Фройдовото нещо или Смисъл на връщането към Фройд в психоанализата

бр. 7/2023

Разработка по доклад, представен във Виенската невропсихиатрична клиника на 7 ноември 1955.[1]

Жак Лакан

На Силвия

Ситуация на времето и мястото на това упражнение

В тези дни, когато Виена, за да направи така, че отново да бъде чута с гласа на Операта, подема в трогателна вариация онова, което е било нейна отколешна мисия в една точка на културно пресичане, от което тя е съумявала да създаде концерт, – не мисля, че е ненавременно да препратя към избора, чрез който тя ще остане, този път завинаги, свързана с една революция на познанието, съизмерима с името на Коперник: разбирайте, вечното място на откритието на Фройд, ако може да се каже, че чрез него истинският център на човешкото битие оттук насетне вече не е на същото място, което цяла една хуманистична традиция му е приписвала.

Несъмнено дори за пророците, към които страните им не са били съвсем глухи, трябва да дойде момент, когато хората стават свидетели на тяхното затъмнение, било то и след смъртта им. На чужденеца приляга сдържаност, що се отнася до силите, които задвижват ефекта на такава фаза.

Връщането към Фройд, за чийто известител обявявам себе си, също така се ситуира другаде: там, където то е извикано достатъчно от символния скандал, който тук присъстващият д-р Алфред Винтерщайн като президент на Виенското психоаналитично общество успя да изтъкне, когато той се случи, а именно при откриването на мемориалната плоча на къщата, където Фройд разработва героичното си творчество, и който скандал се състои не в това, че монументът не е бил посветен на Фройд от съгражданите му, а в това, че не се дължи на международната асоциация на онези, които живеят под неговото кръстничество.

Симптоматичен провал, тъй като изобличава едно отричане [reniement], което не идва от земята, на която Фройд по своята традиция е само временен гост, а от самото поле, за което ни е завещал грижата, и от онези, на които е поверил да го съхраняват, а именно, психоаналитичното движение, където нещата са стигнали до точката, в която лозунгът за връщане към Фройд означава преобръщане.

Много случайности са се преплели в тази история откакто първият звук на Фройдовото послание отеква с резонансите си във виенската камбана, за да разпростре надалеч вълните си. Вълните изглеждат задушени в глухите рухвания на първия световен конфликт. Разпространението им беше подновено с огромното човешко раздиране, което подклади втория и което беше най-мощният им транспорт. Тревожен сигнал на омразата и врява на раздора, панически полъх на войната – с техния туптеж дойде до нас гласът на Фройд, докато виждахме да преминава диаспората на онези, които бяха негови приносители и които неслучайно бяха преследвани. Този влак не можеше да спре преди да стигне чак до пределите на света ни, за да отекне там, където няма да е справедливо да се каже, че историята губи смисъла си, тъй като тя намира там границата си – където бихме се лъгали да мислим дори, че историята отсъства, тъй като, плетена вече няколко века, тя там тежи толкова повече с пропастта, очертаваща твърде късия ѝ хоризонт, – но където тя е отричана с категоричната воля, която дава на предприятията стила им: културен аисторизъм, свойствен на Съединените щати на Северна Америка.

Тъкмо този аисторизъм определя асимилацията, която е необходима, за да бъдем признати в обществото, конституирано от тази култура. На нейната подкана трябваше да отговори една група емигранти, които, за да получат признание, не можеха да направят нищо друго, освен да изтъкнат различието си, но чиято функция предполагаше в принципа си историята, тъй като дисциплината им бе онази, която възстанови моста на модерния човек с античните митове. Конюнктурата беше твърде силна, случаят – твърде съблазнителен, за да не се поддадат на предложеното изкушение: да изоставят принципа, за да накарат функцията изцяло да се облегне на различието. Трябва да разбираме добре природата на това изкушение. Не става дума нито за леснина, нито за печалба. Разбира се, по-лесно е да изтриеш принципите на една доктрина, отколкото стигмите на един произход, по-печелившо да подчиниш функцията си на търсенето [demande]; ала тук да сведеш своята функция до различието си е да отстъпиш на мираж, вътрешен на самата функция, онзи, който я основава върху това различие. Това е да се върнеш към реакционния принцип, който покрива двоичността на този, който страда, и този, който лекува, с опозицията на онзи, който знае и онзи, който не знае. Как да не се извиниш, че смяташ тази опозиция за истинна, когато е реална, как да не се подхлъзнеш и да станеш мениджър на душите в един контекст, който изисква услугата? Сред утехите най-корумпираща е интелектуалната утеха, както най-лошата корупция е тази на най-добрите.

Така словата на Фройд към Юнг, от устата на когото го чух, когато, и двамата поканени в Университета „Кларк“, с пристигането си виждат нюйоркското пристанище и известната статуя, осветяваща вселената, „Те не знаят, че им носим чумата“, му се връщат обратно като санкция за един хюбрис, чиято антифраза и чернота не угасят смущаващия му блясък. За да улови в клопката си техния автор, Немезида е трябвало само да вземе дословно словата му. Бихме могли да се страхуваме дали тя не е прибавила към тях и билет за връщане с първа класа.

Истината е, че ако нещо такова се е случило, то трябва да виним само себе си. Тъй като Европа изглежда по-скоро се е заличила от грижите и от стила, ако не и от паметта, на напусналите я, наред с изтласкването на лошите им спомени.

Няма да ви оплакваме за тази забрава, ако тя ни прави по-свободни да ви представим намерението за едно връщане към Фройд такова каквото някои от нас го предлагат при преподаването си във Френското психоаналитично общество. За нас става дума не за връщане на изтласканото, а за това да намерим опора в антитезата, която конституира фазата, протичаща в психоаналитичното движение след смъртта на Фройд, за да покажем какво психоанализата не е, и да потърсим с вас средството да върнем в сила онова, което не е спирало да я поддържа дори в отклонението ѝ, а именно, първоначалния смисъл, който Фройд е съхранявал със самото си присъствие и който тук трябва да изясним.

Как би могъл този смисъл да ни убягва, когато той ни е засвидетелстван в най-ясното и най-органично творчество? И как би могъл да ни остави в двоумение, когато изучаването на това творчество ни показва, че етапите и завоите му са управлявани от грижата – несломимо ефикасна при Фройд – да го поддържа в първоначалната му строгост?

Текстове, сравними с тези, които човешката почит в други времена е натоварвала с най-високи качества поради това, че са издържали изпитанието на онази дисциплина на коментара, чиято добродетел преоткриваме, като си служим с нея традиционно, не само за да поставим една реч повторно в контекста на времето й, а за да преценим дали отговорът, който носи на поставените от нея въпроси, е надминат от отговора на въпросите на актуалното, който откриваме в нея.

Ще ви съобщя ли нещо ново, ако ви кажа, че тези текстове, на които от четири години съм посветил семинар от два часа, провеждан всяка сряда от ноември до юли, без да съм успял още да покрия и една четвърт от тях, въпреки че моят коментар предполага тяхната съвкупност, – са ни донесли, на мен и на тези, които ме следват, изненадата на истински открития? Тези открития се простират от понятия, останали неизследвани, до клинични детайли, оставени на находката на проучването ни, и свидетелстват доколко полето, изследвано от Фройд, надхвърля пътищата, през които се е нагърбил да ни превежда, и колко малко случаите му, понякога създаващи впечатлението за изчерпателност, са подчинени на онова, което е трябвало да докаже. Кой сред специалистите от дисциплини, чужди на анализата, които съм насочил да четат тези текстове, не е бил развълнуван от това изследване в действие: независимо дали става въпрос за изследването, което Фройд ни е накарал да следваме в Traumdeutung, в случая с „Човекът-вълк“ или в „Отвъд принципа на удоволствието“? Какво упражнение за формиране на умовете и какво послание, на което да отстъпиш гласа си! Каква проверка, също, за методическата стойност на това обучение и за ефекта на истина на това послание, когато учениците, на които ги предавате, ви носят свидетелството за една трансформация, понякога случваща се изведнъж, на практиката им, станала по-проста и по-ефикасна дори преди да им стане по-прозрачна. Не бих съумял да ви представя в пълнота този труд в своята беседа, която дължа на любезността на професор Хоф, благодарение на когото мога да съм на това паметно място, на съзвучието на възгледите ми с тези на д-р доц. Арнолд, от когото дойде идеята да говоря сега пред вас, на чудесните ми и отколешни отношения с Игор Карузо, благодарение на когото разбрах какъв прием беседата ми ще намери във Виена.

Но не бих могъл да забравя също така слушателите, които дължа на любезността на г-н Сузини, директор на нашия Френски институт във Виена. И тъкмо затова в момента, в който стигам до смисъла на това връщане към Фройд, което проповядвам тук, трябва да се запитам дали не рискувам да ги разочаровам, поради това че са по-малко подготвени от специалистите да ме разберат.

Съперникът

Сигурен съм тук в своя отговор – Абсолютно не, ако това, което ще кажа, е такова, каквото трябва да бъде. Смисълът на едно връщане към Фройд е връщане към смисъла на Фройд. А смисълът на казаното от Фройд може да се предаде на който и да е, тъй като независимо дали е обърнат към всички, всеки ще бъде заинтересуван от него: една дума би била достатъчна, за да го усетим, откритието на Фройд поставя под въпрос истината и няма никой, когото истината лично да не касае.

Признайте, че е доста странно предложение да ви хвърля в лицето тази дума, която почти се ползва с лоша репутация, бидейки прогонена от добрите среди. Аз питам все пак дали тя не е вписана в самото сърце на аналитичната практика, понеже също така тази практика винаги е преоткривала мощта на истината в нас и чак в плътта ни.

[…]

Една истина, ако трябва да се каже, не е лесно да бъде разпозната, след като веднъж е била приета. Не, че няма установени истини, но те тогава се смесват тъй лесно с реалността, която ги обгражда, че дълго време не е имало друг способ да бъдат разграничени, освен да бъдат белязани със знака на духа, и за да им се отдаде почит, да бъдат смятани за дошли от друг свят. Не е достатъчно да припишеш на онзи вид заслепение на мъжа факта, че за него истината никога не е тъй красиво момиче, както в момента, когато светлината, издигната от ръката му в пословичната емблема, я изненадва гола. И трябва малко да се направиш на глупаво добиче, за да се престориш, че нищо не знаеш за онова, което ще се случи след това. Ала глупостта остава белязана от телешка прямота, ако се питаш къде би могъл да я търсиш преди това, а емблемата почти не помага да се укаже ямата, непристойно и дори зловонно място, вместо кутийката за бижута, където всяка скъпоценна форма трябва да се съхрани невредима.

Нещото говори за себе си

Ала ето че истината в устата на Фройд хваща въпросното добиче за рогата: „Аз съм за вас загадката на онази, която се скрива веднага щом се покаже, хора, които се опитвате да ме прикриете под одеждите на своето благоприличие. Все пак признавам, че затруднението ви е искрено, тъй като дори когато се правите на мои глашатаи, да носите цветовете ми не ви прави по-важни от това да носите своите дрехи, които са подобни на вас, вас – призраците. Къде отивам тогава, преминала във вас, къде съм била преди това? Може би един ден ще ви кажа? Но за да ме откриете там, където съм, ще ви науча по какъв знак да ме разпознавате. Хора, чуйте, давам ви тайната. Аз, истината, говоря. […]“

Превод от френски:  ДАРИН ТЕНЕВ

Текстът е част от сборника „Избрано“, който предстои да излезе в изд. „Колибри“.

[1] Публикуван в L’Èvolution pysichiatrique, 1956, n. 1. – Б. а.