Мила Искренова
Моето детство беше доста кратко по две причини – твърде рано влязох в професионално училище и твърде рано се влюбих.
Детството ми приключи на 10-годишна възраст, когато бях приета в Балетното училище в София. Целодневните учебни занимания погълнаха времето за игри. Дотогова, до 4-ти клас участвах във всички игри на децата от квартала, който включваше улиците „Асен Златаров“, „Велико Търново“ (тогава „Георги Георгиу Деж“), „Шипка“, „Оборище“ и Докторската градинка. Бяхме неуморни в игрите на криеница, Стражари и апаши, на дама, на ластик, на Държави, народна топка и пр. Използвахме всички вътрешни дворове на кооперациите, всички храсти и дървета, мазетата, стълбищата.
УЛИЦИ
„Асен Златаров“ беше спокойна улица с много дървета – такава е и сега.
Моята родна кооперация се намира на ъгъла ѝ с „Велико Търново“, строена е в края на 50-те, сива, с грапава мазилка на фасадата. Веднъж си разбих тила в нея, в старанието си да си крия гърба, за да не ми бият „Стражарска марка, бум, печат!“. Много обичах да си играя с момчетата, на техните игри, което ми костваше доста синини и рани по коленете.
„Велико Търново“ („Г. Г. Деж“) също беше любим терен за игра. По нея почти не минаваха коли и ние се пързаляхме с ролкови кънки – слаломи и надбягвания – от единия до другия ѝ край. Когато играехме на Държави, аз избирах почти винаги Италия, защото майка ми ми носеше оттам най-хубавите обувки от турнетата с Операта. Тя беше цигуларка, помощник-концертмайтор в оркестъра, и от всяко турне ми носеше подаръци, изразяващи се предимно в обувки и кукли. Когато избирах в играта Италия, Франция и пр., изобщо не можех да си представя, че някой ден ще отида там, но усещах, че мечтата ми за това е много силна.
„Велико Търново“ е очарователна с великолепния тунел от дървета, който през всеки сезон изглежда различно. Този дървесен свод като разноцветна жива катедрала завършва луксозния вид на улицата, съдържаща доста посолства и къщи на големци.
Но най-вдъхновяваща за игрите ни беше Докторската градинка с каменния паметник, чешмичката със скулптурата на голо момче, люлките, алеите и храстите. Гонениците около паметника не оставяха раните по коленете ми да зараснат, но не само аз бях така.
На ъгъла на „Шипка“ и „Асен Златаров“ имаше млекарница, а отсреща – хлебарница, където можеше да се купи половин и четвърт хляб, а точно срещу нас продаваха боза, плезири, тулумбички и слънчогледи с портокалови корички, които много обичах и изяждах първо коричките.
Там пиехме боза, която мереха в малки метални канчета. Когато влязох в Балетното, за мене настъпи краят на хляба и на сладкарските изделия, но запазих спомена за уханието в тези малки, скромни магазинчета, където пазаруваха малки, скромни хора и деца като мене,
Понякога ни водеха, с братовчед ми, в парка „Заимов“ и в „Парка на свободата“ (Борисовата градина). Вечер през лятото там имаше светулки. А през пролетта цъфналите кестени по булеварда с трамвая бяха короната на пролетното вълшебство.
УЧИЛИЩЕ
До трети клас учех в 38-мо основно „Васил Априлов“, след което софийското ми детство продължи с трамвай номер 3, с който ходех до „Хореографското“. Слизах на спирката на Операта, на бул. „Дондуков“, и бях много горда, че уча балет и дори пазя диета. Вече нямаше игри навън, но класът ни, предимно от момичета, беше много щур и ние, дребните балеринки, успявахме да се забавляваме в свободните часове с всевъзможни лудории. Те включваха тайно пушене в градинката на Царския дворец и дневни партита в живеещите наблизо съученички. Както и викане на милиция от страна на изплашени граждани, когато в пристъп на безумна смелост започнахме да прескачаме от един прозорец в друг по перваза от външната страна на сградата, на последния етаж на училището… Минахме с леко наказание. Дали това беше детство? Да, ако се съди по акъла ни, но той не се промени много и през следващите години…
На ъгъла на „Дондуков“ и „Раковска“ имаше „показен“ или „представителен“ магазин, където продаваха на по-високи цени по-луксозни, рядко срещащи се продукти. Срещу него, пак на ъгъла, имаше „Кулинарен магазин“. От тях се изхранвахме през деня с ябълки, сушени банани и картофени кюфтета, по едно на ден. Постоянно бяхме на диета, но това не смрачаваше авантюристичния ни дух. Бяхме славен клас от отличници – „Балетното“ се гордееше с нас.
КИНА И ВЛЮБВАНИЯ
Първото ми влюбване, преди да тръгна на училище, съвпада с първото ми посещение на кинопрожекция и по-точно беше предизвикано от нея. В кино „Солун“ даваха „Тарзан“ с Джони Вайсмюлер. В уютния и топъл като ръкавица киносалон за пръв път усетих трепета на любовта, захласната по атлетичното тяло на Тарзан. С първото си влюбване се почувствах изведнъж пораснала и дори способна да ревнувам. Колко часове в мечти прекарах не зная, но след това последва поредица от влюбвания във филмови герои: Черното лале, Винету, Поразяващата ръка и пр. и пр. се превърнаха в мощни стимули за детското ми въображение, в което аз се катерех по дърветата, спасявах индианци и извършвах всевъзможни подвизи в името на любовта. И разбира се, бях „голяма“.
Тази моя перманентна влюбеност продължи през годините. Всъщност за добро или за лошо през цялото време съм била влюбена в някакъв реален или имагинерен обект, независимо дали това е било известно на някого или напълно скрито.
КНИЖАРНИЦИ
От дете обичам книжарници. Всякакви листове, бележници, моливи, писалки, гуми, боички и пр. бяха любимите ми аксесоари, които обичах да разглеждам и да си купувам. Но любимата ми книжарница беше „Музикалната“, която се намираше до Младежкия театър. Там можеха да се намерят всякакви книги свързани с изкуство, предимно на руски, балетна литература, партитури, ноти, школи за различни инструменти, албуми с репродукции. Най-силно ме привличаха репродукциите – разглеждах ги с часове и си ги поръчвах за подарък по разни случаи. Съзерцавах ги в пълен захлас.
ОПЕРАТА
Мога да кажа, че отраснах в Операта. Майка ми много често ме водеше на репетиции и спектакли. Обичах това място, мраморните стълби и фоайета, огромните кристални огледала, големия кръг под сцената, който съдържаше въртящия я механизъм, гримьорните на балерините, измъчените им стъпала, миризмата на прах и пудра, изкуствените мигли, перуките, пайетите, палците, пачките… Всичко ме омагьосваше със своята сюрреална красота и без да осъзнавам, аз вече исках да бъда част от нея.
Майка ми работеше вечер, баща ми беше на денонощни записи и аз оставах много често сама вкъщи. Пусках си на грамофона някаква плоча и танцувах. Веднъж майка ми се прибрала, но аз съм била толкова потънала в танца, че не съм я забелязала. Танцувала съм по музика на Вивалди.
Тогава за пръв път майка ми си помислила, че може би наистина имам някакъв талант за танц. Била съм на 6 годинки.
ТЕЛЕВИЗИЯТА И РАДИОТО
Баща ми, тонрежисьор в Телевизията (тогава беше само една), понякога ме водеше със себе си и ме запознаваше с колегите си, с певци, музиканти и актьори, които ме питаха каква искам да стана, когато порасна и аз винаги отговарях: „Балерина!“. Същото се случваше и в Радиото. Получавах автографи от различни звезди, бях силно респектирана и се чувствах привилегирована, че имам достъп до тези места и до тези хора.
МАЛКАТА СОФИЯНКА
Софийското ми детство беше разнообразно, като сън, през който преминавах хванала за ръка майка ми и баща ми, но всъщност влюбена в пират или индианец.
Бях много горда, че съм софиянка, особено през лятото, когато ме пращаха при баба ми и дядо ми на Старозагорските минерални бани. Те си наемаха стая там за цялото лято и мене ме експедираха при тях, за да заякна на чист въздух понеже бях много злояда.
Там разказвах на приятелчетата си колко голяма и интересна е София, какви странни чешити има, колко модерно са облечени, с панталони „чарлстон“ и екстравагантни обувки. Толкова се вдъхновявах, че започвах и да си измислям. Софиянката се пъчеше и с несъществуващи неща като розови трамваи, например… Но на едно 10-годишно дете това е простено, нали?
Винаги обичах да се връщам в София и да усетя отново миризмата на бензин във въздуха. Или тази на мокър паваж. Или на есенна шума… Уханието на София…
БЕЗКРАЙНОТО ДЕТСТВО
В началото казах, че детството ми е било кратко. Бих добавила, че то се оказа безкрайно, защото, между нас казано, то продължава и сега.
