Йоанна Елми
Кой е кварталът на Вашето детство?
Ранното ми детство мина между жк „Света Троица“ и центъра, където живеят баба ми и дядо ми. След това започна едно необуздано ходене из София, не знам има ли квартал, в който да не съм оставила парче детство.
С какво пътувахте? Кои бяха Вашите маршрути?
В София почти винаги вървя пеша, дори на дълги разстояния, освен ако не бързам. Иначе когато бях дете, маршрутът на трамвай 3 минаваше между двата квартала, спомням си, че вървеше и по „Графа“ – колко са истински тези спомени, не знам.
Помня и трамвай 10, слизането на площад „Македония“, как баба ми намира един проход в мрачната фасада на сградата, която сега е Национален център за териториално развитие, и излизаме на „Цар Самуил“. Този проход беше магически – почти невидим от трамвая и улицата, появяваше се за нас и изчезваше след нас.
Метрото дойде по-късно, но си спомням, че когато стана време за гаджета, се върнахме обратно към трамваите – просто там времето вървеше по-бавно. „Пиротска“ и „Цар Симеон“ са от ранния период на влюбването, уличките на центъра, „Патриарха“, градинката „Райко Даскалов“ и барът там вечер, улиците край „Борисовата“ – от по-късния.
Също Трамвай 5 до Витоша, разбира се, оттам – накъдето. И понеже за мен след тирето на София следва „област“, не мога да пропусна влака, Искърското дефиле и пътуването София – Своге. По време на тия пътувания дядо ми разказваше истории за дефилето и Балкана. Едно от нещата, които са ме впечатлили тогава и помня, е, че Софийската котловина и дефилето са били дъно на море, че в скалите понякога още можело да се видят вкаменелости на миди и други морски животни. Друг път пък измисляше нови имена на вече познатите неща, наричаше Искър река Злобил и ми разказваше приказки за вещици, джуджета и всякакви подобни. Обратно в София често криеше монети под есенните листа и ме караше да ги откривам, а после ми казваше, че същите вълшебни същества са ги оставили там – само за мен.
Кои бяха градинките, в които Ви водеха като дете? А тези от ученическите и студентските Ви години?
Паркът „Света Троица“, Западен парк, градинката около НДК, „големите поляни“, така наричахме пространството зад НДК, и в добри дни Южният парк, а в най-добрите – Витоша. Парковете са едно от големите богатства на София, в сравнение с други световни градове дори, важно е да ги пазим. Като деца играехме в „Света Троица“, още съм близка приятелка с двете други момичета, вече жени, повече от 20 години. Като тийнейджъри ни харесваше дивотията на Западен парк, както и панаирите на суетата пред НДК. От студентските си години – „Борисовата“, градинката пред „Александър Невски“, „Докторската“, „Царската градина“ – летните нощи и изгреви се прекарват най-добре там, също там съм водила и най-обречените разговори.
Кои сладкарници си спомняте? Какво се продаваше в тях?
Имах бедно детство, ранните ми спомени са от редки посещения в кварталните сладкарници, полупразни витрини, едни ужасни розово-кафяви столове в задимена сладкарница, където продаваха страшни скалички. Обичах и шоколадовите топки, оваляни в кокосови стърготини, не знам как се казват. Към тулумбите и баклавите нямах особен интерес. Моята сладкарница бяха двете ми баби, техните курабии, домашни торти, кексове, също бисквитената торта на майка ми. Когато баба ми ме водеше в парка, ходехме заедно и подминавахме задимената сладкарница, за да ми купи „холидейка“ от един вход, където върху картонени кутии беше отворен самоделен, вероятно нелегален бизнес с вафли и сладки – тази сладкарница посещавах най-често.
Кои бяха заведенията, които посещавахте?
Не бяха много. В парка „Света Троица“ имаше заведение, което и до днес работи (и готвят супер, между другото) и в което понякога сядахме с възрастните. Пубертетът мина по същите маси, в „Макдоналдс“, когато бягахме от час. Нямахме навика и джобните да се храним навън без повод – купоните бяха вкъщи, в парковете, чак по-късно сядахме в „Кривото“, в подобни кръчми. Понякога ни се получаваше да ни пуснат в някой бар, например „Рокенрола“. След гимназията, като студентка, заобичах „Хамбара“ и The Cocktail Bar.
От кои и какви магазини се пазаруваше?
Квартални минимаркети и бакалии, където сиренето и месото се увиваше в ужасната кафява хартия, която се разкапваше и чийто вкус се смесваше с каквото бяха увили вътре. Пазарчето „Димитър Петков“, тогава със старите сергии със зелени ламарини, бяхме близки с една от продавачките и тя ме пускаше вътре да гледам как се продава стоката, да помагам. После отвориха първите големи вериги – спомням си „Билла“ в „Надежда“, където работеше тогава майка ми, често ходех с нея. После отвори и първият „Кауфланд“, или един от първите, на бул. „Константин Величков“, оттам пък помня едно чувство на неудобство и срам, когато покрай едни празници продаваха портокали в пластмасова кофа – колкото можеш да напълниш.
Помните ли някакви конкретни книжарници?
Разбира се. Книжарничката на „Цар Симеон“ с жълтите метални решетки, не толкова за книги, но всякакви моливи, гумички, листчета, острилки, печатчета – тогава се колекционираха печати, цветни и миришещи, с най-различни фигурки. Книжарницата в началното ми училище, 32-ро. Не помня в ранните години да съм ходила с родителите си в книжарница, може би защото имахме голяма домашна библиотека, а и защото по онова време големите вестници пускаха детските класики със съботния брой, имахме късмет – с годините се преориентираха към друга аудитория и съдържание. Имаше и абонаменти за енциклопедии, майка ми купуваше списанието „Опознай света с Уоли“ от вестникарската будка. След това, когато вече ме пускаха да излизам сама, харчех джобните в книжарницата в мола на „Стамболийски“, която беше близо до гимназията.
Какви бяха Вашите занимания в детството? Ходехте ли на някакви школи, на алианс?
Основно четях и прекарвах време с приятели, безделничех. Бях постоянно навън. Известно време посещавах уроци по пиано, спортни танци, хор, пеене. Наложителните уроци по математика, от които нищо не излезе – чак в университета ми хареса математиката, покрай статистиката. Имах бохемско детство, диво, даже имам забележка „чете книги в час“.
Кои са училищата, които завършихте? Има ли учители, които са ви белязали?
Учила съм в столичните 32-ро и 18-то, последната година и половина от гимназията си прекарах в Пловдив, Френската гимназия. Класната ми от началното училище Денка Добрева ме окуражи да пиша, видя нещо много рано и може би тя ми пусна мухата, така става в тези години. Беляза ме връзката ми с Галина Колева, преподавателка по география в прогимназията, която повярва в мен в труден момент, а аз я разочаровах по пубертетски – това ми беше урок по достойно държание за цял живот, не съм го забравила. Юлияна Джупанова, първата ми преподавателка по френски език, беше фин и ерудиран човек и ме обичаше в годините, когато изобщо не бях за обичане, както и Катя Крамарска, отново по френски, едно нейно посвещение още ме държи в по-страшни дни. От години търся връзка с тях и не успявам да ги открия. С преподавателката ми по БЕЛ Росица Игнатова са прехвърчали искри в трудните ми юношески години, но тя ме научи, че различията между хората не означават отхвърляне, че можем да живеем с тях и да се подкрепяме въпреки тях. Благодарна съм ѝ. Има и много други – Радина Младенова, Атанас Пирянков, който рапираше „Септември“ на Гео Милев. Обичам учителите си и до днес, независимо каква връзка сме имали. И се радвам, че покрай книгата и журналистиката имам възможност да общувам с учители.
Имахте ли любими градски места?
Всичко изброено по-горе. Отговарям на тези въпроси от 7500 км разстояние, но целият град е в мен, тези спомени редовно се бършат от прахта на времето и ако трябва да избера едно „у дома“ – това е София.
Кой е най-яркият Ви спомен от детството, свързан със София / със случка в София?
Нахално ще е, но няма един отговор. Разкопаният булевард „К. Величков“, довършването на метрото. Часовникът на високата сграда зад НДК, който брои дните до 2000 г. и притесненията на възрастните, че нещо ще стане със света, но не разбирам точно какво. Играта сред руините на ул. „Искър“ (където не трябваше да ходим и където не трябва да се играе). Първата ми целувка в двора на детска градина „Щурче“ на „Симеон“ (не бяхме в детската градина, просто се събирахме там след училище). Изгревът на слънцето от покрива на блока в деня след петнайсетия ми рожден ден, пастелните цветове на балоните, които бяхме окачили на парапета на терасата. Безкрайното, прашно градско лято. Ярките ми спомени са банални, ежедневни, скучно лични.
Какво се е променило в София? Каква е тя днес?
Понеже тръгнах по света сравнително рано, неизбежно минавам през сравнението. Много се променя към добро – култура и изкуство, гастрономия, нощен живот, градски транспорт – тук София не отстъпва на повечето европейски, че и американски градове. София е многолика, от стара антична столица, през Възраждане и европейска архитектура, тежък социализъм и съвремие – цялата тази история ѝ придава страшен чар и с малко повече визия на управляващите градът може да се „обърне“ към света, да е повод за всеобща гордост. Дори негативите могат да станат позитиви. Освен това е зелен град, Витоша и Панчарево са богатства, за които много големи градове могат само да мечтаят. Градските хора в София са щастливи, в енергията на града има по нещо от жуженето на заетия и шарен Берлин, парижкото арогантно спокойствие, амстердамското веселие, римското нищонеправене… Разбира се, това понякога няма как да се види през сивата завеса на лошото управление на града, инфраструктурните гафове, безобразното застрояване, унищожаването на културно наследство и липсата на грижа за градската среда. Дразнят ме уж малки, а всъщност големи неща като преливащите кофи, мръсният въздух, недостъпните тротоари и безразборното паркиране, хвърлянето на боклуци навсякъде и неподдържането на междублоковите пространства (междублоковите пространства са национално богатство!), въобще собственото ни пренебрежение към всичко отвъд пределите на жилището ни. Мисля, че София винаги е била огледало на обществото, с всички положителни и отрицателни черти.
Кое литературно произведение свързвате най-силно със София?
Поезията на Александър Вутимски, роден в Своге и живял в София. Любимият ми Николай Лилиев. Също и Смирненски, Гео Милев, „Тютюн“ на Димитър Димов. Моята София е прашна, нощна, ако липите не цъфтят, значи трупа сняг, както софиянци трупат самота по кривите улици.
Александър Вутимски, „Нощем“
В потаен час аз се измъквам сам
от мойта стара къщица безшумно.
Хазайката не бива да разбуждам
и аз пристъпвам бавно и внимателно.
В разкривената, потъмняла уличка
със флейта свирят кротко ветровете.
А някъде са се събрали кучета
под покрива и съзерцават месеца.
Градът е вече пуст. И е ноември…
Дърветата във тъмнината дремят.
Един след друг бездомните фенери
по ъглите и мостовете скитат.
И подир тях аз весело подсвирвам
и си приказвам сам във тъмнината.
При мен дохожда старият стражар
и ме разглежда в мрака подозрително.
И вече много късно призори
аз се прибирам мокър от мъглата.
Фенерите ми кимат за довиждане
и чак до нас ме изпровожда вятъра.
Лилиев:
Пред мене се разстилаше огромен
градът – замрежен вечно в прах и дим, –
градът, де аз се губех обездомен,
за себе си и света неуязвим –
и миналото тънеше във спомен,
за който не заслужава да скърбим.
