направи впечатление особената и настоятелна линия в изследването да търси и анализира процепите и пробойните в литературния канон през малко известни и дори неизвестни текстове на литературата в първата част на книгата. Да повдига историческата завеса към социалистическото ни минало като ежедневие и литература, идеология и изкуство, история и политика през документа и личния разказ, през визуалния код, лексиконите, образите и текстовете на банкнотите, календарите и т.н., да разчита огромния емпиричен свод от материална и духовна култура на близкото минало по един необичаен и провокативен начин във втората си част. В увода Господинов аргументира избрания в изследването си методологически подход, който споява отделните текстове в единен и плътен литературоведски и социокултурен разказ. В него доминира личният поглед на изследователя, който вписва своите емоции и познание в изследователския си процес. Господинов избира стратегията на „въвлеченото литературознание“, аргументирано от Михаил Неделчев в книгата му „Литературноисторическата реконструкция“, синхронна на една нова система на създаване на знания в хуманитаристиката и обществените науки, която Галин Тиханов нарича „знание на участието“ в цикъла от лекции „Съпротивата срещу теорията“. Като се позовава в увода на посочените изследвания, допълнени от работите на Яни Милчаков в полето на една социология на литературата, авторът разгръща в пълнота техните възможности в двете части на книгата си, а резултатите, които постига, са наистина впечатляващи и приносни в развитието на българската хуманитаристика.
Книгата се състои от две части, споени от три полета на изследване – литература, контекст и всекидневие, и аргументирани в подредбата си от въведение, което ги подвежда под общ знаменател, и заключение, което затвърждава направените изводи и постигнатите резултати. Първата част на книгата е литературноисторическа и включва осем текста. В нея ключово е мястото на литературната творба, през която се разчитат контексти и се изграждат литературнокритически тези. Тази нагласа в изследването определя и интердисциплинарния подход, в който се засичат литература, културна история и социология. И още първите изследвания върху творби като „Ней” на Ботев и „Теменуги“ на Яворов илюстрират широките възможности на „въвлеченото литературознание“, което сблъсква различни прочити, провокира и опровергава наложени от канона интерпретации. В увода към книгата си Господинов сам насочва вниманието към „фукоисткия ключ в интерпретацията“, събрал в едно знания от ботаниката, социологията и литературната история, чиято несводимост на пръв поглед само откроява слепотата на литературната история в даден период. Всеки един от текстовете в първата част ни предлага един микросюжет, който внимателно се реконструира с помощта на различни контексти. Особено интересен и богат на разнородни контексти е материалът „Провинцията като авангард“, който се фокусира върху раждането на футуризма през 20-те години у нас и хвърля светлина върху един прелюбопитен епизод от българската история – обсадата на Одрин от българската войска по време на Балканската война през 1912 г., повлиял ранния футуризъм и родил идеята за “parole in liberta” („думи на свобода“). Господинов извършва сериозна литературноархеологическа работа, за да реконструира българската следа в творчеството на папата на италианския футуризъм Томазо Маринети и изследва ролята на „българския аероплан“ в написването на първата манифестна поема на футуризма от Маринети „ZANG TUMB TUMB“. Новаторско е и изследването на футуризма като литературно-анархистична и стилистична закваска на една провинция, която живее и мисли авангардистки, за съжаление несъстоял се като течение, но дал професионална заявка за съществуване през 20-те години у нас. Авторът анализира и творчеството на Кирил Кръстев като част от европейската модерност. Проследява съдбата на неговия талантлив синкретичен почерк през различните десетилетия на идеологически вписвания и отписвания от официалната литература и обяснимото му отсъствие от българската култура на социализма. Изследователят е един от първите, който микроскопски изследва трите броя на единственото футуристично списание „Кресчендо“ в контекстите на неговата поява и пресъздава живописната футуристична среда и авангардистки настроения у нас чрез груповия портрет на ямболските футуристи. Така литературноисторическата сага около перипетиите на състоялия се/несъстоял се ямболски футуризъм се оказва пълен с изненади литературен сюжет, значима част от историята на българския литературен авангард. Важно е да се отбележи, че публикации по този материал авторът представя и в чуждестранни издания, с което прави видима литературата на авангарда и зад граница. В отделните глави на труда привлечените различни контексти образуват пъстра мозайка, от която се слепва и расте поредната литературна микроистория, врязваща се в тялото на канона. Силно впечатление прави и тезата на литературния микросюжет за житейската и литературна самота на Вапцаров в главата „Самотата Вапцаров“. Литературна и екзистенциална, тази самота е разчетена през творбата му „Селска хроника“, Соболевата акция, полицейския обиск, съдебното дело и езика на институциите. В този свод от разнородни текстове и факти се конструира вълнуващият разказ за непосилната самота на непризнатия приживе като поет механик Вапцаров. Знаменателното е, че именно през процепите на историята за един пропаганден текст наднича отказаното литературно битие на книгата му „Моторни песни“, която критиците свързват с възможното спасение на поета от ръцете на Гестапо при втория процес срещу него. Подобно литературоведско разследване Господинов ни поднася и в прочита си на прочутата новела на Г. Марков „Жените на Варшава“, подложена на двоен критически срез чрез анализирането ѝ в два различни контекста – локален, на историческото ѝ случване, и универсален – през разказите от типа на „Декамерон“ и Шехерезада. Самото наименование на текста „Варшавите ни“, подобно на „Теменугите ни“, странно приближава разглежданите творби до всекидневието ни, превръща ги в лично преживяване, в лична история, която може да е част от нас именно с познаването на контекстите, с нашата близост и живеене в тях. Авторът свободно си служи с индуктивния и дедуктивния подход, като разлага познатите интерпретации на разглежданите литературни текстове и търси пробойните, зевовете в метатекстовете за тях, пренебрегваното и нетрайното, за да освети премълчаваното и недовидяното, останало „вън от кадъра“, да зададе своите въпроси и хипотези. И както отбелязах дотук, тези отговори са под формата на микросюжети, съградени от много и различни контексти. В тях доминира гласът на изследователя, неговият личен разказ, така характерен за типа „въвлечено литературознание“. Той звучи новаторски убедително и примамливо и в последните две части от първата част на книгата – „Литературният вестник като кентавър“ и „Към една ненаписана „История на тъгата в българската литература“. В тях отново се сговарят различни полета на знанието, работи се с пропуснатото, неканоничното, непризнатото. Разглеждането на литературния вестник като медия става ключ за разбирането на постмодерната ситуация на 90-те години у нас. Господинов и тук показва своята професионална ерудиция и подготовка да „играе“ с контекстите от историята и всекидневието на културата. С измамната лекота на жонгльор прехвърля фактите, размества ги като пешки на шахматна дъска, за да освети скритото в междудисциплинарните пространства ново знание. Постмодерната ситуация на 90-те е тъкмо благодатната среда за различен ъгъл на четене на конона и за неговото трансформиране, за травестийното заиграване с негови жанрове, авторски стилове и почерци.
Приносна за мен е и втората част на книгата. Тя се състои от пет глави и заключение, в които доминира интересът към социалния контекст. Изследването ни потапя в историите и явленията на една позната за редица от нас действителност на битието по времето на социализма. Авторът внимателно изследва различните полета извън литературата като лексикона и детското писмо (главата „Лексиконът. Към дискурса на детството и юношеството през социализма“), идейните послания на живописта от времето на късния соц, затворени в депата на СГХГ (главата „Следобедът на една идеология – визуалният разказ“), образите и текстовете, вписани в българските банкноти (главата „Невидимата антология. Банкноти и литература“). Господинов въвежда нов и необичаен предмет на изследване на литературата – живеенето на редовия човек по време на комунизма в неговата предметна битийност и надниква с любопитство в зоните на принудителното мълчание. Втората част на изследването е изключително важна с ключовите въпроси, които поставя и обяснява – „защо социализмът е структурно асъбитиен“, защо в него се спъва всеки опит за личен, частен разказ. Господинов изследва немотата на тоталитарния опит, десетилетното мълчание и гузността на българина. Плодотворна е идеята му да разчете през визуалния код тематичното и идейно сходство между поезията на Борис Христов и българската живопис от този период, в които доминира усещането за спрялото време, за летаргията, празнотата и нищослучването. Интересни са именно социологическите срезове и опитите на автора да обясни как публичният и официалният дискурс не могат да се справят с дефицитите на смислено съществуване във времето на соца. Главата „Свенливи дефицити. Еротичният разказ като медицина и физкултура“ надниква под чаршафите на официалния соцморал, повежда своя разговор за табутата, свързани със секса и интимното битие на социалистическия човек.
Втората част на книгата чрез методиката на интердисциплинарното разследване, чрез емпирията на ежедневното лансира ново и непознато знание за битието на „живелите социализма“. То е част от подхода на микроисторията от 70-те и 80-те години на ХХ в., която бележи нова крачка в развитието на западната хуманитаристика. През мрежа от цитирания и позовавания изследователят аргументира методологическия подход, приложен във втората част на труда. Позоваването в текста на микроисториците Карло Гинзбург, Джовани Леви и Жак-Франсоа Рьовел сигнализира за избрания от автора метод в изследване на огромното тяло от емпиричен материал, събрано от проекти в различни полета на науката като история на литературата, социология на литературата, социална психология, културна антропология, история. Именно интересът към маргиналното в различните му прояви е част от патоса на микроисторията, чиято основна цел е да огледа под лупата на микроскопа явленията и фактите от различните сфери на живота, убягнали от погледа на макроисторика и официозния наратив. Господинов щедро черпи от тези методи и с пословично усърдие изследва разнородните сегменти на бита и предметната култура, анализира скритите явления в ежедневието и в поведението на редовия човек, живял социализма. Той влиза в детайлите, прави пъзел от косвени знаци, за да получи цялостната картина на явлението – живота по времето на тоталитаризма. Като микроисторик той е свободен в изследователската си практика да работи с различни инструменти, за да стигне до истината, да я разшифрова и сглоби. В края на своето наблюдение бих изтъкнала и неповторимата реторика и стилистика на книгата. Стилът на големия разказвач на истории и стилът на литературния изследовател и изпитател се преплитат, допълват, апострофират на моменти, диалогизират и създават едно увлекателно и новаторско изследване, в което фактите говорят и трансформират моделите, през които мислим света на литературата и културата.
Георги Господинов, „В пукнатините на канона. Провинции, аероплани, лексикони“, изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2021
