Дария Карапеткова
Привилегията и кръстът на лидерството
Когато бях малка, силно се усещаше невидимата разделителна линия между столица и провинция. Докато пиша сега, си давам сметка колко провинциално е самото това усещане. И все пак е редно да признаем съдбата на един град да носи привилегията и кръста на лидерството, да поема калта на неудовлетворените очаквания, да бъде средоточие на ключовите ни национални събития. Да, факт е: когато си в София, можеш да си свидетел, участник, ползвател на най-много от онова, което всички полета на живота у нас предлагат. Можеш; а дали ще бъдеш, дали си бил – за тази равносметка в най-голяма степен си отговорен самият ти.
Кварталът като демоверсия
Родена съм в „Червена звезда”, а днес живея в „Дианабад”, без никога да съм се местила. Разнообразието в политическите строеве има и тези странични ефекти. Кварталната действителност носи своята пролетарска романтика и идилична атмосфера, тя е полусъстояние между централността на центъра и периферността на периферията. За детето кварталът е капсула, демоверсия на града, опитна площадка за по-мащабните приключения, които го очакват. С изненада научих доста по-късно, че моят бил известен като „италианския квартал”. Вероятно заради 105 училище, което после вкара и мен в италианския филм. Но е истина и че срещнах първата истинска италианка пред блока – Джема, която е с майка българка и прекарваше част от лятото с българските си роднини от нашия вход. Тогава тя тепърва усвояваше майчиния си език, но в детската компания изживях първия си културен шок, когато чух как друго съседче й вика с пълно гърло: „Кажи си името, И-МЕ-ТО!” През вековете народите са смятали невладеещите техния език за неми или заекващи, кварталът прибави към това и глухи… Езикът на игрите беше нашето есперанто, играехме на народна топка и ластик, хич не ме биваше, редовно ме уцелваха с топката или пък се оплитах в ластика и ме пращаха да го държа, за да скача противникът. Десет пръста, девет, осем, все по-тясно разстояние между двете ластични релси – къде ме търсите мен…
Когато бях малка, всяка вечер малко преди осем без десет се показвах на балкона и с всичка сила виках: „Дядооо, Сънчо!” Дядо ми, който си приказваше на пейката с приятели от квартала, чинно се надигаше да се прибира, докато съседите го подкачаха: „Хайде, Мутафов, Сънчо!” Аз бях убедена, че споделя моя култ към детското предаване „Лека нощ, деца!”, докато всъщност той бързаше за новините в осем. Питам се какво ли е очаквал да чуе моят дядо, безвъзвратно травмиран от комунистическия лагер „Богданов дол”, в кастрираната централна емисия на тоталитарния режим. Той вече отдавна не беше жив, когато дойде новината, която е чакал. Датата на емисията беше 10 ноември 1989 година…
Хо-хо-хо в ЦУМ
Има един ярък образ от градския мизансцен, който се е запечатал в детското ми съзнание, и това е огромната фигура на Дядо Мраз, която биваше инсталирана в ЦУМ, махаше с ръка и ознаменуваше наближаващите празници. Гледам снимката от новогодишното си тържество в детската градина през 1982 година. И заекът, и лисицата, и таралежът, и Снежанка се смеят с усмивки, които не ми изглеждат изкуствени. Подаръкът, който съм си поръчала и държа все още неразопакован, е пластмасов телефон със слушалка. Аз, разбира се, съм с висока температура.
Между рафтовете
Съществена част от детските ми години е минала в блажено, безметежно, ненаситно четене. Майка ми успяваше да ме зарадва с най-шарената, весела, смислена и атрактивна селекция от заглавия, които не се набавяха лесно. Училищната и читалищната библиотека бях изкълвала, но въпреки това обожавах да обикалям между рафтовете – все нещо можеше да съм пропуснала. До днес си пазя детските книги, мога с точност да кажа какво ми е дала всяка от тях, вълнувах се от непознатите думи, разпитвах жадно, просто недоумявам, като чета как за днешните деца те са пречка и затруднение. Много от книжките ми са надписани за някакъв повод, най-често от майка ми и баба ми. Обичам тези посвещения като семейна реликва. Първата и най-любима детска книжка на баба ми е била „Патиланско царство” и тя ми я подари с пожеланието „Бъди здрава, силна и горда!”. Често ли ви се случва да срещнете такова пожелание? Горда – много пъти си мисля за това. Нямала е предвид надменна, разбира се. Достойнство – в семейството ми тази дума винаги е била на почит, а това посвещение се е запечатало в ума ми повече, отколкото съм предполагала, най-вероятно като един от незаобиколимите признаци на личността, който да се стремим да опазим от пръските на обстоятелствата… Почнах да прекалявам с многоточията.
Култовият комбинат
Ако има място в София, към което съм изпитвала истински култ като момиче, това е Полиграфическият комбинат „Димитър Благоев”. Там работеше майка ми като коректор първо във в. „Народна младеж”, после в. „Диалог” и след това в „24 часа”, преди да се преместят от бул. „Цариградско шосе” на ул. „Кирил и Методий”, където са и днес. Шпалти, оригинали, линотипери и метранпажи, божествената миризма на олово (отровна), шумът на печатницата, мистериозните коректорски знаци, тази чудесна и скромна професия, която дълбае в детайла и вижда дълбоко в гънките на текста. Празник беше всяко мое гостуване в работата на мама – така е и до днес. Обичта й към нейната мечтана професия и към вълнуващото, винаги разнообразно и актуално ежедневие на вестникаря са завинаги вградени в моята ДНК. Както и нейното приключенско, любопитно и уважително отношение към българския език във всичките му стилистични нюанси, с всичките му чудатости и грешки на растежа, с издевателствата над него от страна на небрежните му ползватели. Никоя игра не ме е увличала колкото непрестанните ни коментари на случаи от практиката. Разговорите с нея отгледаха у мен онова, което най-много ценя като отправно качество за всеки професионалист – ентусиазма в работата, така дефицитен днес у немалко студенти, а и колеги. Но говорехме за София.
Гарнирана пита „Шапка”
Представете си седемчасов учебен ден, разсечен на две от голямото междучасие. Да пренебрегнеш мелето в лавката, да излезеш от училище, да отидеш до скадкарницата, да изчакаш опашката и ако не е свършил междувременно, да си купиш крем „Шоко”! Уникален. А всъщност вероятно нищо особено, обаче тогава много го уважавах, но аз и не бях претенциозна, понеже всичко сладко ми харесваше, изяла съм стотици родопчета – дълги около един пръст стикчета шоколадова паста с тъмен кувертюр, както и дъвчащата им посестрима „Република”, вафла „Боровец” и шоколад от три лева – без значение какъв, важен е размерът, от три лева беше най-големият. Кифла осморка! Принцеса! (Ако някой е наистина наясно с генезиса на наименованието принцеса за тази филия със запечена кайма, моля да се свърже с мен.) Когато на ъгъла на бул. „Васил Левски” и ул. „Гурко” се появи американската верига „Пица Хът”, самата дума пица още беше екзотизъм, лично съм я виждала обяснена в бележка под линия. На шега или не, алтернативното й име беше Гарнирана пита „Шапка”, макар че когато последно проверявах, шапка на английски не беше хът.
Капитан на кораба Победа
Подвластна на модата, на два пъти имах лексикон – момичешка тетрадка или тефтер, които давахме на приятели и съученици, за да попълнят неимоверно клишираните отговори на неистово банални въпроси. „Какво ще ми пожелаете?” „Бъди капитан на кораба Победа в бурното море Живот”! При желание в училище ни осигуряваха възможност да си пишем със съветско другарче и да упражняваме задължително изучавания от нас руски; аз си писах с няколко, но кореспонденцията не издържа на проверката на времето. Иначе и досега обичам да пиша писма на хартия, а децата на много мои приятели нямаше никога да са получавали картичка изобщо, ако не им пращах за рождените дни или за Баба Марта с мартеници. Поща от миналия век! Не мога да си представя, че няма да знаят какво е. Била съм абонирана за „Мурзилка”, „Чебурашка”, „Весёлые картинки”, в. „Септемврийче” и още куп заглавия, едвам дочаквах новия брой в пощенската кутия, после си купувах от РЕП списание „Дъга” и „Пиф”, още по-после италианското „Джоя”, но това вече е друга епоха. Доставяше ми удоволствие да имам хербарии: чудесно занимание за малко градско дете, което го сближава с природата. От време на време прибирах у дома в буркан по няколко охлюва, които хранех с листа и разхождах по лъскаво парче плат, като ги гъделичках отдолу през плата. Нощем отместваха капака на буркана (надупчен, за да дишат) и плъзваха по стените и тавана, оставяйки слузести следи за ужас на баба ми. После ги пусках обратно навън. На мокър памук слагах бобени зърна, те покълваха и миришеха ужасно. Колекционирах всевъзможни неща: салфетки, марки, лепенки, капачки, значки, етикети, обвивки от шоколади, моливи с гумичка, а до ден днешен продължавам да си купувам картички навсякъде, където ходя, и запазвам тези, които получавам. Любимата ми книжарница беше руската на площад „Славейков”, от която освен всичко останало купувахме албуми с репродукции на произведения от велики художници. Един от най-идиличните спомени, който свързвам със софийското си детство, днес ми се струва сюрреален: безкрайното време, което имах да разучавам в детайли тези репродукции, да си представям техните епохи. Изобщо, в детството има време.
Монета от пет стотинки
От днешна гледна точка град София също беше щедър на време, успяваше да удържа в разумни граници ритъма на столичното ежедневие. Вероятната причина за това бяха разстоянията. Усещането за тях каляваше търпението и превръщаше в цял поход всяко пътуване с градския транспорт, не без заслугата на самия градски транспорт. (Към това прибавям и уличните телефонни кабини, които бяха единствената възможност да се свържеш с някого, докато си навън – срещу монета от пет стотинки, която често отиваше нахалост заради невероятната способност на шайбите да набират грешни цифри.) Но дори моето училище, до което ходех пеша, ми се струваше доста далеч.
Ток и жица
Няма да говоря за обожаваните от мен часове по италиански в 105 училище при Костанца Иванова, нито за свободния и модерен тип взаимоотношения, които ни показа обичаната от всички ни класна Малина Едрева в гимназията. Връщам се към това, което не стана част от ежедневието ми, но училището го доближи практически и отгледа у мен интерес и уважение към тази вселена – рисуването и ръчния труд. Участвала съм в международни училищни изложби, които бяха организирани с много амбиция, присъствала съм на срещи с художници, изработвала съм кукли от плат, фигури от пластилин, истински обичах да се занимавам с резците за линогравюра, плетях и шарени гривни от конци Мулине. Имала съм часове и по дървообработване, както и по електротехника. Най-зле бях с тока, а се налагаше, за да мина, да свържа едни жици към полюсите на голямата плоска батерия и все нещо да светне. Накрая я занасях на учителя и любознателно питах: „Защо е топла?”. „Направила си късо”, ми отговаряше той с отегчение.
София като литературна героиня
Още от следосвобожденските свидетелства за българската столица, Вазовите разкази и „Затрупана София” от Кирил Христов, през „Многоликият столичанин” от Владимир Свинтила, „Софийски разкази” от Камен Калчев, редица любими заглавия от Павел Вежинов, „Българчето от Аляска” от Деян Енев, „Жените от Кино Роялъ” от Леа Коен, до „Чамкория” от Милен Русков, „Фини прахови частици” от Ангел Игов и „Не ви познавам” от Теодора Димова (и знам, че непростими пропуски непременно ще имам) – София се справя добре с ролята си на литературна героиня. Тя е неизбежен избор, когато в рамките на нашите национални мащаби търсим нарицателно за градска територия, за градски тревоги, съблазни и изкушения. Литературното й битие е кинематографично, имиджово, и от неговия успех ще имаме полза всички.
