Разговор с Дейвид Дамрош
Професор Дамрош, добре дошли в България! Вие сте тук като гост на десетото издание на Софийския международен литературен фестивал. Какво ви провокира да приемете тази покана и да говорите за световната литература именно от София?
В бакалавърската си степен четох изследванията на Юлия Кръстева, така че тя е първият български автор, с когото се запознах. Впоследствие посетих няколко държави около България, сред които Сърбия, Румъния, Гърция и Турция, отдавна трябваше да съм опознал повече и българската литературна култура.
Често в България се повдига въпросът, че нямаме Нобелов лауреат. Това сякаш подсказва за някакво национално безпокойство относно литературната вписаност на българската литература в един международен контекст. Кои са българските автори или книги, които бихте включили на картата на световната литература?
Ако някой съжалява, че никога не е имало български Нобелов лауреат за литература, може би с охота е възприел остарялото разбиране за национална литература отнесено към един „национален език“. Това е идея, която възниква в късния XVIII в. в трудовете на Хердер и други ранни националисти, но тя винаги е била повече или по-малко фикция, която би било добре да отхвърлим днес. Няма чисто монолингвистични държави, много писатели са писали на повече от един език. Джон Милтън е бил горд с поезията си на латински, но курсовете по английска литература рядко включват нещо от нея. Словенският „национален поет“ Франце Прешерн (1800-1849) пише поезия както на словенски, така и на майчиния си език – немски; дори първото му име е словенската версия на „Франц“. Но отново – поезията му на словенски език привлича вниманието в родината му. Днес Нобеловата лауреатка Херта Мюлер например пише главно на немски, майчиния ѝ език. Макар че произведенията ѝ винаги са съсредоточени около Румъния по време на и след комунизма, националистически настроените критици в родната ѝ страна трудно я приемат като една от тях, когато спечели Нобеловата награда.
От тази гледна точка великият Елиас Канети трябва да бъде признат за първия български Нобелов лауреат за литература (а да се надяваме, не и последният). Неговите еврейски предшественици по майчина линия са заживели в България през четиринайсети век. Той е израснал, говорейки шпаньолски и български, като добавя немски едва когато семейството му се премества във Виена. Преселва се в Англия през 1938, като впоследствие придобива английско гражданство. Продължавал е да пише на немски и в речта си при получаването на Нобеловата награда посочва за свои вдъхновители Кафка и редица австрийски писатели, но няма причина да отричаме българското и еврейското му наследство, които са неразделни измерения на неговата идентичност. Уикипедия съвсем уместно определя националността му като „българо-английска“.
Може би е трудно да се отговори на въпроса какво е световна литература. От Платон знаем, че всяка реч е животно, което има своя глава и опашка, или свое начало и край. Ако трябва да оприличите световната литература на животно, то какво животно е тя?
В заключителната част на книгата си „Що е световна литература?“ (What Is World Literature) от 2003 действително сравнявам световната литература с животно, макар и фикционално: двуглавото Бутни-Дръпни, което доктор Дулитъл среща век по-рано във възхитителната детска книжка на Хю Лофнър – „Историята на доктор Дулитъл“ (1922). За мен това въображаемо същество въплъщава идеята за двупосочността на световната литература: едновременно обърната навътре към родината на писателя и навън към широкия свят. Освен това Бутни-Дръпни е мултикултурно животно, свързано „с абисинските газели и азиатските диви кози – по майчина линия“, както разказва говорещото същество на многоезичния доктор, добавяйки: „А пък прадядото на баща ми е бил последният Еднорог“. Макар че е фикционален, Бутни-Дръпни има древен предшественик, защото съществува египетски йероглиф на двуглав бик, който се използва в глагола khns – „да вървиш в две посоки едновременно“ (използван например за врати, които могат да се отварят както навътре, така и навън). Кое животно би въплътило по-добре идеята за световна литература?
Вие имате книга върху епическата поема за Гилгамеш. В нея подчертавате, че фигурата на Гилгамеш „свързва Изтока и Запада, древността и съвремието, поезията и историята, а отзвукът му може да бъде открит в Библията, Омир и „Хиляда и една нощ“. Какво ви даде работата върху Гилгамеш при осмисляне на понятието за световна литература днес? Може ли да мислим върху модерни литературни фигури, които са способни да свързват Изтока и Запада?
Обожавах епоса за Гилгамеш още от първия прочит като тийнейджър, без да знаем нищо за културния му произход, но тогава бях привлечен от ярката история за търсенето на безсмъртие от младия герой след смъртта на най-близкия му приятел Енкиду. Няколко пъти съм писал за него в научни трудове за Библията и световната литература, но в контекста на атентата от 11 септември имаше много агресивни спорове в Америка относно „сблъсъка на цивилизациите“. Помислих си, че мога да използвам Гилгамеш, за да покажа на широката публика, че ако се върнем достатъчно назад във времето, можем да видим подобна западноазиатска цивилизация, която свързва Близкия изток и Запада.
Това важи и за този древен текст, който изпраща Гилгамеш отвъд пределите на познатия свят по времето на автора, а съвременни автори дори повече са свързани с широкия свят. Макар че Ръдиард Киплинг е познат, за съжаление с песимистичната фраза „Изтокът е Изток, а Западът е Запад, и те никога не ще се срещнат“, самият той е много отдаден на това да даде на западните си читатели представа за Индия. Много писатели днес отиват далеч отвъд Киплинг в свързването на Изтока и Запада, макар и да надграждат над наследството му. Салман Рушди има страхотен сборник с разкази „Изток, Запад“ (East, West, 1994), който представя три истории, развиващи се в Индия, три в Англия и три на двете места. Само още един пример, ако погледнем по-далеч на изток – Харуки Мураками е плодовит преводач на американска проза на японски език, неговите произведения показват една по-глобална перспектива върху японската култура.
Във вашата книга „Около света в 80 книги“ вие имате глава върху френската авторка Маргьорит Юрсенар. Тя е невероятен пример за автор, който съществува отвъд своя контекст, както географски, така и времеви. Преводачка и велика романистка, която съвместява в себе си брилянтно познаване на френската традиция, но също така на гръцката и римската античност, има афинитет към балкански легенди и китайска литература. Какви са режимите, през които тя се вписва в световната литература и в кои остава вън от нея?
Подобно на Канети Юрсенар е прекрасен пример за световен автор, който трябва да бъде разбиран в повече от един национален контекст. През целия си живот тя пише на френски, а през 1980 г. става първата жена, избрана за член на Френската академия. С право е смятана за голям френски автор, но е живяла през втората половина от дългогодишния си живот в САЩ и всъщност е американска гражданка, когато пише най-известното си произведение „Мемоарите на Адриан“ (Mémoires d’Hadrien, 1951), както и всички последвали го творби. Ако я разгледаме в приетия от нея американски контекст, можем да намерим много аспекти, в които творчеството ѝ е повлияно от очарованието ѝ от откритите пространства на Америка, както и от афроамериканската култура. В по-късните ѝ години тя пътува много по целия свят, с важни пътешествия в Азия, дори написва книга за Юкио Мишима. През 1938, точно преди да напусне Париж, вече е публикувала сборник с разкази „Източни новели“ (Nouvelles orientales, 1938), по мотиви от голямо разнообразие от личности, включително „сияйния принц“ Генджи на Мурасаки Шикибу и сръбския герой Крали Марко. Така че Юрсенар винаги е била колкото световна, толкова и френска авторка, въпреки че се различава от много свои съвременници по това, че е привлечена от множество предмодерни светове, а не от модерните хронотопи, типични за световната литература днес. Тези отдалечени светове, подобно на собственото ѝ отдалечаване от Франция, продължило десетилетия, ѝ дават дълбока перспектива за света около нея.
Галин Тиханов предлага да мислим световната литература в множествено число с помощта на понятието за литературни зони, в които има хетероглосия от езици – балканска зона, славянска, източноевропейска и т.н. Това дава възможност да се мине отвъд идеите за център и периферия или поне да мислим за места с множество центрове и неочаквани периферии.
Вие обичате да се връщате към началото на „Златното магаре“ на Апулей, където латинският, езикът на империята, е видян като вторичен спрямо гръцкия. Централна ли е идеята за превод от множеството езици към английски за съвременното разбиране за световна литература? Можем ли да мислим за световна литература на друг език, а не на английски?
Напълно съм съгласен с Галин, че има множество светове на световната литература и те се променят значително спрямо региона; дори в рамките на един регион или държава често циркулират множество форми на световна литература. През 2020 г. в книгата Comparing the Literatures дадох пример с две скорошни проучвания върху световната литература, публикувани в Германия: Meilensteine der Weltliteratur („Milestones of World Literature“), публикувана през 2015 от Дитер Лампинг, и Die neue Weltliteratur und ihre großen Erzähler (The New World Literature and its Great Storytellers, 2014) от Зигрид Льофлер. Книгата на Лампинг съдържа есета върху 110 класически европейски и американски творби, докато Льофлер разглежда към петдесет съвременни писатели мигранти. Макар тези книги да са публикувани в една и съща държава и в рамките на година разстояние една от друга, те не съдържат нито един общ автор помежду си. Този пример показва, че дискусиите за световна литература не се ограничават до англоезичните среди – тази концепция, която може да бъде допълнително подкрепена от значими списания в Китай, Корея, Полша и на други места.
Колкото до националната идентичност, регионалните структури също могат да бъдат множествени, както е случаят с държава като България, която в еднаква степен е част от славянската литература и от източноевропейската литература (включваща неславянски литератури като унгарската и румънската), но също е част и от широката зона на Европа и още по-широката област на западната литература. Преводът е основен фактор в циркулацията на произведенията извън родината им, макар творби, написани на световен език (латинския по времето на Апулей, английския и някои други езици днес), да могат да бъдат четени в много части на света. Английският език сам по себе си е невероятно полезен като преходен език за световната литература, позволяващ на по-малките езикови общности да се свържат една с друга. Орхан Памук е превеждан на повече от шейсет езика, като половината от тези преводи са правени през английския вариант на романите му. Той споделя, че предпочита да бъде превеждан през английски, отколкото да бъде лошо превеждан (или непревеждан изобщо) от турски на, да речем, виетнамски, ако липсва първокласен преводач от единия на другия език.
Не се ли притеснявате, че английският език се говори от хора, за които той не е майчин? Майчиният език съдържа всички онези пластове на креативността и отличава човека от машината.
Някои писатели са доказали, че могат да пишат по изключителен начин на втори или дори на трети език, какъвто е случаят с Канети или Джоузеф Конрад, за последния френският дълго време е бил основен език след емиграцията му от Полша, за да се присъдени към френския търговски флот преди окончателно да се засели в Англия и да започне да пише на английски. Английските му съвременници всъщност са му завиждали за невероятно нюансирания английски, в който те все пак са долавяли упоритата му чуждост. Но писателите по-често предпочитат да използват езика, който чувстват в най-голяма степен като роден; макар че Орхан Памук говори напълно свободно английски и живее в Ню Йорк по седем месеца всяка година, той винаги пише на турски.
Ситуацията е малко по-различна при преводачите, които успяват да превеждат с еднаква лекота от родния си език на друг език или обратното. По-често най-добрите преводачи владеят само приблизително свободно езика на писателите, които превеждат; по-важното е да владеят отлично родния си език, на който превеждат.
Ситуацията отново е различна за читателите, тъй като читателите можем да оценим всички видове аспекти на чуждия език, който четем, дори и активно да не говорим и пишем свободно на този език. Имам достатъчни познания, за да чета на италиански, не мога говоря на него, но мога да чета Итало Калвино и Данте с голямо удоволствие (и с речник), макар също да ги чета и на английски. Поради много по-доброто ми владеене на английски, благодарение на преводача виждам много неща, които бих пропуснал на италиански, докато оригиналите ми дават по-богата музикалност на езика, отколкото могат да постигнат и най-добрите преводи.
Библиотеките са чест топос във вашите статии. Казвате, че едно от двете предизвикателства пред сравнителното литературознание са загубените книги на древността. Ако имате възможност да спасите една книга от Александрийската библиотека, коя би била тази книга?
Твърди се, че Софокъл е написал 120 драми в рамките на дългогодишния си живот. От тези 120 пиеси са оцелели само седем. Ако можем да си представим том, съдържащ събраните драми на Софокъл, то това би бил моят избор, макар че си го представям като невъобразимо дълъг свитък, а може би трябвало да е в цяла поредица.
Другото предизвикателство пред сравнителната литература е многото съвременна литература. Как изглежда вашата библиотека? На какви езици е тя? Какви поредици има в нея? Умберто Еко казва, че библиотеките приличат на своите притежатели – дали вашата библиотеката е антология на световната литература и какви са параметрите, по които я събирате?
Имам книги на дузина езици, макар че най-голямата част са произведения на английски или в превод на английски. Притежавам доста книги от поредицата Penguin Classics, която има чудесен списък – който става все по-глобален. През последните години тяхната модерна поредици ме запозна с Buru Quartet на индонезиеца Прамудя Ананта Тоер и One Part Woman на тамилския романист Перумал Муруган.
Както на стопанина си, библиотеката ми е плод на всякакви случайни срещи. Понякога книгите ме отвеждат към други писатели, които са цитирани вътре; понякога отличаваща се рецензия или голяма награда привлича вниманието ми (например Нобеловата награда за Олга Токарчук). Някои от любимите ми книги са по препоръки на мои студенти и приятели. Така се запознах с великолепния румънски писател Мирча Къртареску благодарение на Делия Унгуряну, помощник-управител на нашия Институт за световна литература, а сега чета Георги Господинов и забележителния му роман „Времеубежище“ по препоръка на Галин Тиханов.
Какви са предпоставките един дискурс да вземе превес (в случая превес на дискурса за световна литература над този за сравнително литературознание)? Какъв е методът на световната литература?
Не виждам съревнование между изследванията по сравнително литературознание и световната литература. „Сравнителното литературознание“ е метод и дисциплинарна формация, докато „световната литература“ е архив или вид средство за рамкиране. Дадено произведение може да се изучава самостоятелно като текст от националната или световната литература, или сравнително – във връзка с други произведения. Въпреки това ускореното развитие на глобализацията има дълбоко въздействие върху изследванията по сравнително литературознание, които по принцип могат и трябва да обхващат много региони отвъд големите западноевропейски сили, които дълго време бяха в центъра на вниманието. Същият процес значително разшири кръга от световни писатели – от Прамудя Ананта Тоер до Георги Господинов – сега са достъпни за читателите на английски и на много други езици. Английският и френският превод на „Времеубежище“ излязоха в рамките на две години след първоначалното му публикуване през 2020 г., до този момент бяха подписани договори за поне още десет превода.
Световната литература, която вие предлагатестъпва върху Е. Ауербах, но познавайки и Е. Саид. По какъв начин обаче дискурсът за световната литература не е имперски?
Между световната литература и империята винаги е имало тясна и често несигурна връзка. Първото цялостно изследване на сравнителното литературознание на английски език, „Сравнително литературознание“ на Х.М. Познет (Comparative Literature, 1886), съдържаше глава за световната литература, която според него възниква за първи път в Римската империя, а след това се разраства с развитието на религии, обхващащи целия свят, като християнството и исляма. И все пак световните писатели често поставят под съмнение имперските предположения на своите лидери, точно както повечето местни писатели рядко са шовинистични поддръжници на своята национална държава. Интересно е, че в началото на кариерата си Едуард Саид и съпругата му превеждат есето на Ерих Ауербах от 1952 г. „Philologie der Weltliteratur“ („Филология на световната литература“), в което Ауербах твърди, че филолозите трябва да се възползват от разширяващия се обхват на световната литература, без да се поддават на разделянето на света на съветска и западна сфера по време на Студената война или на разпространението на глобална англоезична монокултура. Ключовата постановка на Ауербах, с която Саид определено се съгласи, беше, че лингвистичната и историческата дълбочина са ключовете за противодействие на всеки подобен културен империализъм.
Винаги когато взимам интервю, задавам един и същи въпрос за финал. Коя е революцията, чиито идеи разпознавате като най-близки до своите виждания?
Бих казал революционното „Движение за нова култура“ в Китай през 1910-те и 1920-те години. Чувствам дълбока близост към амбицията на няколко от водещите фигури в това движение – великия писател Лу Сюн, учения Ху Ши и философския есеист Лин Ютан, – да създадат модерна китайска култура чрез активно, но не имитативно взаимодействие със световната литература. Така водещото списание на движението, „Нова младеж“ (New Youth), публикува манифеста на Ху Ши за реформиране на китайската поезия, революционния разказ на Лу Сюн „Дневник на един луд“ – творческо пренаписване на Гогол, – и множество преводи на всичко от „Марсилезата“ до пиеса на Оскар Уайлд. В предговора към първия си сборник с разкази, „Вик“ (Outcry), Лу Сюн описва, че е изоставил медицинските си изследвания и се е насочил към литературата, принуден да намери по-дълбоки решения за болестите в Китай от това, което медицината може да осигури. Както сам казва в сборника, „първата задача беше да променим духа им“.
Разговора води ФРАНЧЕСКА ЗЕМЯРСКА
Превод от английски: ИВА АНАСТАСОВА
Редактор: КАМЕЛИЯ СПАСОВА
