Антон Н. Николов
Когато си играя с котката,
откъде да знам дали тя не си играе с мен?
Монтен
„Котешка философия: котките и смисълът на живота“ е последната книга от английския философ Джон Никълъс Грей. Със своето заглавие и обем от 100-тина страници книгата може да зададе погрешните очаквания на читател, незапознат с творчеството на Грей, например, че тя всъщност представлява просто занимателно есе или колекция с любопитни факти за котките, четиво, с което убиваш известно време. Но дори и да познаваш творчеството на Грей, настоящото заглавие учудва. Някак естествено идват на ум сравнения с предишните заглавия на философа, най-известните от които са „Черна литургия: апокалиптичната религия и смъртта на утопията“, „Сламени кучета“ и най-близката по тематика до настоящата творба – „Мълчанието на животните: върху прогреса и други модерни митове“. „Котешка философия“ може и да изглежда като по-неангажиращ проект от негова страна, но всъщност тя се занимава с проблеми, които винаги са го вълнували: човешкия хюбрис, самозаблудите на хуманизма, самосъзнанието като надценено качество сред много други.
Според думите на автора природата на котките и това какво можем да научим от тях е темата на тази книга. В рамките на шестте глави на книгата Грей сравнява живота на котките и живота на хората, като намира последните за прекомерно сигурни в своето превъзходство над останалите животни. Философията, както религията и науката служат на човека, за да се справи с безпокойството от житейските страдания и смъртта (търсейки смисъл в тях), да направят едно негостоприемно за живот битие по-комфортно. Котките обаче не страдат от подобно безпокойство, освен ако не са заплашени или не се намерят в някое странно място и затова те не биха подходили към философията като нещо повече от „забавен клон на научната фантастика“, един котешки философ би се занимавал с философия само като вид игра.
Грей преминава през много философски школи и отделни философи, които търсят по свой начин ataraxia (безметежност), от епикурейците и Аристотел през стоиците, Монтен (който разпознава невъзможността на достигането до такова състояние за хората), Шопенхауер, Витгенщайн и др. Според Грей най-добре се справят Спиноза и таоистите, защото ни учат да живеем в хармония с истинската ни природа, те се приближават най-много до котките.
Философите постоянно търсят отговор на въпроса „Как трябва да се живее?“. Котките обаче не могат да си представят нещо вън от тях като Бог или „най-голямото добро“ за утилитаристите например да диктува техния начин на живот. „Подчиняващи се на своята природа, те са доволни от живота, който тя им дава.“ Хората в своята незадоволеност от самите себе си постоянно търсят да се променят чрез различни проекти (пример е трансхуманизмът и търсенето на безсмъртието във виртуален облак).
„Котешка философия“ е философска книга, но в нея има и много наративни части. Грей се спира върху отношенията на хората и котките, на положителното и негативното в тази древна връзка. Например безпросветната арогантност на Декарт хвърлящ котки от прозорците, за да покаже, че писъците им показват тяхната природа на машина и липсата им на съзнание, както и често срещаните мъчения на котки по време на средновековни карнавали и религиозни фестивали. Спира се и на човешките култури, най-древните, които са боготворели животните – така наречения анимизъм, и отношението към котките в Египет. В книгата са поместени и размислите на Грей върху някои литературни произведения – през есето на Мери Гейтскил „Изгубената котка“, която открива по-силно от всякога цената на живота (човешки и животински) именно след като губи любимеца си, през анализ на романа „Котката“ на Сидони Габриеле Колет, който показва докъде може да стигне любовта между човек и котка. Грей ни разказва за силната връзка между някои известни философи и писатели и техните котки (Самюел Джонсън и Бердяев например). Книгата, движеща се плавно между философското и наративното, никога не оставя теорията и абстракцията без онагледяване.
На края на „Котешка философия“ Грей ни предоставя 10 урока, които можем да научим от котките, за да живеем живот с по-малко безпокойство. Той самият уточнява обаче: „Да живееш като котка означава да не искаш нищо повече от настоящия ти живот. Това означава да живееш без утешения и това може да е повече отколкото може да понесеш“. Ако не можем да го понесем, тогава по-добре е да се върнем към религията и политиката, достатъчно бързо тези човешки занимания ще ни разсеят и ще прогонят чувството на празнота.
„Котешка философия“ се вписва добре в библиографията на Грей, би се вписала добре и сред рафтовете на любителите на котки с философски наклонности. Накрая обаче читателят може да се запита какво би си помислила една котка за книгата на Грей и дали авторът ѝ всъщност следва съветите в нейния край. Струва ми се, че отговорът ще е по-скоро не, котките надали биха потърсили поуки от живота на друго същество за справяне със своето екзистенциално безпокойствие. Така правят хората.
John Gray, „Feline Philosophy: Cats and the Meaning of Life“, Allen Lane, 2020
