Разговор с Жизел Сапиро
Професор Сапиро, добре дошли в България. Вие сте тук като гост на десетото издание на Софийския международен литературен фестивал. Какво ви провокира да приемете тази покана и да мислите за практиките на световната литература именно от София?
Тази покана беше страхотна възможност, първо, да споделя теоретичните си размишления и резултатите на емпиричното си проучване с учени и дейци в литературното поле. Второ, да свърша и работа на терен за моето изследване върху международни литературни фестивали.
Разбира се, също бях заинтригувана да наблюдавам този фестивал от гледната точка на функционирането на един по-малък или периферен език. И да уточня – „периферен“ не е йерархическо определение, а е с оглед на властовите отношения на литературния пазар. В този случай има някои езици, които са по-доминиращи или централни при циркулацията на преводи, както и други, които са по-периферни. Тук не става въпрос за броя говорещи дадения език, така например китайският език все още е периферен на пазара. Става дума за смесица от политически, културни, социални и икономически фактори.
Какво е мястото на социологията и теорията в съвременния дискурс за световна литература? Може ли да разграничим на тази основа различни хабитуси в полето?
Социологическият подход към литературата противопоставя два различни теоретични подхода, които са херменевтични: единият се фокусира върху намерението на автора, а вторият върху интерпретацията на критиката. И двата метода обаче пренебрегват колективното измерение на производството на литературни текстове, което е основното положение в социологията на литературата. Този подход среща голяма съпротива в литературознанието, защото поставя под въпрос това, което Бурдийо нарича „illusio“ – вярата в стойността на литературата, като също оголва социалните (а понякога и политическите) властови отношения, които са в основата на процеса на подбор и оценка на литературните произведения. Това се отнася и за социологията на световната литература.
Социологията на световната литература е област, която се появява между социологията на литературата и парадигмата на световната литература. Самият възход на световната литература като нова парадигма в сравнителното литературознание и преводознанието е свързан с рецепцията на книгата на Паскал Казанова „Световната република на литературата“, която преразглежда историята на литературата от международна гледна точка, използвайки теорията на полето на Бурдийо. В годината, в която се появи френско издание на Казанова, Франко Морети също публикува статията „Хипотеза за световната литература“ (“Conjecture on World Literature”). Дейвид Дамрош, който също е поканен тук на Софийския литературен фестивал, публикува малко по-късно „Що е световна литература?“. След това Дейвид ме покани да преподавам в лятното училище на Института за световна литература и да се присъединя към управителния му съвет. Беше включил статията ми „Глобализация и културно многообразие“ в списание “Poetics”, а после и в сборника „Световната литература на теория и практика“ (World Literature in Theory and in Practice, Wiley-Balckwell, 2014).
Мисля, че има нарастващо осъзнаване в литературознанието, че текстовете не циркулират сами по себе си, но литературоведите не са обучени да работят върху културните посредници със социологически методи, като например интервюта, архиви и количествени анализи на преводните потоци – методи, които аз развих с колегите си за изследване на социалните условия за разпространение на литературни и научни произведения.
Изследванията върху рецепцията са разработени от литературоведи, но те са фокусирани предимно върху критическата рецепция. Сега все по-голям интерес предизвикват литературните награди и тяхното влияние върху кариерата на даден автор. Темата за литературните фестивали, върху която започнах да работя със студентите си през 2011 г., като проведохме теренна работа в Les Correspondances de Manosque (Sapiro et al. 2015), а след това я разширихме към международни фестивали, също започна да набира интерес.
Но наистина, с оглед на дисциплинарния хабитус, трябва да развиваме интердисциплинарни изследвания и да обучим студенти и в двете дисциплини. Отвъд дисциплинарния хабитус, отвореността към социологическия подход също зависи от социалните и националните нагласи. Учените от по-малките държави, намиращи се в периферията на транснационалното литературно поле, са по-възприемчиви към тезата за силна свързаност и асиметрия между центъра и периферията, отколкото тези, намиращи се в центъра. А отричането на социалната предопределеност може да се корени по-дълбоко в хабитуса на учените, произлизащи от привилегировани среди.
Говорите за литературните фестивали като за нов авторитет в транснационалното литературно поле. Запазва ли се в този случай асиметрията между център и периферия? Какви предимства дава да се мисли върху световната литература отвъд градовете, които доминират културното производство?
Както всички културни посредници, литературните фестивали могат да възпроизвеждат асиметриите между центъра и периферията, но те също имат силата ако не да я потиснат, то поне да я намалят. Повечето от големите фестивали са склонни да ги възпроизвеждат, тъй като са под натиска на големите книгоиздатели и влиятелните литературни агенти. Много от тях например представят само англоезични автори или само автори, които вече са преведени на английски език. С оглед на много малкия брой автори, които се превеждат на английски език, не може да се каже, че те са истински международни. Но някои фестивали са такива, какъвто е Берлинският. Те имат своя собствена интелектуална програма и канят не само автори, които вече са преведени на немски, но и всички, които не са, както и автори от некомерсиални жанрове като поезия (канят корейски поети например). Така някои от тези международни фестивали наистина работят за намаляване на пропастта към най-малко привилегированите региони. Например фестивалът Etonnants-Voyageurs, който промотира постколониални автори, пишещи на френски, обяви свои издания в Хаити и Мали.
Един от важните аспекти на литературните фестивали, на който обръщате внимание, е присъствието на автора редом до критици, преводачи, издатели. Каква е ролята на човека зад творбата? И как литературното поле се справя с феномен като Елена Феранте, която е автор без лице и биография?
Физическото присъствие на автора има харизматичен авторитет, в смисъла на Макс Вебер, който подсилва „илузиото“. То увеличава символния капитал на произведението в процеса на посредничество с читателя.
На литературния пазар присъствието на автора често е начин за популяризиране на произведението. Авторите са замесени в рекламата на своите книги, често без възнаграждение, на панаири на книгата, където могат само да кажат няколко думи и да подпишат книгите си. Това присъствие е в контраст с образа на ангажирания автор, който се появява в публичните пространства, за да заеме позиция и да предаде послание.
Междувременно литературните фестивали са пространство за представяне на творбите на авторите в публични четения (понякога с музика и танци) и за обсъждането им със специалисти (критици, преводачи). Някои фестивали също предлагат място за публични дебати върху политически и социални проблеми, където писателят може да действа като публичен интелектуалец.
Но както показва случаят с Феранте, мистерията около автора също може да подсили „илузиото“, когато книгите са успешни и следователно нямат нужда от присъствието на автора, за да бъдат популяризирани.
Работила съм върху френската литературна съпротива по време на Втората световна война и съм наблюдавала тези процеси в ъндърграунд литературата. Употребата на псевдоними може да е оспорвала принципа на символния капитал на собственото име, но също го е подсилвала. Ясно е, че зад псевдонима се крие признат автор и хората са се опитвали да разберат кой е той по стила на писане.
От друга страна, какво се случва с мястото на автори, които са отхвърлени заради политическа позиция, принадлежност към дадена общност или особеност на историко-географския контекст? В културата на отхвърлянето днес наблюдаваме феномени като изтегляне на курсове върху Достоевски, премахване на това, че Ефраим Дългия чорап от „Пипи“ е крал на негрите.
Коментирала съм този въпрос в последната си книга „Можем ли да отделим творбата от автора?“ (Peut-on dissocier l’œuvre de l’auteur?, 2020). Книгата е точно за това. Занимавам се с факта, че както авторът, така и творбата са социални конструкции. Между тях има предпоставки за идентификация. Първата предпоставка за това е свързана с функцията на автора, с което препращам към статията „Що е автор?“ (1969) на Фуко. Собственото име е метонимия на творбата. Флобер е метонимия на автора на „Мадам Бовари“, на „Възпитание на чувствата“ и т.н., както и на всички преводи на произведенията му на всички езици. Но след това можете да видите, че идентификацията никога не е пълна. Какво да кажем за произведенията, от които авторите се отричат? Какво да кажем за произведенията, писани под псевдоним, например седемдесет и двата хетеронима на Фернандо Песоа, които са все имена на герои от неговите романи. Или какво да кажем за произведенията, които са открити по-късно, като например „Черните тетрадки“ на Хайдегер с антисемитските твърдения, и тогава се налага да реинтерпретираме цялото творчество в светлината на новооткритото.
Да си припомним случая с Балзак, който не припознава всичките си произведения. Той изтъква, че онези творби, които не е подписал като свои, просто не са негови.
Това е отличен пример. И това може да бъде полемичен въпрос: да включим ли памфлетите на Селин в цялостното му творчество? Или трябва да ги изключим, както е направил редакторът на пълните съчинения на Вагнер, като е оставил настрана Die Judentum in der Musik. Тук можете да видите ролята на културните посредници в конструирането на автора.
Втората предпоставка е, че съществува метафорична идентификация между автора и творбата. Творбата „прилича“ на своя автор. Идеята е, че стилът на автора е израз на неговата личност. А какво се случва в онези случаи, когато настъпват творчески промени във времето, както при Пикасо и неговите различни периоди. Критиците на изкуството трябва да изработват периоди. Литературата е най-интересна, тъй като има един допълнителен аспект и това е отношението между автор, разказвач и герой. Тя създава амбивалентно пространство с много възможности за маневриране.
Третата предпоставка е свързана с каузалността и причинно-следствените връзки. Това също се отнася до интенционалността – смятаме, че авторът или авторката, е първопричината за появата на творбата или пък, че смисълът на тези произведения е следствие от неговите/нейните намерения. Ние оспорваме това предположение от социологическа гледна точка, защото отчитаме, че литературното поле също участва в произвеждането на творбата.
От друга страна, авторът носи отговорност. От правна гледна точка, която съм проучвала по линията на литературни процеси, въпреки че авторът стои редом с издателя, той/тя винаги се смята за субекта, най-отговорен за своето произведение и съответно получава най-високите санкции. Но пък има и автори, които отричат интенцията. Също така произведението може да избяга от интенцията на авторите. Има случаи на противоречие между автора и рецепцията, от което произтичат някои скандали. Наскоро това се случи с пърформанса „Exhibit B“ на Брет Бейли, където той излага хора-експонати в човешки зоопаркове. Неговото намерение е да критикува колониализма, но това намерение е напълно откъснато от рецепцията на пърформанса му. Така че рецепцията оспорва идентификацията между автор и творба.
Във втората част от книгата коментирам някои скандали, свързани със сексуални посегателства – Полански и Мацнеф; или с идеология – Хайдегер, Яус, де Ман, Морас и др.; и завършвам със скандала около Нобеловата награда на Петер Хандке заради неговата просръбска ангажираност по време на войната в бивша Югославия. Но все пак не отговорих точно на въпроса.
Отговора на този въпрос ще получим, ако преведем последната Ви книга на български. Теорията Ви е впечатляваща. По чудесен начин се справя с интенционалната заблуда, както и с необходимостта от строга идентификация на автор и творба. Ако правилно разбирам, посочвате, че авторът винаги е фигура – или метафора, или метонимия?
В заключение мога да кажа „да“ и „не”. Не, защото съм социолог. Да, защото в повечето случаи не знаем нищо за това какво действително се случва в живота на автора. Радвам се, че Милена Фучеджиева прави филм за Фани Попова-Мутафова, защото в моята книга нямаше нито един случай на жена, като бях критикувана за това. Но знаете ли, аз просто не намерих такъв. Някой ми спомена за Симон дьо Бовоар и аферата ѝ с нейна студентка. Но там няма случай – първо, тя е нейна бивша студентка и второ, е на повече от 18 години, когато двете са имали връзка. Ако започнем да съдим всички сексуални отношения през призмата на авторитета и морала, нищо няма да остане. Насилието няма нищо общо с отношенията между възрастни по взаимно съгласие дори ако самото понятие за съгласие е широко обсъждано, и то с право.
Мисля, че трябва да направим разграничение, има неща, които са несравними с други, като насилието върху уязвими хора, върху жени и деца. Вашето питане повдига и други въпроси. Може да поставим въпроса за съгласието при движението #MeToo или за случая с Дж. К. Роулинг. Един от моите студенти представи на семинара ми случая на Дж. К. Роулинг. Някои тийнейджъри поставиха стикер върху името на авторката, който призовава да бъде отхвърлена авторката, но да се запази „Хари Потър“. Други пък бойкотираха по-късните ѝ книги.
Искам също да добавя в края на този отговор, че сме издигнали авторите като културни герои. Нашата култура е, която очаква от тях да имат определен морал.
Не засягам проблема с Достоевски, но бих могла. Интересен ми е. Струва ми се обаче, че отхвърлянето на Достоевски е свързано повече с войната в Украйна, отколкото със самия Достоевски. За мен това е проблем. Изследвала съм литературната съпротива във Франция, която никога не е бъркала немската култура с нацистите. Не е приемливо да се отхвърля Достоевски заради войната в Украйна. Това е просто възпроизвеждане на националистическия възглед. А аз подкрепям Украйна, и то без никакви резерви, в тази война.
Следенето за „отговорността“ на автора и сакрализирането му не премахва ли ролята на литературата като игра и не води ли следователно до международен морал?
Не съм привърженик на идеята за релативизирането на нормите, анахронично е да съдим класически автори през призмата на настоящето, защото по този начин налагаме съвременни ценности на миналото. Днес сме разбрали, че расизмът например е стигматизация, която причинява вреда на определена социална група. Независимо от това дали в миналото е бил допустим или недопустим. Същото важи и за сексисткия дискурс. Не става дума обаче за отмяна и премахване, а за опит да се мисли как литературата може да възпроизвежда символно насилие. Мисля, че това е истинско предизвикателство за литературните критици. То включва въпроса как жените и малцинствата са представени в литературата. Трябва да работим по тези въпроси, а не да премахваме едното или другото. Заключението на книгата ми е, че премахването възпроизвежда символното насилие, защото предизвиква амнезия. Това, което е необходимо да се направи, е анамнезата.
Вашият поглед към понятието за световна литература различава четири фактора – политически, икономически, културен и социален. Така вие разработвате поле с по-сложен релеф на циркулация на литературните творби. Какъв е диспозитивът на всеки от тях? Кои фактори успяват да противодействат на доминацията на пазара?
Всеки един от тези фактори включва аспект, който може да попречи на пазара, и аспект, който може да е в негова услуга. Произведенията могат да циркулират благодарение на икономически причини, защото самите те са икономически успешни. Те могат да циркулират заради политическото послание, което носят. Налични са специфични мрежи на циркулация. Може да има културни причини или това, което се нарича „представителност“. Културата може да бъде медиирана и апроприирана от националната култура или от някоя конкретна общност. Като казваме култура, това включва и религия и естетика. А съществуват и естетически общности, които се фокусират и признават естетическата стойност на произведенията на изкуството.
Разбира се, трябва да се вземат предвид и социалните измерения. Социалният пол е от голяма важност. Много по-малко жени се превеждат, сравнено с мъжете, и това все още е така. В настоящия момент това се променя. Социалните предимства като това да си гражданин, а не мигрант, също се променят. Това е положителното влияние на англо-американската доминация. Въпреки че това влияние е част от офанзивата срещу националните идентичности с цел отваряне на границите за свободно движение на продукти, но в случая има положителен ефект.
Така че съпротива срещу пазара… От икономическа гледна точка съществува символна икономика, която оспорва икономическата логика, логиката на пазара. Съществуват две мрежи. Едната е професионалната мрежа на големите литературни агенти и големите конгломерати. Другата е паралелна мрежа на малки издателства, преводачи и критици. Те общуват, разпространяват и се ръководят от критерии, които не са чисто икономически, а също с естетически или политически характер. Същевременно те могат да бъдат и социални критерии, тъй като са свързани с фестивалите. И така те противодействат на господството на пазара по различни начини.
Разговора води: ФРАНЧЕСКА ЗЕМЯРСКА
Превод от английски: ЙОАННА НЕЙКОВА, ИВЯЛ КАБРАМОВА
Редактор: КАМЕЛИЯ СПАСОВА
