Тадеуш Бой-Желенски
От автора: Поделянето на книгата на две части: „край бюрото“ и в „театъра“, изразява начина на създаването ѝ. Погледнато в хронологичен ред, втората част би била всъщност първа: първо е театърът и необходимостта точно да представиш впечатленията си, чак след това идват разсъжденията върху книгата и прегледът на цялата ни налична информация за Фредро. Тази двойственост на гледните точки отличава тази работа от повечето изследвания върху Фредро; и смятам, че когато става въпрос за сценичен автор, директното театрално въздействие е незаменим инструмент. Хартията е пословично търпелива, върху нея всичко може да бъде доказано; но театърът, напротив, е много нетърпелив, роптае срещу всяка лъжа или доктрина. Да контролираш собствената си реакция чрез реакцията на хиляда зрители, също е своеобразен тест, както и да гледаш едно и също произведение години наред при различни условия, в различно изпълнение.
Оценките на Фредро
От доста отдавна усещам необходимост да организирам собствените си идеи относно Фредро. Дълго време Фредро бе естествено явление за мен, като нещо, което знаем и обичаме от деца. Знаех го наизуст, преди да започна да мисля. Към т.нар. „посмъртни комедии“ никога не съм таил сантимент, може би защото се запознах с тях много по-късно. Първите от тях, от „Новият дон Кихот“ (Nowy don Kiszot) до „Отмъщение“ (Zemsta), четях най-вече на село, където прекарвах ваканциите и където библиотеката, богата по-скоро на книги на селскостопанска тематика, от белетристиката, освен колекцията от старите „Календари“ (Kalendarze) на [Юзеф] Чех, съдържаше много малко: петте тома на Фредро и „Драсканици“ (Ramotki) на Вилконски бяха като оазис в пустиня. Изданието на Фредро беше старо; някои сцени бяха оградени от нечий молив; имам усещането, че това бяха сцени, които девойките – Аниела и Клара от предишното поколение – не са имали право да четат. Вярвали в тяхната лоялност.
Така че тогава потопих Фредро в атмосфера, която е много близка до комедиите му. Съзирах частици от типажите му в моите по-близки и по-далечни чичовци и лели. […]
Скоро Фредро ми се яви през театъра. Помня Моджеевска (бях дете тогава, а тя мадама) като Аниела, с две руси плитки почти до земята. За стилни прически тогава никой не мечтаеше, играеха „Момински обети“ като обикновена салонна комедия. След това, при Тадеуш Павликовски, страхотна, сензационна иновация: стилът на Фредро, „Обети“ – в стил ампир!
След това Фредро от „dix-huit-cent-trente[1]“: девици с огромни кокове (вероятно много правдоподобни, но фатално деформиращи жената), Гучо, който върти задницата си и развява чорапогащниците си като на старо модно ревю. Тогава започва ерата на честванията: седемдесет и пет години „Обети“, 100-годишнината на „Гелдхаб“ и др., тържествени изпълнения, предшествани от четения. Ууф! Стига се дотам, че „Дами и хусари“ (Damy i husarzy) в Националния театър във Варшава са облечени възможно най-автентично, изпипани до последното копче от специалист по Наполеонова униформология, забравяйки само това, че никой майор хусар, по време на ергенски празници в провинцията, не облича такава тясна униформа от сутринта. […]
Така че и тук изминах целия път: от неволното опиване с очарованието на поезията на Фредро, през преживяванията на зрителя и рефлексиите на критика, до „съзнателния живот“ на човек, който, тормозен от комплекса на Фредро, накрая прочита почти всичко, писано у нас по темата. И накрая, с пулсираща глава и шум в ушите, попаднах на портрет на Фредро в едно от изданията и се втренчих в него безпомощно, сякаш исках да прочета в тези достойни черти последното слово на тайната.
Бях поразен от значението на иконографията за легендата на писателя; ролята, която изображението играе в реакцията на публиката към него. Фредро, както е известно, доживява до напреднала възраст, която стана негов апотеоз; въпреки факта, че има други, по-ранни негови изображения, образът му се затвърждава – както обикновено се случва – такъв, какъвто е бил в края. Едва ли някой от публиката виждаше Фредро по друг начин освен като старец; особено след като се заговори за „стария Фредро“ в опит да се отличи от сина му, също писател на комедии. Дълъг здрач хвърля сянка на някаква невъобразима сериозност върху фигурата му. Само датите (но кой мисли за тях?) ни припомнят, че „Гелдхаб“ е сътворен набързо от двайсет и пет годишен младеж, че Фредро написва „Съпруг и съпруга“ (Mąż i żona), ненавършил трийсет. И дори – както трябва да се спомене – че прочутите безсрамни непубликувани текстове на Фредро, които отдавна се разпространяват в преписи сред младите хора (запознат съм само повърхностно, защото не мога да чета порнография), не са продукт на старческа похот, а по-скоро творение на уланския хумор или лвовската ваканция на младия бивш капитан. Не забравят ли за прекалено многото такива непубликувани текстове на автора тези, които категоризират тридесетгодишния автор на „Съпруг и съпруга“ като строг и укоряващ моралист? […]
II. Мълчанието на Фредро
В предишната глава подчертах същността на разрива между Фредро и неговата епоха или поне определени социални групи. Този разрив е – както споменах – по-дълбок, отколкото обикновено се смята; известната статия на Гошчински, на която приписват оттеглянето на Фредро, е по-скоро само символ: недоразумението е по-широко разпространено и се проточва дълго във времето.
Качковски, толкова близък до Фредро и неговата сфера, отбелязва в дневника си, че много от тези обвинения, особено обвинението в отсъствието на полското, звучат толкова странно за нас днес, „с течение на времето се разшири толкова много, че четиридесет години по-късно бе вече в почти всички полски енциклопедии“. Наистина поразително е колко дълго продължава това хладно отношение към Фредро; прегледах енциклопедията на Оргелбранд от 1899 г., където прочетох, че „Отмъщение“ се опитва да бъде превъзходна комедия, но греши чрез несъвместимостта на герои и ситуации“, че Фредро „гледа нашата общност от салона, че фигурите му не достигат размера на типовете“. Накрая авторът на статията признава доста с нежелание, че „все пак Фредро заслужава да бъде наречен баща на полската комедия“.
Качковски разглежда атаката на Гошчински като колективен симптом на тогавашната демократична пропаганда, а не като израз на индивидуална критика; това е и мнението на Фредро, съдейки по коментарите му към Качковски по този въпрос. Това е – на различно ниво и в различни размери – игра между „новата“ Полша и шляхтишката Полша, доста сходна със случилото се по-късно между Словацки и Крашински. Или, ако търсим аналогии с друга епоха, подобна на кампанията на Бжозовски срещу Сенкевич.
Тези разногласия са много интересни за нас и днес. Не са просто исторически спор. Защото случаят с Фредро далеч не е решен; официалният апотеоз не е разрешил много съмнения и не е уредил много съществуващи негодувания. В последно време виждаме нови несъответствия в неговото представяне; виждаме сякаш желание за изграждане на мостове между Фредро и другите. Някои, сякаш отмъщавайки за старото мълчание на Фредро и греховете на поета, обожават в него полското, полското и до скука полското, идентифицирайки го с шляхтишкото; други намират за необходимо да „задълбочават“ Фредро, като му подсказват неща по тяхна си идея.
Разногласията с Фредро днес са свързани със света, отразен в работата му. Има хора, които харесват всичко в него; и неговото изкуство, и неговия свят; щастливи са, много се забавляват; има и други, които обичат неговото изкуство въпреки неговия свят. Материалът, от който черпи поетът, предизвиква много различни чувства: симпатия и привързаност, но също неприязън и отчужденост. За някои това е самата Полша, за други по-скоро група глупаци. Отношението на Фредро към живота е нежно и приятно за някои, за други егоистично и ограничено. Защото въпросът за шляхтата в Полша не е изчезнал, а е съвсем жив; за едни традиционната шляхтишка одежда е възвишен символ, за други е отвратителна. Оттук идват и някои опити на младия театър, който, желаейки да доближи Фредро до публиката, започна да го прави по-малко реалистичен.
Факт е, че е доста особен капризът на съдбата, който ни изпрати този демон на смеха в най-мрачната епоха от националния ни живот. Това не направи кариерата му по-лесна… Освен това той се появи в епохата на романтизма, която се характеризираше с горчивия спазъм на иронията, а не с откритата усмивка на здравите зъби. В същото време Фредро е първият комедиен гений в страна, където литературата е свикнала да търси, дори и в по-добри времена, някаква проповед. Ако на комедията преди Фредро ѝ е било позволено да живее в Полша, това може би бе защото е била по-малко комична, а много гражданска, дидактична. Самата артистичност на комедията не бе много добре разбрана, както се вижда от презрителното мълчание на Мохнацки или Мицкевич по отношение на Фредро. Това са известни и често говорени неща.
Но едно нещо ме изненадва. Днес триумфът на Фредро е толкова цялостен, че когато се споменава за нападките срещу него, е по-скоро със съжаление, без да се мисли доколко може би те са били верни. Констатира се тяхната несправедливост, като не се допуска фактът, че те могат да бъдат недоразумения от морален характер, спорове за идеала на живота. Докато наскоро четях отново комедиите на Фредро, особено първите, многократно правех такива проверки: как това или онова би могло да изглежда през очите на тогавашния млад човек, живеещ с пулса на мига, с глава пълна с палещи национални и социални въпроси. С други думи, по-лесно е да се разбере нежеланието например на Дембовски. Най-много ме порази, когато прочетох „Чужбина“ (Cudzoziemczyzna) – именно защото това е една от малкото комедии на Фредро, които могат да се нарекат социални, в които поетът рисува социални недостатъци и иска да ги поправи, една от малкото, носещи белега на дидактизма. Защото Фредро – за щастие – не харесваше дидактизма.
[…]
Втора част: В театъра
„Момински обети“ (Театър „Словацки“ в Краков, 1919 г.)
И двете сцени в Краков постъпиха добре, че откриха първата театрална година в независима Полша с шедьовъра на Фредро, защото Фредро – това е велика полска поезия; не родената от робство и мъки, патологична и възвишена, вдъхновена и луда в своята мономания, не тази, на която духът на нацията дължи своето спасение, но и своето ужасно изопачаване; а тази вечна Полша, след която този епизод на кръв и позор изтече, без да остави никакви следи върху нея, точно както изтече безследно през почвата, разорана от полския селянин; Полша, която се разгръща пред нас днес. Неизчерпаемият полски характер, скрит в усмивката на Фредро, не беше достатъчно разбран приживе, не беше разбран и скоро след смъртта му. Понятието величие, поезия, се идентифицира с израза на националната болка или дори с нейния жест; не един пророк, не винаги най-изрядният, който разкъсва дрехите си над съдбата на родината, скри Фредро от сърцето и паметта ни. Фредро не разкъса дрехи над родината си, защото той бе тя; най-задълбочено може би, защото бе несъзнателно. И той беше един от най-големите полски артисти, този, чието име можем, без нотка на шовинизъм, да поставим до първите имена в света. Преломът, който се случи в нашия национален живот днес, неизбежно ще стане началото на огромни промени в полската мисъл и чувства, също и в ретроспективен план. Убеден съм, че много реликви от полската литература ще бъдат тихо стрити в своите мощехранилища, докато името на Фредро, което вече не е помрачено от мъглите и изпаренията на националната тъга, ще блести за нас с все по-ярък блясък на велико изкуство.
Да гледаш „Момински обети“ на сцената, винаги е удоволствие; актьорите ще трябва да положат много усилия, за да развалят това удоволствие. И в същото време колко много театрални спомени са свързани с това изкуство!… „Обети“ имат богата история на сцената в Краков; без да съм грохнал старец, помня тази история от много, много отдавна […]
Младост! Това е може би най-голямата част от тайната. Спомням си и „Обети“, изпълнявани от първокласни трупи, но и такива, в които сборът от годините на двете влюбени двойки се доближава до 200, ако не и повече; и тогава, въпреки цялата висока артистичност, на представлението липсва нещо… Това е едно от тези произведения, в които е по-лесно да се компенсират определени липси в опита с младостта, отколкото обратното.
Превод от полски: ВЕНЕСА НАЧЕВА
[1] 30-те години на XIX в. (фр.) – бел. ред.
