Росица Чернокожева
Във филм за него Палми Ранчев споделя, че онази черта – хоризонтът, до която достига и с която се сблъсква погледът ни, го ограничава, че би искал на надникне през някакъв процеп и отвъд. Това е и заглавие на една от по-късните му книги – „В процепа на хоризонта“. В новата книга, избрани стихове (а и с цялото си творчество) той прави точно това. Надхвърля привидните възможности – това, което прави и в бокса – да надскочиш себе си. Книгата „Под шапката на скитника – подреждане на уличните безпокойства“ е събрала последната редакция на стихотворното творчество на Палми Ранчев. Книгата излиза благодарение на Маламир Николов – съставител, Георги Гаврилов, Божидар Димитров и художничката на корицата Анна Лазарова. Снимка на корицата: Николай Трейман и коректори: Мария Куманова, Цветелина Александрова. Изданието е спечелило конкурс на Министерството на културата.
Авторът обича да кръстосва улиците – софийските или тези по света на своето космополитно битие. Улиците за него отключват онзи сакрален момент – раждането на стихотворение или разказ. Фрагментарността на уличната атмосфера потенцира тези жанрове. Те като че ли са един ескиз, който е квинтесенция и съдържа ДНК-то на цялото авторово творчество. Този Палми Ранчев, когото ми се иска, според неговото заглавие на стихосбирка, да нарека „любовник на самотни улици и запустели къщи“, все се пита къде е неговото място, неговото ъгълче. И върви, върви, върви по софийските улици или дългия „Бродуей“, разминава се с хората, внимава да не се сблъска, извинява се, ако това стане. Но най-важното е да не се размине със себе си.
Палми Ранчев казва, че постоянно променя стиховете си. Ето думите на автора, споделени в неформален разговор: „Какво друго е писането освен настоятелно ровене в паметта, въображението и там, където иначе трудно стигаш. Текстовете ми са следите от тази игра, от усилията да го правя с лекота и максимално добре“.
Книгата събира дълголетното му писане на стихове, от дванайсетте му книги за периода 1993 – 2023. Като те са подредени хронологично. От първата „Манхатън – почти събитие“ до последната „Отблизо всичко“ и от евентуалното предстояща „Оглеждам се в уличните локви“.
Подредбата на стиховете е много естествено, логично и прецизно промислена. Книгата започва като акорд на Бетовеновата симфония за ударите на съдбата, с изначалното и екзистенциално стихотворение „Бог“ от стихосбирката „Манхатън – почти събитие“.
БОГ
Искам да вярвам, че има такъв дядо.
Готов да ме погали, когато заплача.
Интимността (но не и интимничене) с Мирозданието едновременно ни обезоръжава с енигмата си и окуражава с надеждата. Това двустишие ме стиска за гърлото със съкровеността си. От дете си представям Бог точно така. И когато ми е облачно на душата, чувствам тази галеща ръка. Благодаря ти, Палми, за този образ-енергия, който пред моите очи трепти като своеобразна холограма.
В литературата битува и израз, че през живота си нямаме толкова работа с другите, а основното са отношенията ни с Бога. И че където и да сме, Бог ще ни чака и намери. Мисля, че наистина Бог е много търпелив към всеки от нас и му се явява, когато всеки вече е готов за тази среща.
Поетичният талант на Палми Ранчев е разностранен. Тук има всичко: и философия, и пейзажна умозрителност в изследваните състояния, и обогатяващи нюанси.
Да, Богоцентризмът е важен екзистенциален въпрос. Но не е маловажно и светът ни, отношенията, в които сме потопени още от раждането си, с другия, другите. Дали да приемем Сартр като меродавен: „Адът, това са другите!“.
Може би в този контекст по-добре бихме разбрали стихотворението на Палми Ранчев „Равновесие“, също от ранната му стихосбирка „Манхатън – почти събитие“ (1993):
Вперили погледи в себе си.
Не виждаме другите.
А сме заедно.
Стоим един срещу друг.
И говорим,
чоплим смисъла.
И авторът ще изведе като поанта: „Не се разбираме. Но се вълнуваме. И ни е достатъчно“.
За тези катадневни въпроси – въпроси, които ни подлудяват – Кой е? Откъде е дошъл? С клетка ли съм му услужил?, Палми Ранчев сътворява метафората:
Неясно чувство е гризачът,
затворен в черепа ми.
Хапе ме, издава гадни звуци.
(„Икони от всекидневие“)
Защото поетите знаят, че не е толкова важен отговорът, а дали задаваме правилния въпрос. Все в тези посока са и търсенията на Палми Ранчев – дали винаги поддържаме връзката със себе си, дали нашето алтер его е адекватно на нашето Аз. Или:
От дървета, хора
и от въздуха струи живот.
Но връзката с мен
се губи – няма я.
(„Пейзаж“)
И тогава като стон ще се изтръгне от гърдите на поета откровението, пак казано пред камерата: „Не ми пука дали съм жив“. Това не е поза, не е снобизъм. Тази самотност, това да си довян отнякъде и дали се вписваш или си аутсайдерът, който като Селинджъровия Холдън Колфийлд ще усеща неистово „тази преструванска“ действителност. В едно скорошно интервю Палми Ранчев споделя, че двете големи теми в литературата са самотата и любовта. А и как не ти избираш литературата, а тя те избира.
Палми е роден поет и писател. Той е това, което и аз не разбирам: как ще се научиш да пишеш в курс по творческо писане, ако не го носиш в себе си. Ако не чувстваш неистова необходимост да споделиш на белия лист самотата и любовта.
За мен Палми Ранчев ще си остане това вечно момче, което търси истината и смисъла, търси справедливостта. И това не е уседналост, не е анахронизъм или инфантилизъм. Това е свежест на сетивата, които той ежедневно, като задължителната тренировка в бокса, провежда и това го прави актуален и непреходен като творец.
Много са темите в поезията на Палми Ранчев. Урбанистичната участ („между блоковете на комплекса ще умра. – „Песни, речитативи, възклицания“), женската красота („Беше толкова красива, че имаше едно задължение – всеки ден да си недостъпна“ – „Временно общество“), „пипалата на зависимостта“, която авторът ненавижда. Пространствено-времевия континуум поетът ще изрази така:
Времето или мигът, наречен
„миг“, „година“, „вечност“,
е побягнал заек. Скри се
в процепа на хоризонта.
(„Манхатън – почти събитие“)
И този ескиз, почти като картина на Рене Магрит ще проговори на сетивата ни с нова оптика и символи за света. В този толкова филигранен и изящен стих е събран целият свят – и нашата душевна сцена, и дистанциращата се реалност.
За сизифовският труд на твореца Палми Ранчев ще сподели едни от най-съкровените, най-точните и най-емоционално безпощадните редове:
Да си поет е досадно.
Дори много по-лошо –
болест е, наркомания.
Бягам от хората, крия
в пазвата си облаче.
Или някаква мъглявина.
И без да съм Бог, искам
да създавам вселени.
(„С крак над бездната“)
Как да приемем любовта, как да я съхраним, как да я изразим, как да намерим съответствия, как да избягаме от болката. И дали да бягаме, защото като боли – значи, че още сме живи, че имаме още сетива за нея. И че имаме надежда, че я има и ще я срещнем отново – до следващия крах. След стихотворението „Спасение“ сигурно ще се питаме кое е това спасение – в любовта ли го търсим, или търсим спасение от нея? Нека това всеки сам реши. Палми Ранчев няма да ни даде рецептата, нито отговора на безкрайните, ежеминутни въпроси, поникващи чрез любовта, но ще сподели своите интимни светове:
Обичам, обичам, а боли. Боли,
докато търся съответствия
на ласки, думи, изражения.
И така логично идваме до въпроса за смъртта. Смъртта, категорична и непреодолима като любовта. Тази тема в творчеството на Палми Ранчев добива много измерения и нюанси. Но ще цитирам накрая само два куплета. На сложността на битието поетът ще представи контрапункта на простотата. Колко просто може да бъде. И може би само да каже: „Останалото е мълчание…“
КАФЕ
Всичко е просто –
лягам да спя.
Утре ще се събудя –
ще пия кафе.
Още по-просто
може да бъде –
няма да се събудя.
Ще пропусна кафето.
Палми Ранчев. „Под шапката на скитника – подреждане на уличните безпокойства“. Skribens, 2023.
