Мария Василева
В тази статия, посветена на 8-ми март (дата, към която се отнасям с ирония, но и с голяма доза сериозност), ще представя някои от интересните съвременни български художнички, родени след 1975 г. Ще се спра на поколението, което дойде след Надежда Олег Ляхова, Алла Георгиева, Аделина Попнеделева, Нина Ковачева, Боряна Росса, Даниела Костова и група „8-ми март“. Текстът няма претенция да анализира връзките между авторките. Той има по-скоро каталожен характер (имената следват азбучния ред) и е опит за документиране на едно ново поколение оригинални и мотивирани художнички.
Аксиния Пейчева задълбочено си сътрудничи с учени от различни области, за да разшири параметрите на визуалния език и да открие отговори на въпроси, които засягат изкуството и неговото функциониране. В центъра на интереса ѝ е пренасянето на информация от една област към друга и как това взаимодействие може да се използва за преосмисляне на човешкото поведение.
От самата си поява на художествената сцена Албена Баева показа, че ще изследва нови територии и ще търси връзка между изкуство, технологии и наука. И днес тя предизвиква себе си и зрителите, използвайки всички предимства на дигиталния свят. Баева обаче не остава в плен на техническите открития, а ги използва, за да разсъждава върху актуални обществени теми.
Александра Чаушова се интересува от история и как нейните наслоявания се отразяват на живота днес. Тя намира темите си както в големите разкази, така и в някоя случайно попаднала ѝ снимка – всеки нюанс има значение. Без да бъде документално подробна или назидателна, Чаушова винаги засяга чувствителни струни. И го прави по един различен, мек, но и много категоричен начин.
Боряна Венциславова е документатор на драмите и травмите на времето, в което живеем. Нейните инсталации използват всички възможни изразни средства, за да предадат фактологично и емоционално теми, свързани с миграцията, загубата на идентичността, унищожаването на природата и различните социални трансформации.
Боряна Петкова е достатъчно смела, за да съсредоточи всичките си усилия върху собственото си тяло и неговите възможности. Дали прави рисунки, които минават от белия лист върху повърхността на стената и включват цялото пространство, или прави пърформанси, в които лимитът е само въпрос на вътрешна сила, Петкова упорито и последователно търси връзката с околния свят през опознаването на своята собствена същност.
Зара Александрова насочва интересите си през последните години към критика на комерсиализма, изучавайки и експонирайки (макар и често в иронична форма) тежките последици, които той нанася най-вече върху образа на жената и мястото ѝ в обществото. Александрова не се колебае да смесва епохи, традиции и стилове в обекти и инсталации.
Лошото момиче на арт сцената несъмнено е Ив Тошайн, която избира политиката на шумното и агресивно художническо поведение. Огромните ѝ инсталации и смели пърформанси атакуват слабите места на обществото. Тошайн е революционерка, готова да застане на барикадата в отстояване на най-голямата привилегия – свободата.
Искра Благоева е другата „желязна лейди“ на българската сцена – последователна и безкомпромисна. Тя често се обръща към митологията и религията, за да проследи пътя до появата на стереотипни образи. В центъра на интереса ѝ е жената и как да бъде погледнато към нея извън клишето. Изборът на медията – живопис, обекти, инсталация, пърформанс, е в синхрон с представяната идея.
За Красимира Буцева изкуството е ракета носител на промяната. Последният ѝ разтърсващ проект (съвместно с Джулиян Шехирян и Лилия Топузова) „Съседите. Форми на травмата (1945-1989)“ се занимава по-конкретно с издирване на спомените на оцелелите от комунистическите лагери, а по-общо – с липсата на памет, с механизмите, които позволяват миналото да се замете под килима и пречат бъдещето да се случи.
Леда Ванева е нежна и чувствителна художничка, която обаче твърдо работи в една последователна линия. Най-общо интересите ѝ са насочени към света наоколо – света без човешко присъствие или по-скоро света отвъд човека, който е бил тук преди и ще остане и след. Авторката внимателно, като че ли под лупа, се вглежда в стрък трева или в слънчев лъч, но през окото на съвременника, който вижда различно и се изразява по различен начин.
Леда Екимова е една от най-енигматичните и труднодостъпни художнички. Световете ѝ са изтъкани от напластявания, препратки, критики и анализи. Мисълта и визуалната ѝ култура поемат на неочаквани пътешествия, интересни, предизвикателни и почти неразгадаеми. Леда е винаги нащрек за света наоколо и за това, което се случва някъде из дълбините на нейната сложна природа.
Людмила Миланова се вдъхновява от различни природни явления. Опитва се да претвори тяхната ефимерност в постоянни арт инсталации, като че ли в опит да консервира състояния, обречени на драматична промяна и дори изчезване. В центъра на интересите ѝ е облакът – като природен феномен, но и като нарицателно за дигиталната комуникация между хората.
Марина Генова е от първото поколение художнички, образовани в областта на дигиталните изкуства. В работите си тя се възползва от новите технологични възможности и от все по-категорично очертаващата се липса на граници между реалното и виртуалното, между миналото и настоящето. Генова често прибягва до исторически референции, за да изостри възприятията ни за днешния свят.
Мария Налбантова се появи на сцената като илюстратор и оформител на книги. За много кратък период нейната чувствителност и способност да реагира на сюжети и ситуации я превърна в една от най-харизматичните млади авторки. Тя често се вдъхновява от видяното, от места, случки и обекти, като развива свои неочаквани визуални разкази. Интересува я темата за хигиената – в нейните метафорични измерения.
Марта Джурина е фокусирана върху възможностите на фотографските методи да създават образи „сами по себе си“. Използвайки тъмната стаичка като арена и дансинг, художничката използва фоточувствителността на хартията и извлича от нея изображения чрез различни светлинни източници. Хартията се превръща в матадорски плащ, който посреща ударите на светлината и ражда цветове благодарение на перформативния танц на авторката.
Мартина Вачева е дръзка и непокорна, независимо дали създава керамика или живопис. На пръв поглед пренебрегвайки академичните правила и разчитайки на примитивното, почти несръчно изпълнение, тя всъщност постига ефекта на първичното, което оставя зрителя изненадан и шокиран. Вачева не се колебае да дискутира спорни теми както от близкото минало, така и от несигурното настояще.
Михаела Лакова изследва необятните полета на дигиталното и как тази нова безкрайност се отразява върху съхранението и опазването на данни. Стигайки в дълбочина по темата, авторката често изважда на преден план по-достъпни и разпознаваеми проблеми като медийна пропаганда, дезинформация, политическа манипулация, cancel-култура и др.
Във фокуса на интереса на Наталия Йорданова е взаимодействието между човек и машина. Чрез обекти, видео, инсталации художничката „проверява“ възможностите за симбиоза или отблъскване като едно от актуалните предизвикателства на днешния ден. Йорданова не просто изучава връзките между физическото и дигиталното, а изцяло развива проектите си в тази нова комбинирана среда.
Невена Екимова използва опита си като сценограф, за да създава пространствени инсталации, в които влизането е не само емоционално, но и физическо. Тя пренася работата с различни материи в театъра в независимите си проекти, като ги превръща в меки убежища. Игровият момент обаче е само прелюдия към социалните и политически препратки, задължително скрити някъде в дебрите на материала.
Нежността в рисунките на Севда Семер е подход към разкриване на сложни емоционални състояния. Дали прави книги, инсталации, текстил, аудио или видео, авторката винаги успява да отвлече зрителя от всекидневието и да го увлече в своя свят. А зад чувствителната визия се крият силни лични истории, които постепенно напускат територията на интимното и се превръщат в общочовешки разкази.
Дълго време Светлана Мирчева се занимава с компютърните грешки и как те (буквално и преносно) повлияват живота ни. Художничката жонглира между приложния и изящния визуален език, сътворявайки необичайна симбиоза. В тази симбиоза хармонично се преплитат интимни чувства и преживявания с отстранеността на рекламния образ. Мирчева създава нови връзки и контексти, в които случайността играе важна роля.
София Грънчарова има определено отношение към човешкото тяло и дрехата като вместилище и защита. Тактилността на кожата и плата, обемът, възможността за промяна и напасване, преходността на плътта и на модата ѝ позволяват да съчинява истории за живота между устойчивото и временното, между реалното и въображаемото, между истинското и незначителното.
Стела Василева е известна преди всичко със своите великолепни рисунки, които впечатляват не само с майсторство, но и с теми, често влизащи в контраст с нежната естетика на рисунъка. Тя обаче работи и по мащабни инсталации за конкретни пространства, които се занимават с взаимодействието между пространство, форма, цвят, обем, линия и светлина.
