Виолета Русева
На представлението на „Великденско вино“ в Народния театър на 15 декември 2022 г. присъстваше и авторът Константин Илиев. В края сред почти премиерните зрителски възторзи се поклони сдържано – пиесата има дълъг живот в българските театри. Присъствието му все пак ни напомни очевидното – преди и най-оригиналната режисьорска концепция, и най-въздействащата актьорска уникалност – е сътвореният от автора въображаем свят, начало на всички последващи интерпретации, импровизации, деконструкции, есенциализации. А при „Великденско вино“ – преди драматургичният текст да оголи въпроси, нетърпящи исторически подмени, преди да прекрачим в самозаблудите на историческа незрелост – К. Илиев е извършил необходимата предварителна работа по проучването на източници, в които миналото намира своите свидетелства или разгаря същи като на нашето време терзания на мисълта. Реконструкцията на факти във „Васил Левски (Дякона). Черти из живота му“ (1883) от Захари Стоянов и ядните проклятия, които по същото време Вазов поетически взривно изрича срещу предателството на Апостола, са показателни за работата на колективната памет и културното преработване на героични и травматични събития на миналото. Написаното от З. Стоянов и Вазов придобива силата на неотменимост, след която е трудно, почти невъзможно, да бъде намерена друга позиция на изказване. „Великденско вино“ на К. Илиев познава работата на културната, историческата и колективната памет, ползва ресурса ѝ, но също така съумява да я продължи в хоризонт, в който отекват най-мъчителните въпроси на собственото ни мълчание. Оттук започва работата на режисьора. Явор Гърдев откроява в ясно звучене пласта на културноисторическата реконструкция на факти и събития. Именно непренебрегването на историческите основания прави възможен скока във философско-универсализиращите планове на режисьорската концепция.
Пределната лаконичност на сценографията на Павел Койчев увеличава знаковата ѝ обобщеност. Цитат едновременно на крехкостта и устойчивостта на материалния свят, тя е преднамерено несръчна, изградена като че от подръчни материали, сякаш отказваща друга автентичност освен природната. В пустеещия храм подмяната на същност и знак ще ескалира в профанирането на светото причастие във вино. Единствени неусъмняващи в истинността си остават портретчето на Левски, Библията и „Наредата“ – уставът на революционната организация, от които в задъхан и накъсан речитатив свещеникът на неотслужената великденска служба чете, преплитайки изречения и сливайки смисъл. Отчетливият синтаксис на режисьорската работа детайлно откроява смислови планове, визуализирани в пространствени нива на сценографското решение. В граматиката на сценичния синтез се артикулират безпокойни въпроси, които постановката на Я. Гърдев ще продължи да взривява дълго след като сме напуснали залата.
Идваме на тоя свят равни в голотата си. Как придобиваме знаковостта на одеждите и кога се отказваме от нея?
Кога онемяваме и кога крещим в глухотата на света?
Как и кои се изкачват до трона на символната или реалната власт над човеците и света?
Кога плачът на собствената ни немощ се превръща в ритуално ридание или в жест на екзистенциално безсилие на човека?
Интелектуално-философските нива в концепцията на Явор Гърдев витаят над пределната актьорска осезаемост, израстват от състоянията на афект и разтерзание, открояват се в резките мисловни преходи, през които ни превежда Вл. Пенев. Всяко движение, всяка фраза на Вл. Пенев, овладяващ пространството с размаха на ход и с разгъването на глас, откликват у зрителя в двойния план на разбиране и усъмняване. Сценичната сгъстеност, реална и знакова, прави особено видима и жестовата символика, усилена от ефекта на мълчанието, на които се доверява Павлин Петрунов. Врязването на Вл. Пенев в драматургичния текст на К. Илиев и в режисьорската концепция на Я. Гърдев апострофира възприемането на „Великденско вино“ като анатомия на едно предателство или като оголено съмнение в безпомощността на човека.
С монологичната реч-изстъпление на поп Кръстьо Вл. Пенев ни повежда в личностни дълбини и психологически модулации. Лаконично изиграното отричане – Не го знам, никакъв Дякон не познавам – е последвано от гняв, свадливо стоварен върху мълчанието на Немия. Трудно овладимо негодувание, избухнало към поименно изброените участници в съзаклятието, се разгаря до общността на „ловешките труженици“, което е само стъпало към безпомощността на човека пред безпредела на света и пред Бог. С психологическа детайлност Вл. Пенев води героя си през откъслечни спомени – трескава работа на паметта, фрагментите на която разказват времето и създават образа на Апостола. Внушава ни цялата непримиримост между припомненото участие в минали комитетски дела и обезсмислянето им от предателството. Показва ни човек, разкъсван от противоречието да бъде исторически някой в делото и да стане исторически невидим в настоящето. След Вазов – всички знаят това – предателят на Левски няма никакъв шанс за защита, но с поетическа фигура на премълчаното изричане авторът на „Епопея на забравените“ всъщност отказва да назове името му. Героят на К. Илиев, Я. Гърдев, Вл. Пенев обаче се гневи и на Вазов – Казал бил за мен… – и многократно повтаря името си Кръстьо Никифоров, прозвучаващо в пресичането на авторска, режисьорска и актьорска интерпретация като „именувам се…“. Разтърсен от втурналата се в спомените реалност, която повече не може да бъде отричана, героят на Вл. Пенев се разридава – в актьорското изпълнение изглежда толкова лично, така човешко в болката – той плаче за себе си, за човешката безпомощност, за изоставеността дори на божия служител от Бог. Но това е потрес и за страдалеца Левски, за най-светлата жертва в името на свободата (за чиито път, цел и постигане дотогава поп Кръстьо е сплитал аргументи, обвинения, съмнения, контрааргументи). Сривът на плача е обърната кулминация в динамиката на представлението. В постановката на Я. Гърдев въпрос за усъмняване в предателството не стои. Интерпретацията на Вл. Пенев в последователни психодействени етапи е довела до момента, в който между отхвърлянето на предателство и реалността вече няма защитни прегради.
Речта на поп Кръстьо в актьорската интерпретация на Свежен Младенов („Великденско вино“, пост. Весела Василева) звучи като защитна, издигайки се до вдъхновена пледоария пред съда на историята. От нея се отделя, оставяйки у зрителите незаличима следа, една фраза, упрек към съвременниците на Левски – А вие защо не нападнахте конвоя и не го освободихте? В постановката на Явор Гърдев тази фраза е интерпретативно неоткроена, но друга се издига и увисва като страшен въпрос. Каноничният ужас на божия служител, че обесеният трябва да бъде погребан веднага – Вл. Пенев ни показва рухването и сгърчването на тялото – в разгръщащите се смислови планове на режисьорската концепция може да бъде прочетен като историческо терзание. Има ли и къде е гробът на Апостола?
Между бълнуването на собствения ужас и новозаветния разказ за предателството, между смъртта на Апостола и виденията на кръстната смърт на Божия син, в библейски разказ, разсичан от реалността – поп Кръстьо на Вл. Пенев ни е довел до ритуално ридание-ликуване за жертвата и за винаги живото име на свободата – Левски. Това не са само сълзите на разкаял се грешник, а вселенският плач на „земя и небо, звяр и природа“. Парадоксално, оказва се, че паметта за Героя и героичното е съхранена негативно – в болезнените, изтласквани и прииждащи спомени на предателя. И тази негативистично пренесена памет не потъмнява, не изтлява, не губи ореола си. „Великденско вино“ в режисьорската концептивност на Я. Гърдев и мощното актьорско присъствие на Вл. Пенев е не историческа проблематизация на предателството, а ритуална скръб-радост за най-святата жертва на българската свобода.
Да не бързаме да ръкопляскаме. Един мотив, фолклорна импровизация (муз. К. Николов), припяван полугласно от разядосания свещеник, гръмва на финала, изпращайки зрителите. „Пет пари да имам, мамо, за барут ги давам“. Явор Гърдев е разсякъл още един смислов план в злостния исторически възел. Свободата не е лесна работа. Свободата е трънлив и жесток път на самоотречение. В постигането ѝ има величие, има и погром, героизъм и трагика, памет и проклятие. Силният глас на Вл. Пенев се слива с младите гласове на студентски театрален клас – „Пет пари да имам, мамо, за барут ги давам…“.
