Нева Мичева
Една от най-удовлетворителните употреби на Брад Пит миналата година беше в „Изгубеният град“ на братята Ний: героят му – въоръжен до зъби алфа-самец – бива елиминиран миг след като подема нафукана реч пред героинята на Сандра Бълок. По-долу ще прочетете мнението за микроскопична част от най-интересното по международните филмови фестивали през 2022-ра именно на човек, готов по всяко време да замени Брад Пит за трола от „Трол“ на Роар Ютхауг или прехваления „Триъгълник на тъгата“ на Рубен Йостлунд с все Златната му палма (скука под тънката глеч) – за дебют като „Сънувам електрически сънища“ на непознатата довчера Валентина Маурел от Коста Рика (чувствен, разтърсващ).
Annus mirabilis
Ако през 2022-ра нечия национална кинематография избухна като фойерверк, то това беше испанската. Когато в края на декември бяха обявени номинациите за наградите „Гоя“, кандидатурите в категорията „най-добър филм“ се оказаха 165, коя от коя по-интригуващи. А кинофестивалите през годината охотно селектираха заглавия от Испания. И то не само на повече или по-малко утвърдени автори като Карла Симон („Алкарас“), Родриго Сорогойен („Добичета“), Пилар Паломеро („Дом за майки“), Фернандо Франко („Пролетно тайнство“) или Адриан Силвестре („Аз и моята пустота“), но и ред дебюти: „Свиня“ на Карлота Переда, „Водата“ на Елена Лопес Риера, „Пет вълчета“ на Алауда Руис де Асуа, „Корк“ на Микел Гуреа – жанрово разнообразни, социално небезразлични, разказани умело, с психология и увлекателни атмосфери… Именно с няколко реда за един дебют бих искала да отбележа отличното здраве на испанското кино в момента – „Васил“ на Авелина Прат, копродуциран от българската „Активист 38“. Мек и ненатрапчив, хармоничен и не съвсем обясним като персонажа, от когото заимства името си, той се концентрира в тишината и нежността: дълбоки, на множество обитаеми пластове, уютни. Васил (в ролята Иван Бърнев – далеч от пламенната вихрушка, която беше в „Обслужвал съм английския крал“ на Менцел, но все така искрено вживян) е имигрант във Валенсия и цар на бриджа: за да не спи в парка, докато си търси нова работа, приятели му уреждат диван за няколко нощи у пенсионера Алфредо (Кара Елехалде). Кроткият Васил „кацва“ като Мери Попинз в една неизменчива среда и със самото си присъствие, без нищо особено да върши, събужда желанията на хората около себе си и нуждата им от промяна. Събитията са някак по северняшки под сурдинка, включително ревностите и антипатиите, отчуждението, бюрокрацията и предразсъдъците – само сенки в периферията. Диалозите подсказват повече, отколкото казват, а работата на камерата и на актьорите изпълва мълчанията със значение. От чужденците винаги се очаква нещо повече или нещо по-малко, но силата на „Васил“ е, че главният му герой е като всеки друг. Чуждите са свои, далечното е подръка, всичко е поправимо и бъдеще има.
*
Други „тихи“ филми от изтеклата година, които не бива да се пропускат: „След слънцето“ (Aftersun) на Шарлот Уелс (гмурване на млада жена в смътните, сякаш последни спомени от една екскурзия с баща ѝ в детството) и „Близо“ на детето чудо на белгийското кино Люкас Донт (разказ за момчешко приятелство, съсипано от чуждото мнение). И двата – с могъщо мъртво течение под слънчевата повърхност. А за гладните за още кино с български герои и съдържание за внимателно разчепкване – „Смирен“ на Светослав Драганов и документалния „Една провинциална болница“ на Илиян Метев, Златина Тенева и Иван Чертов.
Дуенде,
жар, живец, хъс – наречете както ви харесва необузданата радост от киното, от която в изключително редки случаи творци и зрители пламват едновременно. Важното е, че единствената сериозна доза от нея през 2022-ра милиони по света получиха от RRR на С.С. Раджамули. В разгърнат вид заглавието значи нещо от сорта на „Гняв, война, кръв“, а на английски се дава като Rise Roar Revolt. Две мегазвезди на Толивуд (индийското кино на телугу с център Хайдарабад) играят двама реално съществували преди век борци срещу британските потисници: Н.Т. Рама Рао младши е Комарам Бийм, а Рам Чаран – Алури Ситарама Раджу. Първият е убит на 39 в стълкновение с полицията, вторият – на 26, екзекутиран от англичаните. В живота двамата не са се срещали, но във филма са връстници, чиито пътища се пресичат в сюжет за неразделно приятелство и общ бунт. Бийм и Рам имат огледални темпераменти и съответно стратегии: единият е водата, другият е огънят; единият се опитва да събори колониалния гнет отвън, другият – да го взриви отвътре. RRR от самото начало дава да се разбере, че не възнамерява да се съобразява с ограниченията нито на историята, нито на физиката, нито на каквото и да било друго, което ще му попречи да създаде пир за очите и за сърцето. Граматиката на повествованието му е толкова различна от всичко, което сме свикнали гледаме, че обезсмисля обичайните коментари (какво значение има, че любовните нишки са видимо излишни, че куп персонажи са двуизмерни, а враговете смешно падат на гроздове, когато някой с гигантски труд и вещина в професията успява да напипа и дръпне струните на дълбоката страст и високата човечност?). Раджамули казва, че в творчеството си се вдъхновява от „Махабхарата“ и „Рамаяна“, а във връзка с RRR си е спомнил и за „Гадни копилета“ и „Мотоциклетни дневници“. Е, това, което е постигнал с екипа си, е почти оксиморонно: идеалистичен блокбастър, който борави с целия арсенал на кича и сантименталността, без да стане пошъл. И на моменти така те отнася, че дори да измъкнат седалката изпод теб, няма да усетиш.
*
Още два бомбастични филма от 2022-ра, макар и несравними по мащаб: „Всичко навсякъде наведнъж“ (изригване на необузданото въображение на Дан Куан и Даниел Шайнърт с паралелни вселени, фантастични преображения, няколко паметни хрумвания и тържество на семейната обич) и „Елвис“ на Баз Лурман с превъзходния Остин Бътлър (апломб и пайети, и гърлени любовни песни, и поне 3-4 възможности за ахване).
Другояче
„А може и все още да има банши. Само дето сега те вече не предвещават смърт с вой, а седят, скръстили ръце, и наблюдават доволно.“ Като се замислим, тази реплика от „Баншите от Инишерин“ на Мартин Макдона (сякаш единственият сред поравно обичаните от публика и критика автори, чиято продукция миналата година оправда старата му слава) може да се отнася и до нас, наблюдаващите откъм салона. Много фестивални хитове ни правят пасивни или даже леко злоради свидетели на драматични падения (вж. „Тар“ на Тод Филд или „Китът“ на Дарън Аронофски през 2022-ра), но рядко се случва някой така фино да ни оплете в трагедия, комедия и абсурд, че „скръстените ръце“ да отворим в прегръдка. Стопмоушън анимацията „Марсел, черупката с обувки“ на Дийн Флейшър-Кемп настройва на дейна обич. Дийн играе себе си: режисьор, който се развежда и временно си наема дом през Airbnb. В него заварва две същества, подобни на охлювени черупчици с по едно око и две чепичета: Марсел (забележително озвучен от комичната актриса Джени Слейт) и баба му Кони (Изабела Роселини). Те са единствените обитатели на къщата и водят трудоемкия си миниатюрен живот почти без да се засичат с приходящите. Дийн е впечатлен от Марсел и започва да снима филм за него, а междувременно мисли как да му помогне (един от квартирантите по погрешка е отнесъл с багажа си целия черупчен род). И някак си от безобидна игра с дреболии „Марсел“ прераства в илюстрация на приятелството, общуването, раздялата, смъртта, завръщането. С катарзис и прочее.
*
Друг крайно самобитен филм от годината: гротеската „Болна работа“ (Syk pike) на норвежеца Кристофер Боргли. Той дотолкова не прилича на „Марсел“, че би бил идеален за двойна прожекция с него, за контраст. Съдържанието: хубавко момиче без видимо призвание скучае от липса на стимули и започва да си вреди, за да добие значимост. Формата: своенравна, нетипична, нееднозначна.
Магма
Французите Катя и Морис Крафт се раждат недалеч един от друг в Елзас и когато се запознават през 60-те, вече споделят научни интереси. Първата им съвместна поява в пресата е на снимка от протест срещу войната във Виетнам на първа страница на „Юманите“ през 1967-а. Катя е геохимик, Морис – геолог, ще загинат заедно при изригване на вулкана Унзен в Япония на 3 юни 1991 г.: тя на 49, той на 45. Ще оставят огромно количество материал, записан на кино-, фотографска и магнетофонна лента, както и дневници. Десетилетия по-късно в този архив ще се заровят Сара Доса и Вернер Херцог. Не заедно, а поотделно и със съвсем несходна идея за онова, което търсят – затова и през 2022 г. излязоха два твърде различни документални филма за двойката вулканолози: „Огънят на любовта“ и „Огън отвътре“. Първият (на Доса) се оглежда за романтичното, поетичното и дори комичното, попълва с анимация и музика, телевизионни материали и свидетелства от епохата, тълкува. „Разбиране е другото име на любовта“, произнася Миранда Джулай в качеството си на диктор. „Всеки вулкан си има характер“, твърдят семейство Крафт и събират удивителни гледки – „червените“ вулкани изригват по предвидим начин, „сивите“ са коварни убийци… Вторият филм е формулиран като „реквием“: Херцог от самото начало скача в смъртта на съпрузите и със смущаваща охота до края се връща все там. Разказът му е по-суров, семпъл и склонен към оценки и е озвучен със собствения му тържествен глас, чийто апокалиптичен тон на моменти става неволно смешен. Херцог поставя двойката под съмнение (неведнъж отбелязва показното им поведение – червени шапки а ла Жак-Ив Кусто и под.). Те правят повече кино, отколкото наука, убеден е той, и им се възхищава като на колеги…
*
Нека в необозримото множество от смислени документални филми от 2022-ра да откроя и два за болка и надежда. „Дом от отломки“ на Симон Леренг Вилмонт (за приют в Донбас – отпреди 24 февруари, но вече посред мраз и военни действия, – където убежище намират деца от сложни житейски ситуации) и „Всичко, което диша“ на Шонак Сен (за друго убежище – този път за птици – в притиснатия от смог и хаос Делхи).
Право на глас
Канадката Сара Поли е талантлива актриса, публична личност с ясно изразена позиция и режисьорка с възхитително последователен път. Първият от четирите ѝ пълнометражни филма, „Далеч от нея“, е по Алис Мънро и през 2006 г. откри продължаващия и до днес „сезон“ на сюжетите, свързани с болестта на Алцхаймер. Вторият, Take This Walz, по сценарий на самата Поли, е вълнуващо изследване на любовта в съжителството (с Мишел Уилямс, която впрочем е в главна роля и в две от незаобиколимите заглавия от 2022 г. – Showing Up на Кели Райкарт и „Семейство Фейбълман“ на Стивън Спилбърг). Третият, „Историите, които разказваме“, е грабващ документален поход из лабиринта от истини и недомлъвки около собственото ѝ семейство. А след минисериала „Наричаха я Грейс“ (проект по едноименния исторически роман на Маргарет Атууд, подготвян от Поли поне две десетилетия), дойде и четвъртият ѝ филм за широкия екран. „Жените говорят“ е също адаптация на книга. Авторката ѝ Мириам Тейвз е отрасла сред менонитите, завършила е журналистика и изпълнява – като натуршчица – една от централните роли в поразителния Stellet Licht на Карлос Рейгадас. Реалният случай, залегнал в основата на „Жените говорят“, е от неотдавна: в менонитска колония в Боливия десетина мъже упояват и изнасилват съседките си (от 3 до 65-годишна възраст, 151 на брой). Безобразието продължава, докато жените не започват да споделят за смущаващите си открития. Когато старейшините научават за престъплението, първо го отдават на „разпасано женско въображение“, а после настояват потърпевшите да простят или да се изселят. Малко като насън, малко като в театър филмът показва какво следва: няколко жени и един мъж се затварят в една плевня и започват дебат за бъдещето, в който съставните части на настоящето и миналото за първи път трябва да бъдат назовани точно. Силният състав включва Франсис Макдорманд, Руни Мара, Джеси Бъкли и Клеър Фой, а процесът, който въплъщават, е стилизиран до степен да представлява не само изходното събитие, но и цялата породила го система. „Жените говорят“ е само бегло за акта на насилие и безкрайно повече за правото на глас като част от правото на идентичност (тоест на живот); за нуждата от полагане на етични релси за далечните пътешествия; за отговорността към себе си като отговорност към другите… И много още.
*
Тук бих препоръчала също „Клондайк“ (2022) на Марина Ер Горбач, „Сент Омер“ на Алис Диоп и „Прясно“ на Мими Кейв, които хвърлят героините си в три екстремни ситуации (съответно: война, съд и канибалски плен) и в съвършено различен стил изявяват някои стари колкото света аспекти на женското живеене.
Бонус: сериали
Около 9 от заглавията в топ 10 на най-касовите филми за 2022-ра са продължения, сиреч повече или по-малко мъчителни разтягания на предишни печеливши сюжети – за Батман, Тор, героите от „Джурасик парк“, „Топ Гън“, „Аватар“, „Черната пантера“. В същото време (нещо, което до не чак толкова отдавна щеше да прозвучи като виц) телевизията често предлага една несравнимо по-стойностна, свежа и кинематографично издържана серийност. През 2022 г. гледахме куп превъзходни сериали, от които държа да препоръчам първия сезон на „Сега ще заболи“ (This is Going to Hurt – хаплива комедия за отруден гинеколог в Лондон), „Туристът“ (The Tourist – митарства на безпаметен непознат в австралийската пустош) и „Мечката“ (The Bear – чикагски готвач в схватка със средата); втория сезон на блестящите „Начално училище Абът“ (Abbott Elementary – смешен и трогателен уж документален очерк за група учители във Филаделфия), „Резерватски кучета“ (Reservation Dogs – магнетичен разказ за тайфа хлапета от индиански резерват в Оклахома) и „Белият лотос“ (The White Lotus – сблъсък на класи и очаквания в луксозен курорт за американци в Сицилия); и третия сезон на „Бари“ (експлозивна комбинация от подземен свят и шоубизнес в Лос Анджелис) и „Щастливата долина“ (Happy Valley – английска полицайка в борба с престъпници и лични демони). За разкош ще добавя и четвъртия сезон на пародийния „Свръхестествен Уелингтън“ (Wellington Paranormal – за двойка новозеландски блюстители на реда по петите на върколаци, призраци и клонинги) заради съчетанието от смях, сърце и въображение.
