„В „Балада за Георг Хених“ разпознах моята София“

бр. 8/2023

Амелия Личева

Кой е кварталът на вашето детство?

Живеехме в кооперация на улица „Дунав“, почти на ъгъла с „Московска“. Кооперацията беше строена през 1922 г., нямаше асансьор, за сметка на това имаше мазета и тавани, под знака на чиято тайнственост, но и заплашителност, премина детството ми. Нашият апартамент беше на последния, пети етаж и винаги много ме беше страх някой да не се крие на тавана, защото входната врата не се заключваше, поне в първите години на детството ми. Учех в 112 училище, в което тогава от първи клас се преподаваше английски, учителката ни по английски беше приятелка на баба ми и с нея се чувствах като у дома си. Така че единият периметър на разходките и игрите ми беше от „Дунав“ през паметника „Левски“, до тогавашните „Волгоград“ и „Бирюзов“. Със съучениците ми се мушехме по всякакви дворчета, катерехме се по стълбите на кооперациите и наблюдавахме отгоре минувачите. Понякога някой случаен човек беше заливан и с вода… Отнасяхме доста забележки, но да бягаме, да се крием ни възбуждаше и ни караше да се чувстваме големи. И другото място на моето детство беше Софийският университет. Дядо ми беше преподавател в катедрата по дефектология, той беше един от най-известните и утвърдени логопеди в България, и много често ме водеше със себе си, защото той прекарваше огромна част от времето си в университета. Израснах по стълбищата, коридорите и кабинетите във Философския факултет.

С какво пътувахте? Кои бяха вашите маршрути?

Един от братята на дядо ми живееше на „Иван Асен“ и когато тръгвахме натам, ми се виждаше много далече. Разбира се, отивахме с трамвай. Представата за разстояния тогава беше много особена. Или поне в нашето семейство беше такава. Аз тренирах фигурно пързаляне на „Дружба“, пързалката до стадион „Васил Левски“, както и ходех на алианс на „Славейков“. Забележете, че и на двете места баба ми ме водеше с тролей от паметника „Левски“. Чакахме понякога по половин час, защото транспортът беше много нередовен, тъпчехме се така, че слизах разкопчана и почти смазана, но никога, ама никога не отидохме пеша. Сега, като го разказвам, просто не мога да повярвам. Но имаше един синдром на хората от центъра пътуването с градски транспорт да им изглежда екзотично. В същото време нито дядо ми, нито баща ми в който и да е момент са пожелавали да си купят кола и може би затова аз и до днес си оставам заклет пешеходец и нямам шофьорска книжка.

Кои бяха градинките, в които ви водеха като дете? А тези от ученическите и студентските ви години?

Докторската градина, където ме водеха да си играя от съвсем малка. Летата прекарвах там и двама от най-добрите ми приятели бяха момчета с бащи от чужбина. Айман, чийто баща беше арабин, и Серж, чийто баща беше французин. Много бях горда с тези „екзотични“ свои летни приятели. Те караха страхотни колела, „чопъри“, и аз често давах моето „Балканче“ срещу кръгчета с техните. Имаше една беседка (и сега я има), в която се събирахме големи компании и играехме на „Бутилка“. Сред любимите ни игри бяха и „Стражари и апаши“ и „Жумичка“, заради които пазачът на градинката яко ни преследваше, защото тъпчехме тревата. Разбира се, играеше се и на ластик, на въже, на дама. Ходехме си на гости по къщите, защото повечето деца живееха на „Оборище“ или на „Шипка“. А родителите ни или бабите ни стояха на пейките, все пак за да има някакъв контрол, и бистреха миналото. Много от тях бяха пострадали от комунизма, с конфискувани имоти, с наематели в жилищата си. Сега знам какво са си говорили, макар че и тогава не ни спестяваха и ни посочваха как пристигат коли с доставки за натрапниците от властта, знаехме, че една от къщите е на Живкови, знаехме и кои други от политбюро живеят в кооперациите около Докторската. Другата градина, в която майка ми и баща ми ме водеха събота или неделя, беше „Паркът на свободата“, сега „Борисовата градина“. Купуваха ми пуканки, ходехме до езерото с лилиите. Винаги беше много оживено и поне в тези части, в които се разхождахме, изглеждаше безопасно. Обичах детския кът и най-вече люлките. Бях доста дива и веднъж си разбих зъбите, падайки от люлката.

Като студентка не ходех по градинки, прекарах огромна част от времето си по площадите – не пропусках нито митингите, нито бденията, които организираше Христофор Събев. Идеята, че правим историята, че изхвърляме комунизма, ме беше завладяла напълно, до една степен, в която сега си давам сметка колко фанатизирана съм изглеждала. Но го дължах на семейството си. А и на себе си, защото падането на комунизма ми даде шанса да се занимавам с това, което искам. И по-точно ми даде шанса да заслужа тази възможност, без да бъда предварително изхвърляна от съревнованието в полза на галениците на режима, каквато беше практиката дотогава.

Кои сладкарници си спомняте? Какво се продаваше в тях?

„Роза“ срещу „Детмаг“, от която поръчваха тортата за рождения ми ден. Винаги беше много красива, на няколко етажа, с декоративни фигурки от захар. Но не ставаше за ядене, беше ужасно сладка. Един кулинарен магазин пак в този район, откъдето баба ми купуваше и носеше вкъщи страхотен кекс, кейк, както го наричаше, и бадемов крем, който обожавах. Сладкарницата срещу Докторската, където сега са „100 грама сладки“, в която имаше чудна крем пита и сладки подковки. И една сладкарница на паметника „Левски“, в която понякога пускаха вносен шоколад и тогава, когато баба ми вземеше пенсия, ми даваше 10 лв., които бяха огромни пари, и с тях си купувах от тези шоколади за целия месец. От един момент нататък много знаково място стана „Пролет“, където сега е „Естерхази“. Беше сладкарница, в която се ходеше по празници и в която – макар и на по-високи цени – се предлагаха всякакви привлекателни и почти непознати вкусотии.

Като по-голяма, любима сладкарница ми стана „България“, заради паметта, която беше съхранила, заради аристократичността, заради усещането, че и ние имаме място, в което можем да се усетим като в кафене „Централ“, примерно. Ходех в „България“ почти до последните месеци преди закриването ѝ. Малко от духа ѝ беше останал, отпред продаваха „пица на парче“, но все пак мястото помнеше.

Кои бяха заведенията, които посещавахте?

С баща ми и майка ми ходехме в ресторанта на паметника „Левски“ до кино „Сердика“. Там отивахме при по-специални случаи и си поръчвахме „Медальон с гъби“, ядене, което изчезна от менютата. Баща ми са го връщали, ако не беше с вратовръзка. Също важно и любимо наше място беше Унгарският ресторант на „Раковски“ с неговия „Шомлой галушка“. „Вкусното кебапче“ на „Сан Стефано“ беше място, на което отивахме цялото семейство заедно с баба ми и дядо ми, и то много по-често, ядяха се кебапчета с лютеница. Място, в което майка ми ме водеше, беше и „Козница“ – закусвалня на самообслужване, в която имаше страхотна агнешка курбан чорба. Голямо събитие беше и откриването на първата пицария на „Раковски“ – чакаше се много, за да се вземе някоя пица за вкъщи. Всички искаха с шунка, но обикновено оставаше само със сирене, която, разбира се, пак взимахме, защото идеята, че ще се яде пица, беше достатъчно вълнуваща. От лавките в училище никога не съм си купувала нищо.

От кои и какви магазини се пазаруваше?

Баба ми пазаруваше от магазините по „Дондуков“. На ъгъла с „Дунав“ беше хлебарницата. От един момент нататък в нея започнаха да докарват типов и ръжен хляб и вкъщи започнахме да ядем предимно ръжен, още повече че дядо ми беше диабетик. Атрактивни са ми се виждали т.нар. „показни магазини“, в които особено около партийните конгреси след дълго чакане и при късмет можеше да се купят малко банани или портокали. За всички нас блян беше „Кореком“, влизахме, за да разглеждаме. Най-много ми се искаше да мога да си купя шоколадови яйца, защото в тях имаше играчки. Но там можеше да се пазарува с долари, каквито моето семейство, разбира се, нямаше. Важни места, от които можеше да се набави нещо по-интересно за ядене, бяха ЦУМ и „Халите“. Около споменатите партийни събития, както и около Нова година пускаха например малки бутилчици кока-кола и отново при късмет можеше да се вземе по-голямо количество. В ЦУМ се продаваше и истинско кафе, беше „Бразилия“, и като вземеше пенсия, баба ми отиваше да купи. Иначе се пиеше „Инка“. А тя беше любител на хубавото кафе, което приготвяше с кафеварка.

Легендарно място беше ЦНСМ – там конфекцията беше по-различна, по-хубава и доста скъпа. От този магазин ми купиха абитуриентската рокля. Майка ми понякога си купуваше костюми от там. Слушала съм легенди от нея и за „Тексим“ – имало много вносни неща. Веднъж си харесала едни италиански обувки, които стрували колкото цялата заплата на баба ми. Тя обаче ѝ ги купила, но майка ми не ги носела, защото я било срам да обуе нещо толкова скъпо… В тези години много се ходеше и по шивачки. Ние ходехме в „Надежда“. След една проба майка ми се беше загубила на „Руски паметник“ и след като беше намерила телефонна кабина, се обади вкъщи и дядо ми излезе, за да я търси и да я доведе вкъщи. За щастие, имахме домашен телефон, защото и това беше лукс в ония години. По-късно майка ми си купи шевна машина и сама започна да шие. Можеше и да плете добре, така че съм носила доста пуловери и шалове, изплетени от нея. Колкото до шиенето, важно беше да се доберем до списание „Бурда“, защото там имаше кройки. „Некерман“ и „Квеле“ бяха почти недостъпни, а и тях само разглеждахме, не помня да е имало кройки.

Помните ли някакви конкретни книжарници?

Да, на „Руски“ и „Раковски“ имаше една руска, откъдето си купувах някои неща, вече в гимназията. Иначе майка ми стоеше по опашки за книги и успяваше да купи почти всичко, което „Народна култура“ и някои други издателства пускаха. Редеше се на опашката на една книжарница на „Заимов“, близо до работата ѝ и беше станала приятелка с една от книжарките, която започна да ѝ пази книги. Имахме цялата поредица на „Световна класика“, да кажем, също книгите от поредицата „Избрани романи“ на „Народна култура“. Израснала съм сред книги, защото и дядо ми имаше своята огромна библиотека, с много стари издания, и майка ми. В момента част от тези библиотеки, заедно с моята, са при мен и на практика това е цяло едно жилище в книги, което не става за живеене, а е по-скоро минибиблиотека.

Какви бяха вашите занимания в детството? Ходехте ли на някакви школи, на алианс?

Вече отговорих донякъде на този въпрос. Ходех на английски в Алианса, тренирах професионално фигурно пързаляне, явявах се на състезания, покривах разряди. Тренирала съм малко и лека атлетика и тенис. Като съвсем малка ходих малко и на балет в школата на Анастас Петров, но нямах физика за балерина. Не съм музикална и със свиренето на пиано не се получи нищо.

Какво се е променило в София? Каква е тя днес?

Като дете познавах само София, а също Варна и Бургас, където ходехме на море. Не съм имала село, не сме пътували из България, така че не съм имала особена база за сравнение. Но и никога не съм изпитвала превъзходството на софиянеца, каквото виждах, че демонстрират мои приятели. Даже ме е дразнело. И продължава да ме дразни и до днес. В момента виждам, че на много места в провинцията има повече дух и интелектуалност, отколкото в столицата. Казвам това, защото градската култура е нещо, което трябва да се култивира и чиято липса е един от големите проблеми на България. Градското е манталитет. И то няма общо с мястото, в което си роден или живееш.

Какво се е променило в София? Разрасна се, стана по-космополитна. За съжаление, много мутробарок навлезе, няма грижа за фасадите, няма и специална политика към старите къщи, към знаковите места. Ще спомена само Къщата на Яворов, която непрекъснато сменя собствениците си, вместо държавата да я стопанисва, ликвидирането на сладкарница „България“… Европейските столици имат свои знакови забележителности, с които привличат туристи. Ние бихме могли да го правим с цялостна атмосфера, с микса на култури и наличието на планина, но много още трябва да се работи по имиджа на града ни. А и ако не стегнем и санираме панелните блокове, градът все повече ще заприличва на гробница.

Кое литературно произведение свързвате най-силно със София?

В годините съм свързвала София с диаболистите, с Павел Вежинов, а когато излезе „Балада за Георг Хених“, разпознах моята София и намерих близка история до тази на моето семейство.