Емад Мирмотахари
Този текст защитава тезата за необходимостта от промяна в курсовете по световна литература, за преминаването от „общ преглед“ към оспорване на обичайните категории на знанието, класифициращи света. Това може да бъде изпълнено най-добре чрез извеждането на преден план на малките маргинализирани литератури и акцент върху „местната литературна традиция“.
През последните години проучвам стратегии за демистифициране на дръзката идея за присъствие на „световната литература“ в курсове за студенти бакалаври от различни специалности в северноамериканските университети. Въпреки че това изследване засяга интереси и безпокойства, свързани с преподаването, прозренията, до които стига, могат да бъдат използвани и отвъд специфичната педагогическа сфера. Когато започнах да преподавам, колегите ме информираха, че ще водя курсове по световна/постколониална литература не само в магистърски програми по английска литература, но и в други програми, с което трябваше да отговоря на изискването за „разнообразие“ в университета. Едва наскоро осъзнах, че тези нови обстоятелства са естествена среда за изследванията на световната литература и в нея могат да се постигнат по-добри резултати.
В началото, като млад докторант, ревностно следвах изискванията, които поставяше пред мен тази дисциплина в онзи момент. Естествено, не пренебрегвах и предишни свои цели: да събуждам у студентите си любопитство към различното и далечното и с малко късмет да ги вдъхновя да продължат напред – да станат полиглоти и литературни изследователи. Обичайно е да срещаме все още модела на преподаване на „великите книги“ в световната литература; той защитава концепцията, че световната литература е съвкупност от онези книги, които Маргарет Коен нарича „големите непрочетени“ произведения. Този модел обаче крие опасност – преподаването на световна литература се превръща в инструмент за формален „мултикултурализъм“, не изисква особени умствени усилия и свежда студентите до пасивни „културни туристи“. Наместо това един курс по световна литература трябва да провокира желание у студентите да преосмислят своя светоглед и да разкрие пред тях синергиите между локално, национално, регионално и глобално.
За тази цел курсовете по световна литература вероятно трябва да започват с литературната традиция у дома. За мен и за моите студенти този дом е Питсбърг, Пенсилвания. По този начин студентите разбират как локалното, най-близкото и познатото могат да се превърнат в координати на света; светът не е нещо екзотично, заплашително и враждебно, а е разширение на това, което определяме като наш дом – широката общност, към която принадлежим. Открих, че местните литератури, създавани от писатели от малцинствени групи, подпомагат осъзнаването на процеса на обмен между локално и глобално. Това е един от пътищата за откриване на пресечни точки между разговорите за „световна“ и „постколониална“ литература, пространство, в което изследванията на световната литература могат да получат ценни уроци от енергията на постколониалните проучвания. Последните настояват, че властта и социалният статус влияят върху начина, по който интерпретираме и възпроизвеждаме реалността – идея, която определя подхода на преподавателите към световната литература като инструмент за опознаване на различията.
Акцентът върху локалното и „малките“ литератури, видян като път към световната литература, е поставян и от нашите исторически предшественици. Гьоте, на когото приписват въвеждането на понятието „световна литература“ (Weltliteratur), пише следното: „Националната литература днес вече е лишен от смисъл термин; наближава епохата на световната литература и всеки трябва да стреми да ускори нейното приближаване“. По-малко известен за публиката е интересът на Гьоте към локалните и регионалните литератури, или „субнационалните литератури“. Нямам намерение да определям това като началото на бунт срещу господстващата литературна аристокрация; писателят обаче разсъждавал върху въпроса за възможната роля на литератури от перифериите на „нациите“ в процеса на депровинциализация на литературата и освобождаването ѝ от националните рамки на интерпретация.
„Етническите“ и „постколониалните“ литератури, които колебливо принадлежат към някоя национална литература, заемат специфично място в разговорите за световна литература. Те не оспорват задължително идеята за „национални“ литератури, но разколебават практиките около тях и изискват нови техни прочити; стават причина за подход към литературните канони, намиращ допирни точки с по-обхватния разговор за (не)принадлежност към определени социални общности и начина, по който тези общности са създадени и контролирани.
Осъзнавам, че стартирането на курс по световна литература в САЩ изглежда като опит за отдалечаване от американския и англосаксонски ексепционализъм. Алтернативата е да симулираме липса на вина относно позиционирането ни в този свят. Един отговорно структуриран и прям в интелектуално отношение курс по световна литература трябва да признае съществуващите властови позиции и латентните идеологически съдържания и да се опита да ги преодолее.
Творчеството на най-великия литературен син на Питсбърг, Огъст Уилсън, имаше огромно въздействие върху мен. Макар и да не съм родом от това място и да не съм чернокож, разпознах в питсбъргския му цикъл свои копнежи и тревоги. Макар и тясно свързан със специфично място и време, този цикъл насочва вниманието ни към отношенията между локално, регионално, национално и глобално. Това е така, защото литературата на чернокожите в Америка – за разлика от други „етнически“ и имигрантски литератури – е възприемана като обособена част от американската литература. През последните години обаче литературните изследователи преразглеждат своята оценка за авторите от малцинствени групи в САЩ и ги определят като гласове на конгломерат от общности, наречен „глобален юг“.
Питсбъргският цикъл се състои от десет пиеси – всяка от тях обхваща едно десетилетие от ХХ век, пресъздадено през преживяванията на чернокожите в Америка. Действието в девет от тях е ситуирано в района в Питсбърг, където Уилсън е израснал, но цикълът ни отвежда и в Чикаго, епицентър на блуса, музикалния жанр, който въплъщава светогледа на автора и неговите персонажи. Градът е възхваляван като място, което носи освобождение на чернокожите американци. Пиесите поглеждат и към Американския юг, който крие неразказани и недовършени истории, както и незараснали рани, чиито призраци преследват персонажите на Уилсън. Много от тези персонажи са имигранти във всички значения на думата извън правния ѝ смисъл. Те преминават от една културна сфера в друга в търсене на по-добри перспективи, макар и да не прекосяват геополитически граници. Също като имигрантите, прекосяващи държавните граници, персонажите на Уилсън копнеят да се „завърнат“. За Бой Уили, персонаж от „Уроци по пиано“, Югът е единственото място, където чернокожите се чувстват свободни, където са „у дома“, тъй като там могат да предявят претенции към самата земя. Африка също присъства в цикъла – едва доловимо, като липса и невъзвратима загуба. Питсбъргският цикъл е свързан и с разпръснатата африканска диаспора – микрообщност на хора от африкански произход, които живеят извън обичайните за чернокожите места. Поредицата от пиеси завършва с Radio Golf, чието действие се развива през 90-те години на миналия век на фона на проблемите, предизвикани от упадъка или обновлението на градското пространство.
Усещаме силното чувство за тревожност, което измъчва много от персонажите на Уилсън – напрежение, породено от непрестанното движение в пространствен и културен план. Това е една от причините, поради които авторът ситуира действието в „хиперлокални“ пространства като кухни, задни дворове, всекидневни, кафенета и крайпътни ресторанти – там персонажите му се спасяват от несигурността, изпитвана от хора, които не принадлежат на нито едно място. Те обаче са част от пръстени от общности, които се разширяват като концентрични окръжности към онова, което наричаме „свят“.
Изследванията на световната литература имат своите критици, разбира се. Чуват се гласове, които определят дисциплината и програмите по световна литература като форма на контрол. Някои критици смятат, че университетските курсове, включващи книги в превод, стерилизират и „опитомяват“ другите литератури, като заличават отликите, които ги правят ценни (този възглед почива на необосновани представи за качеството на преводите). Други твърдят, че изследователите разглеждат произведения от различни места по света, но „присаждат“ към тях критически апарат и терминология, които са чужди на условията, в които тези текстове са създадени. По-отдавнашни негативни коментари бяха насочени към евроцентричния характер на тези проучвания. Това може и да е вярно, но „евроцентризмът“ сам по себе си е твърде проблематична категория. Източно и централноевропейските литератури почти не присъстваха в този „евроцентричен“ преглед, както и редица западноевропейски литературни традиции (норвежката, холандската, белгийската и др.). Ето защо се наложи евфемистичният израз „натовски литератури“. Може би тези критики са твърде сурови, но очевидно не са безпочвени. Насочването към локалното е начин за разсейване на някои от тези опасения ако не за друго, то поради факта, че студентът би получил знание за културните си корени и начина, по който те оформят неговия светоглед.
През последните три десетилетия редица явления в света бяха дефинирани чрез представки като интер-, поли-, мулти-, хетеро-, транс- и т.н. Световната литература би трябвало да играе важна роля в опознаването на тези явления и в усилията за справяне с техните социални последици, както и в разширяване на обхвата на литературното образование. Проучванията на световната литература са критическа практика, която преследва ясни интелектуални цели. Вероятно няма да промени света, но има потенциала да промени начина, по който студентите го възприемат. Преподаването на световна литература несъмнено крие рискове; на основата на познание за универсалното в текстовете е възможно да провокира извода, че „в крайна сметка всички сме еднакви“. Но това е само началото. Добра стъпка напред би била възможността за студентите да разберат Другия и „ясно да си го представят“, по думите на Амитав Гхош.
Превод от английски: РУЖА МУСКУРОВА
Източник: https://www.worldliteraturetoday.org/
