Разговор с Ксения Банович, Катя Зографова и Людмила Миндова
През декември миналата година организирахте в София поредица от събития, посветени на хърватската поетеса Весна Парун. Поводът бе стогодишнината от рождението ѝ, а основният акцент – българската следа в творчеството и биографията ѝ. Разкажете малко повече за събитията, както и за предисторията им – как възникна идеята, как успяхте да ги осъществите? Със сигурност организацията и координацията на събитията между Загреб и София не са били никак лесни…
Ксения Банович: От години ме вълнува фактът, че за българския епизод в живота на Весна Парун в Хърватия нищо не се знае. Весна е почти окована в прегръдките на всенародната любов като най-великата хърватска поетеса. Тя е и първата жена в Хърватия, която живее изцяло от литературен труд, след себе си оставя над деветдесет самостоятелни книги в сферата на поезията, прозата, драматургията, есеистиката, пътеписите, сатирата, музикалните шлагери и творбите за деца. По своя или по чужда воля постоянно е държана в периферията на литературния хоризонт, често сама издава, разпространява и продава книгите си. Но сред тази всеизвестна творческа фактография нейните преводи на немски, френски, словенски и български писатели остават в незаслужена сянка. Затова миналата година използвах 100-годишнината от рождението ѝ и инициирах представянето на изложбата „Фанатик на истината: Весна Парун в Народна Република България (1962 – 1967)”, която направихме с Морена Желя Желе, директор на Музей „Пригорие“ в Загреб, и гостуването на прекрасния моноспектакъл „Аз, която имам ръце по-невинни”, авторски проект на Загребското актьорско ателие, в изпълнение на Весна Томинац – Матачич. Безкрайно съм благодарна на Народния театър „Иван Вазов” и на целия екип от международния отдел, които ни приютиха и предоставиха възможност за гостуването.
Катя Зографова: За мен сагата започна през 2016 г., когато издадох „Българската одисея на Весна Парун“ и получих покана за Фестивала й на остров Шолта, избран от нея за вечен дом, и когато се запознах с Ксения Банович, инициаторка на юбилейните събития по случай стогодишнината й в България. Що се отнася до координацията в края на 2022 г. между загребския музей „Пригорие“ и Националния литературен музей, където работя, сътрудничеството с директора Морена Желя Желе и графичния дизайнер г-н Томислав Мърчич бе удоволствие заради високия им професионализъм. Общият култ „Весна“ така ни обедини, че превърнахме столетието ѝ у нас в едно от най-значимите културни събития на годината. Изложбата се откри при огромен обществен и медиен интерес на 15.12.2022 г. във „Високото пространство“ на Вапцаровия музей на ул. „А. Кънчев“ 37 в София. Ще продължи до 15 май.
Какво Ви накара да се ангажирате с паметта за Весна Парун? И трите се занимавате задълбочено с творчеството и личността ѝ от доста време, кое според Вас е най-интересното и важното в поезията ѝ, в сложната ѝ биография?
Катя Зографова: Интересът ми е към бележитите жени, на които посветих две свои енциклопедични книги, но искрено бях изумена, когато открих „фемина балканика“, Весна Парун. Признателна съм на съдбата, че Вели Чаушев (с него Весна Парун има романтична връзка в началото на 60-те години) ме избра за „довереница“ на любовните писма помежду им, този епистоларен архив се оказа единственият цялостно запазен. Най-интересното и в поезията, и в поведението на Весна е духът на „неуправляемия“ и непримиримия човек – манифестация на Свободата на мисълта и перото! Неслучайно Блага ѝ е надписала една от книгите си: „На милата, възхитителна Весна!“. А Радой (в „Непредвидени чувства“ от 1959 г.): „На Весна Парун – скъпата приятелка от 15 години – за вековно приятелство! – 9 юни 1963 г.“. Тя е и единствената жена, включена в антологията му на световната сатира „Смей се, палачо!“.
Ксения Банович: Съвпаднаха няколко неща. От една страна, попаднах на книгите с лични посвещения от български автори, които са й били подарявани по време на престоя ѝ тук и които свидетелстват за социално-културния контекст на събитията, предопределили живота на поетесата. Побиват ме тръпки като си помисля, че тези книги можеха да завършат в пункта за вторични суровини, но за щастие Музей „Пригорие” оцени стойността им и ги откупи за своя фонд. Oт друга страна пък се вдъхнових от литературноисторическите изследвания на Людмила Миндова и Катя Зографова, които вече от години се стараят да откраднат от забравата Весна Парун. Техните усилия бяха главен подтик за изложбата, с която опитахме да илюстрираме колко е важна България за Весна, както и Весна за България.
След всичко това знае ли вече достатъчно българската публика за Весна Парун, както и хърватската – за българската диря в творчеството ѝ, или остават още бели места?
Катя Зографова: Замисълът на всички досегашни приносни събития у нас е да я завърнем в любимата на сърцето ѝ „втора родина“, като я сродим със съвременната културна общественост. На откриването на изложбата присъстваха видни творци, художници, изкуствоведи, университетски преподаватели, преводачи, журналисти, всички те бяха спечелени за „Култа Весна Парун“! И чрез изложбата „Фанатик на истината“ (така Радой нарича Весна), и чрез живия формат на кръглата маса, в която участваха с лични спомени Елена Карганова, Кин Стоянов, журналистът от Загреб – Денис Дерк, директорката на музей „Пригорие“ Морена Желя Желе, преданите изследователки на Весна Ксения Банович и Людмила Миндова… Посетителите с интерес откриват ярката жизнетворческа траектория на Весна Парун в НРБ, дълго остават в атмосферата на изложбата, заслушват се в шансоните по стихове на Весна, изпълнявани от Емил Димитров и Маргрет Николова, вглеждат се в автографите върху книгите на българските ѝ колеги и приятели – Блага и Радой, Далчев, Геров, Стефан Цанев, Андрей Германов, Ваня Петкова, Иван Коларов.
Ксения Банович: Сред богатата преводна библиография на Весна Парун са две стихосбирки, на Пеньо Пенев и Христо Ясенов, но стотици преводи на български поети са останали в ръкопис и се пазят в Хърватския държавен архив, искам да ги събера и публикувам като неин подбор. Важно е да изтъкна, че преводът на българска литература в Хърватия по онова време, меко казано, е бил смятан за „демоде“ и тя е единствената, която е „контрабандирала“ българските поети тогава.
В тази връзка – какво е мястото на Весна Парун в българо-хърватския културен диалог? Изследванията върху творчеството ѝ от 60-те години, когато тя пребивава у нас, внасят ли някакви нови щрихи към това, което знаем за нашите две литератури от този период?
Людмила Миндова: Ролята на Весна Парун в българо-хърватските литературни връзки през 60-те години ми се струва особено важна по няколко причини – първо, по волята на съдбата тя идва в родината ни в един момент на забележително политическо раздвижване в Европа, чиято кулминация е 1968 г. Второ, талантлив и ерудиран човек с интереси в областта на литературата, философията, музиката и живописта, Весна Парун се сприятелява с най-добрите ни творци от онзи период. И те я вдъхновяват за нови произведения, и тя тях. Трето, българската ѝ книга с избрана лирика от 1964 г. за мен е забележителна не само с букета от собствената й поезия, но и с богатството от преводаческо присъствие. Впечатляващо е колко наши творци се включват с преводи на поезията й. Дори само за това може да се напише отделна книга.
Но да се върнем на 1968-а. За мен никак не е случаен фактът, че след няколко години на интензивен творчески обмен, на искрени приятелства и очарование от България Весна е принудена да си тръгне в навечерието точно на 1968 г. Вероятно именно това рязко напускане ме накара да отида в читалнята с архиви от Държавна сигурност (КОМДОС), защото имах сериозни предположения, че, подобно на своите приятели дисиденти Блага Димитрова, Радой Ралин и Петър Динеков, Весна Парун също е била следена. Още повече че всички те заедно са забележителни творци, със свободолюбив дух и непримиримост към догматизма. В крайна сметка наистина се оказа, че и Весна Парун е била следена, и което е наистина тъжно – за нея са писали доноси хора, които са се представяли като нейни добри колеги и приятели. Впрочем това „представление” продължава и по-късно. Не исках да огласявам имена, но смятам, че за тази система на следене и тормоз срещу гражданите трябва да се говори. Особено заради злоупотребата с тези лостове на властта, които предоставят възможност за по-комфортен живот и по-безпроблемно професионално развитие. Не се заблуждавам – нито е добре доносниците да бъдат представяни в еднакво черна светлина, нито следените от тях – в искрящо бяла. Факт е обаче, че принадлежността към ДС е била добър трамплин към „светлото бъдеще”, а от друга страна едно доносче е било съвсем достатъчно, за да лиши друг не само от кариера, но и от семейството, децата, а в крайна сметка и живота му.
Българо-хърватските литературни контакти от този период няма как да се отделят от политическите, още повече като знаем колко доносници са дебнели пред блока на Радой Ралин или по какъв омерзителен начин доносниците са пишели срещу „Тартора” Петър Динеков, срещу „Монахинята” Блага Димитрова, срещу „Козела” Радой Ралин. Тези обидни прозвища, които ДС поставя на нашите големи интелектуалци и творци, говорят достатъчно ясно за мъчителната ситуация, в която се намират българските граждани тогава. Чудно ли е, че по онова време за Весна Парун е било по-лесно да намери издател за преводите си на Пеньо Пенев и Христо Ясенов, а има проблеми с публикуването на епиграмите на Радой в свой превод? Да, в Хърватия тогава има далеч по-голяма свобода на словото, но в България е доста по-различно и е факт, че доносниците активно са се стараели да въздействат върху „живите мостове” между културите като Весна Парун. Радвам се на приятелството и сътрудничеството ни с Ксения Банович, както и на българо-хърватската кръгла маса по повод 100-годишнината на Весна Парун, за която тя ме провокира и която проведохме през април в Института за балканистика с Център по тракология.
Катя Зографова: Мястото на Весна Парун и нейните преводачи и приятели (най-добрите ни поети от 60-те години на ХХ век) в българо-хърватския културен диалог е уникално. Въпреки тъжния край на тази одисея – екстрадирането на хърватската класичка от България, общуването на духовните съмишленици продължава, недосегнато и неомърсено от политическите конюнктури!
Какви са впечатленията Ви от отклика на българската публика на събитията, посветени на Парун? А какво е мнението на хърватските участници в тях, удовлетворени ли са от контакта с българската аудитория?
Ксения Банович: Според журналиста Денис Дерк, от всичките събития по повод стогодишнината от рождението й в Хърватия и в чужбина, гостуването ни в София е най-важно. За Весна говорихме в три национални институции: в Народния театър „Иван Вазов”, в Софийския университет „Св. Климент Охридски” и в музея на Никола Вапцаров. Да не пропусна и важния принос на българо-хърватската кръгла маса, която Людмила Миндова организира в Института за балканистика! Изключително сме доволни, че през изтеклата година успяхме поне за кратко да привлечем вниманието на медиите и публиката, защото следите на тези събития остават вечно.
Продължавате ли да проучвате теми, свързани с Весна Парун, или може би подготвяте преводи на нейни творби на български? Имате ли предстоящи планове, свързани с нея?
Катя Зографова: Весна Парун е една от най-самоотвержените строителки на неръкотворния българо-хърватски Мост. Струва ми се, била е готова дори да бъде вградена в темелите му… Затова продължавам с нарастваща страст работата си в държавните и частни архиви. Написах нови текстове за Весна, но най-близката ми задача е да издиря от наследниците на нейните колеги и приятели у нас автографите върху книгите, които Весна им е подарила. Така ще се оцелости диалогът на посвещенията.
На срещата на хърватските гости със собствениците на хотел „Славянска беседа“, на която присъствахме с Кин Стоянов, инициирахме поставянето на паметна плоча на хотела в София, където Весна е отсядала. И веднага след спектакъла „Радой Ралин – една красива грешка“ в Топлоцентрала на 20.12.2022 г. с Кин започнахме събирането на подписите за плочата, които да внесем в Столична община възможно най-скоро.
Людмила Миндова: Вярвам, че Весна Парун заслужава нашето внимание, така че, ако нещо не попречи, ще се радвам да продължа да разкривам пред българския читател нейното очарование и като личност, и като творец. В по-близко бъдеще очаквам да излезе сборникът от кръглата маса, проведена в Института за балканистика, за което имаме покана от „Етюд Балканик”; да се появи преводът на книгата на Весна Парун „Вятърът на Тракия”, над който лека-полека работя; да публикуваме още изследвания и книги за нея…
Ксения Банович: Моноспектакълът „Аз, която имам ръце по-невинни” се играе от 2014 г. в Хърватия. Това изпълнение в Народния театър трябваше да е последното, 99-то поред. Но предпоследното изпълнение в Хърватия беше отказано. Иска ми се да го покажем за последен път на Аполония тази година, понеже Весна има прекрасно стихотворение „Созопол” от стихосбирката ѝ „Вятърът на Тракия”, както и пътепис за Созопол от 1963 г. Особено ме радва инициативата да се постави паметна плоча в памет на Весна. Няколко кашона с ръкописи и спомени от България в Хърватския държавен архив също чакат да бъдат обработени.
Въпросите зададе АНИ БУРОВА
