Родоначалникът на дясното мислене в Италия е бил Данте Алигиери. Не можеше да мине незабелязано това изказване на министъра на културата Дженаро Санджулиано, прозвучало в разгара на събитие, организирано от партия „Братя италианци” в Милано по повод предстоящите местни избори. В хода на мероприятието Санджулиано поясни, че „виждането за човешкото в човека, което откриваме у Данте”, а също и „политическата конструкция” са „дълбоко десни”. Пръв потресен от подобни твърдения е Масимо Качари, който отначало се разсмива, после се възмущава. Защо се смее? „А какво да правя? Нищо друго не следва от подобни изхвърляния, които освен всичко останало си служат с категории от ХХ век като дясно и ляво, които не ми изглеждат особено осъвременени.” Качари е посветил на Данте редица текстове и размисли, сред които и въведението към „Рай” в изданието на „Божествена комедия”, разпространявано с в. „Република”.
Въпрос: Нека опитаме по-скоро да преминем към едно по-сериозно размишление, да вкараме в исторически контекст, ако е възможно, този тип културно присвояване.
Отговор: Тази претенция да се присвояват някои „основатели на отечеството” е недъг на десницата в исторически план. Помислете за фашизма, който при всяко празнуване на годишнини превръща така наречените „отци” на родината в нещо като „предходници”.
В.: Само в Италия ли се е случвало?
О.: Такива присвоявания са се правили във фашистка Италия, както и в нацистка Германия, и са характерни за всички европейски десници в миналото. Надявах се да са излезли от мода. Мислех, че големите чествания в националистически дух за Гьоте, Вагнер, Ницше, за немската средновековна лирика или за Валтер фон дер Фогелвайде са спомен от миналото. Това е бил начин да се отдаде почит на родните светци, герои, поети, хора на изкуството, като фигурите им бъдат превърнати в националистически монумент и противопоставени на „другите” култури.
В.: По какъв начин може културата да стане средство за изграждане на патриотичен наратив?
О.: Както казах, това е чиста националистическа реторика, която не държи сметка за реалността: истински същественото в европейската култура е, че нейните големи художествени, литературни, а също и философски проявления формират едно семейство. Неслучайно десниците се опитаха да разрушат това разбирателство, това родство по избор. Надявах се, че няма да се случи отново. Уви, най-лошото никога не е умирало.
В.: Да си дойдем на въпроса: защо според Вас министър Санджулиано реши да цитира Данте?
О.: Ама може ли такова нещо? Данте е революционер, еретик, един срещу всички. Данте е изгнаник спрямо която и да било консолидирана по негово време политическа принадлежност, като се почне от официалната политическа теология. Може ли да е дясно всичко това? Може ли да е дясно обстоятелството, че един интелектуалец в началото на XIV век пише книга като „Пир” на простонароден език, за да може същината на една философия да бъде разбрана и от незнаещите латински? Такъв акт е в противоречие с всякакъв консервативен дух. Да вземем и „За народното красноречие”, смятан за първия езиковедски трактат: може ли един революционен текст, посветен на начина, по който се изграждат езиците, да се чете в консервативен ключ? Хайде моля ви се…
В.: И въпреки това Данте често е бил дърпан в различни посоки и подлаган на удобни прочити.
О.: Но тук идва малко в повече. Не може от един новатор да се прави консерватор. Всички големи дантеведи, от Бруно Нарди до Дженаро Сасо, са се скъсали да обясняват, че Данте не принадлежи към никоя от големите школи на схоластичната култура. Данте извършва изключително дело, понеже опитва да сговори различните традиции, но въз основа на една изцяло своя гледна точка. Може ли да се разглежда като десен невероятният му ход в „Рай” да събере заедно Тома Аквински, св. Бонавентура и двамата им най-отявлени противници Йоаким Фиорски и Сигер Брабантски? Ако всичко това е дясно, тогава и аз съм десен.
В.: Да разгледаме виждането на Данте за империята. То би ли вършило работа за целта?
О.: В империята на Данте няма нищо националистическо или авторитарно. Тя е империя еx nationibus, наддържавна политическа форма, съставена от много езици, от много нации, всяка от които отстоява своята автономия, значимост и сила. Империята на Данте не е нова форма на диктатура и наднационална власт. Тя е империята, която се образува от съглашението на нациите. Тази идея е толкова оригинална, че настройва всички срещу него – от Църквата до новите политически философии. Както вече съм писал, грандиозното в трактата „За монархията”, неслучайно включен в Индекса на забранените книги, е именно това: че може да изглежда традиционалистко, но изобщо не е. Онзи Рим, към който Данте гледа, е родината на правото, на което стъпва европейската юридическа цивилизация.
В.: Кой е бил тогава Данте в крайна сметка?
О.: Данте не подлежи на етикети дори в рамките на своя исторически път. Той е абсолютен самотник. Той е еретик в буквалния смисъл на думата и препраща към гръцкото aireis: който се надига срещу всичко вече казано, всичко вече сторено. Как може да се твърди, че е десен?
В.: Не за първи път министър Санджулиано посочва стълбове на италианската литературна и философска култура за бастиони на национална идентичност. Вече го е правил с Джакомо Леопарди.
О.: Песимизмът на Леопарди е напълно неполитически. Радикалността му произтича от определени просвещенски течения, но говорим за „гостоприемна самота”, както съм писал в един мой текст. Именно понеже природата ни осъжда на нещастие, за Леопарди е нужно да сме солидарни помежду ни, което е и същината на философията на Шопенхауер. Леопарди е представител на големия европейски песимизъм.
В.: Значи неговата „италианскост” е още една заблуда?
О.: Нека не посягат на тези автори, които нямат нищо общо с дребната им политика. Да спрат да говорят за неща, които не знаят, и най-вече за тези велики самотници. Бих направил закон, който да им забрани да говорят за Данте и Леопарди.
В.: Министърът го отрича, но това изглежда като опит да се разклати лявата културна хегемония.
О.: Каква хегемония? Има личности от огромна величина, принадлежали към десницата: техен е най-големият италиански философ на ХХ век – Джовани Джентиле, и в католическия свят фигура като Аугусто дел Ноче. Имат Джанфранко Мильо, голям политолог. Защо, вместо да говорят тези простотии, не цитират прекрасните страници на Джентиле за Данте?
Превод от италиански Дария Карапеткова
Източник: в. „Република”, 14 януари 2023
*Интервю на Рафаела де Сантис с философа и двукратен кмет на Венеция проф. Масимо Качари. Заглавието е на редакцията (ЛВ).
