бр. 2/2023
Милена Кирова
Познавам Юлия Йорданова от почти двайсет години, следя какво публикува, чела съм предварително част от разказите й – и въпреки всичко тази книга ме изненада. При това още от пръв поглед, т.е. на външен вид, защото е стилно оформена, с вкус и внимание към духа на нейното съдържание. След това ми направи впечатление оригиналната идея да се сдвоят два типа мислене: спонтанната мъдрост на наивното дете и наивната носталгия по детството в душата на вече порасналия човек. Тези два типа са събрани в едно общо тяло, но не за да демонстрират развлекателен парадокс. Това сдвояване ги кара да се огледат взаимно, всеки се вслушва в другия и в тази огледална връзка, в това вербално двугласие се поражда внушението за дълбинната двойственост на човешката психика. Детето иска да порасне, да стане силно и умно като големите хора край него; възрастният човек иска да избяга от опита и знанието на своя растеж и затова се връща назад, към своето детство.
Детството на Юлия Йорданова – и като литературна, и като житейска действителност – се случва в едно малко село от северозападния край на България. В книгата то е видяно с очите и преживяно с душата на някогашното – впечатлително и чувствително – градско дете. Тук всичко е обикновено и необикновено в същото време – така, както се случва в творчеството на най-добрите български разказвачи. Това всъщност беше и най-неочакваното за мен: способността на една дебютираща (поне с белетристична книга в публичното пространство) авторка да пише стегнато, ясно, в същото време топло и откровено, без да бъде сантиментално, „по детски“ престорено.
Миналото е представено като галерия от портрети на хора, които са живели преди трийсетина години, но вече са напуснали земния свят. Всеки от тях е оставил дълбока следа в спомените на разказвачката; всеки от тях е малка заключена вселена, която тя се опитва да разгадае. Няма смисъл да се питаме дали тези литературни портрети са точни образи на хората, за които разказват. Защото нито един от всичките двайсет и един текста от първата част на книгата не представлява буквален спомен. (Да не говорим пък за това доколко споменът изобщо може да представлява буквална действителност.)
За Юлия Йорданова споменът е само начин, средство да разказва за други неща: за себе си, за отношенията си с хората, за начина, по който разбира света. Иначе казано, споменът в тази книга е жанр на литературния изказ, форма, в която се вмества и чрез която става споделима действителност творческото въображение.
Настина, както ще види всеки от вас, след като прочете книгата, героите на всеки отделен сюжет са били реални, живи някога хора: те са назовани по име, описани са в конкретни детайли на тяхната външност и поведение, особено място е отделено на обстановката, която е специфична за всеки сюжет. Авторката настоява върху документалния пласт на своите разкази. Това се вижда ясно в посвещенията, които въвеждат, дори някак официално, героя – с трите му имена. Нищо не е измислено, нищо не може да бъде по-интересно от онова, което измисля самият живот. И все пак тези топли малки разкази са литература, макар че са надградени върху спомените за истински хора. Отвъд пласта на личното и конкретното всеки образ е обобщение на някакъв вид житейско поведение, на някакъв начин, по който човекът присъства в очите на другите хора.
Това, разбира се, е само един от възможните начини, по които могат да бъдат прочетени тези разкази. Има и друга, дори по-ясно видима посока, в която всеки текст представлява видим израз на някакво невидимо събитие в душата на своята авторка. Събрани заедно, те са като хроника на нейния душевен живот, написана в откровен лично-интимен план.
Ще се върна към литературната проблематика, за да кажа още веднъж, че разказите на Юлия Йорданова са много пестеливо написани. Те са кратички, по три-четири страници, но когато стигнеш до края, струва ти се, че си чел много по-дълго, защото това, което си прочел, е сгъстената история на един човешки живот. Немалка част от тези истории са по-скоро тъжни. Те портретират хора, които са били онеправдани от начина, по който са се стекли обстоятелствата в техния личен живот или в социалната обстановка край тях. Иначе казано, героите са маргинални фигури, ощетени от съдбата, но разказите ги представят със сърдечна интимност, която ги прави разбираеми и близки за всеки читател. Текстът наднича в интимната душевност на тези герои, вижда ги така, че тяхната несрета изглежда като обобщителна характеристика на всички хора, които са станали жертва на своята различност, на това, което ги отделя сред множеството „нормални“ хора.
Ето например кака Гинка – детска учителка с висше образование, обречена на самота и нещастие от своята грозота. След затварянето на единствената детска градина в селото тя идва всеки ден в пустия двор, свива се на пейката като изсъхнала черна клонка, която чака есенният вятър да я отбрули и отнесе.
Или Славчо Граматиков – човек, пристигнал от друго време в детските години на разказвачката: „винаги в тъмен костюм с лъскави копчета и бяла колосана риза. Сякаш беше изпаднал от далечната буржоазна епоха като историческо НЛО право в реалността на късното социалистическо настояще“. Някога блестящ адвокат, сега отритнат от обществото старец с белезникави сини очи, чието сърце се стопля единствено от спомена за голямата му младежка любов – някогашната чернокожа певица Жозефина Бекер.
И все пак, въпреки че разказват историите на хора с несправедливо прекършена съдба, разказите на Юлия Йорданова не оставят читателя с тежко усещане, не му внушават обичайния български песимизъм. По-скоро обратното, те се четат със замечтаната лекота, която поражда разглеждането на стари снимки. Има и един специален конструктивен похват, който авторката прилага във всички разкази. Независимо от това колко тъжна изглежда съдбата на героя или героинята, последният – винаги кратичък – параграф рязко отделя сюжета от битовите подробности, отмества го в символичен план – там където дори нещастният човек се слива с щастието, за което цял живот е копнял. Славчо Граматиков забравя всичко и сияе отвътре, когато в сърцето му „заехтява забравената музика на младостта“. Баба Сава престава да бъде забравена и самотна старица, защото е постигнала своята мечта – да замине далече, далече заедно с мъртвия си съпруг. Малката Лозинка, сестра на голямата Лозинка (майка на Юлия), цял живот разнася кафе и ракия в местната пивница, но когато умира, на резбования дървен иконостас в селската църква покарват свежи, крехки лозинки. Ето го този символичен план, в който разказите овъзмездяват своите герои, даряват ги с перспективата на друг, невидим отвън, но щастлив и вечен живот.
Както вече стана ясно, всичките двайсет и един разказа възкресяват фигури от миналото, от детските спомени на разказвачката. Пред читателите възкръсва свят, видян с очите на дете, но разказан с чувствителността на вече помъдрял човек. Ако решим да потърсим главния герой на цялата книга, то това ще бъде именно тя – разказвачката, защото всеки герой представя един аспект на нейните преживявания, някаква страна от нейния вътрешен свят.
Втората част на книгата е огледално обърнат израз на същия този подход. В нея говори детето (синът на Юлия), което чувства и мисли спонтанно, с прелестната наивност на всеки малък човек. Но тъкмо в тази наивност са корените на неговата бъдеща и сложна чувствителност като помъдрял човек. Затова главният герой, вече можем да обобщим, е човекът изобщо в неговата житейска двойственост: едновременно малък и голям, наивен и опитен, мечтател и песимист. Всеки читател ще почувства и преживее тази двойственост, като се потопи в света на малките разкази, които внушават големи въпроси на човешкото битие. И може би – защото според мен това е целта на тяхното написване отвъд непосредственото желание да се възкресят спомените за един вече отминал свят – читателят ще се почувства също толкова богат и сложен, пазител на миналото и бъдещето, на мечтите и отчаянието в своя собствен живот.
Юлия Йорданова, Павел Панчев. „Хлапета. Малки разкази“, изд. „Scribens“, София, 2022
Проф. дфн Милена Кирова представя рецензия на книгата върху първия цикъл от сборника с къси разкази, посветен на Голямото Хлапе. Премиерата на книгата се състоя на 16.09.2022 г. в столичния бар „Наклона“, където обикновено провежда литературните си премиери издателство „Scribens“.
