Владимир Зарев
Кой е кварталът на вашето детство?
От своята тригодишна възраст до навършването на двадесет и шест години живеех на улица „Любен Каравелов“, в приютяващата и живописна махала между „Граф Игнатиев“ и Перловските складове, от които тръгваха каруците, натоварени с дърва и въглища. Теглеха ги дребни, изтощени от недохранване кончета, през зимата чуловете им димяха и излъчваха киселата миризма на животинска пот, а в очите им сякаш беше събрана цялата мъка на света. Всеки ден през махалата минаваше един дебел циганин с туморна буца на врата и огромен в детските ми очи чувал, изпитвах ужас от този бездънен чувал, а той звънливо и артистично припяваше: „Стари неща купуу…вам!“. Друг циганин се появяваше в края на месеца, палеше с дървени въглища малък, някак срамежлив огън на двора и калайдисваше старите, уморени съдове на жените. Угасналата цигара висеше в устните му, той унесено нагряваше тавата, намазваше я пестеливо с нишадър и слагаше още по-пестеливо топче калай, което майсторски разнасяше по окисленото ѝ дъно, докато тя не заблестяваше като най-фино огледало. Особен интерес у мен предизвикваше и един сух старец, който довличаше своя шмиргел, сложна машина, задвижвана с крак, изправяше я на улицата и подостряше ножовете и ножиците на жените. Едната му ръка винаги беше превързана с мръсен бинт, той си свиркаше нещо с уста, а от шмиргела се разхвърчаваха искри и нашият детски възторг. От другата страна на улицата беше стъкларската работилница, майсторът ѝ чичо Трифон беше кьосе, говореше тънко и обичаше децата, защото докато играехме на футбол в дворовете, трошахме прозорците на хората. До него беше шивашкото ателие на „Куция бог“, помня огромната му сгорещявана с дървени въглища ютия, с която умислено приглаждаше недовършените и набучени с карфици сака. Когато навлязохме в пубертета, тогава не знаехме смисъла на тази дума, купувахме от него една течност, с която мажехме ергенските си пъпки, а когато навърших шестнадесет години, Куция бог, той изобщо не куцаше, ми уши най-тесния панталон. Можех да го обуя сам, но за да го събуя, задължително ми трябваше помощ.
С какво пътувахте? Кои бяха вашите маршрути?
По това време се пътуваше най-вече с крака, с въображение и с детското ни нетърпение, рядко с трамвай или с тролей. Билетите за трамвая и тролеите струваха 4 стотинки. Хлапетата от махалата бяхме разучили не само мазетата и таваните на близките кооперации, но обикаляхме из „Парка на свободата“, през лятото, в кипналата горещина стигахме чак да къщичката на Баба Яга или до басейните „Мария Луиза“ далеч в градината, водата в които беше колкото студена, толкова и мръсна. Киснехме с часове в тези басейни, докато устните ни посинеят от студ. Познавахме също всички булеварди и по-важни улици в центъра на града, помня, че когато откриха ЦУМ, през ден отивахме в смайващия тогава магазин, за да се возим до насита на ескалаторите. Бяхме разучили още местата, където цирковете опъваха своя огромен и украсен със знаменца купол, брезентовото си шапито, знаехме и всички киносалони в града. Съветският филм „Застава в планината“, китайският „Катер в бурно море“, френските „Граф Монте Кристо“ и „Фанфан Лалето“ бях гледал поне по десет пъти.
Кои бяха градинките, в които ви водеха като дете? А тези от ученическите и студентските ви години?
В моето детство се играеше главно в дворовете или на улицата, те бяха истинската родина на децата и ни учеха на свобода. Улица „Любен Каравелов“ беше тиха и спокойна, на половин час минаваше по един камион. Моите родители бяха много заети, мама беше учителка по история, а баща ми професор в университета. През деня с мен се занимаваше главно баба Елена, майката на майка ми. В ония сложни времена тя беше силно набожна, вечер, в северната стая на апартамента ни, под иконата на Света Богородица с Младенеца и запаленото кандило, тя се молеше или четеше Библията. Възприемаше я като откровение, като духовно Чудо, но и като реален свят и състоял се живот. Мисля, че я знаеше наизуст. Баба имаше сребърна плитка, която навиваше на кок и прикачваше с фиби. Помня я в зимните вечери, прислоняваше се до прозореца, вгледана навън в нищото, в снега, изтичащ през осветения конус на уличните лампи, или може би в миналото си, в спомените, в трохите на своя живот. Приличаше на птица и излъчваше някаква загадъчна тъга. Едното ѝ око беше изкуствено, стъклено, преди да си легне, тя го сваляше и го поставяше в чаша с вода, откъдето, внезапно оживяло, продължаваше да ме наблюдава. С години изпитвах желанието да го докосна в чашата, да усетя мъртвината му и да се успокоя, но то винаги успяваше да се взре в мен студено и недоверчиво, с упрека, че искам да отнема неговата живина и тайнственост. Баба обитаваше един изостанал и уплашен свят, събран в нейната притихнала старост. Тя ходеше на черква и понякога тайно ме взимаше със себе си. Тръгвахме по „Граф Игнатиев“ нагоре, отминавахме млекарницата с гюмовете прясно и тавите с кисело мляко, дюкяна на часовникаря с танцуващата балерина на витрината, магазинчето, където се продаваха топчета и оловни войници, имах цяла армия от тях, цветарския магазин, в който винаги беше празник, следобедният въздух бе изпълнен със зряла есенна светлина и дремливост, преминаваше трамвай и го огласяше с медната си камбанка. Полумракът в църквата „Свети Седмочисленици“ ме всмукваше, тънкият мирис на каменни плочи, на горели свещи и тамян ме упойваше, тайнството силно ме привличаше, усещах присъствието на някаква Сила, на много подслонена под купола скръб и навярно още тогава щях да потърся Бог, питах, но баба мълчеше или моите родители, които бяха заклети атеисти, ѝ бяха забранили да ми говори. Оставахме в умората на тази особена тишина, в утаения шепот на молещите се, който ме докосваше не със смисъла на думите, аз не ги дочувах ясно, а с монотонния изговор на тъгата. Ето защо, ако става въпрос за градинки, аз се заигравах най-вече в градинката около черквата „Свети Седмочисленици“.
В юношеството ми важна за мен беше градинката на булевард „Евлоги Георгиев“ до канала, до Перловската река, в която се събираха бабаитите от бандата „Магарешкия рай“. Понякога оставахме до полунощ в нея…
Кои сладкарници си спомняте? Какво се продаваше в тях?
В ония далечни години нямаше шоколад и се ядеше главно марципан. Марципаните бяха убийствено сладки, но в тях много пестеливо се влагаше какао и когато се застояваха, те посивяваха. През лятото обаче на „Граф Игнатиев“ се разполагаше сладоледчията със своята вълшебна количка. Сладоледът беше истински, направен с яйца и мляко и до полуда вкусен. Чичо Пенчо го продаваше между две квадратни вафлички, по-късно станаха модни фунийките. Не помня някой да ме е водил на сладкарница, но мама понякога носеше у дома жокеи и локум. Истински пасти като дете съм ял най-вече на кварталните ОФ събирания по случай Осми март или Първи май, жените правеха тортите у дома си и на тези вечеринки те се продаваха благотворително.
По време на моя пубертет имаше няколко предпочитани, знакови заведения – „Варшава“, „Прага“, „Славянка“, „Млечният бар“ на площад Славейков, „Кравай“, по-късно „Феята“ в началото на Парка – сладкарници, в които обаче сядахме главно за да пием. Пиеше се най-вече обикновен коняк „Златна котва“ с бучка захар и резен лимон, евтината, но прекрасна на вкус ракия „Академик Неделчев“ и когато ги имаше, прекрасните руски водки „Столичная“ и „Московская“. Бяхме винаги нащрек, защото в името на фалшивия морал разни тъпоумни чичковци от доброволния отряд затваряха заведението и проверяваха документите на присъстващите. А ние бяхме ученици и още нямахме паспорти, единственият изход беше да се усетим навреме и да се скрием в тоалетните.
Кои бяха заведенията, които посещавахте?
Любими „кръчми“ в младостта ми бяха „Под липите“, евтино тогава заведение в близост до парка, схлупено, с автентичната атмосфера от началото на века и вкусна скара, „Дивите петли“ – механа на „Граф Игнатиев“ с прашни менчета, всякакви сахани, шарени черги, с провесени плитки чесън и с келнери, облечени в народни носии. По-късно пак на „Граф Игнатиев“ откриха ресторант „Стадион“. Като студенти през вечер отсядахме в ресторант „Грозд“, който имаше народни цени и беше почти залепен за Университета. Вътре винаги беше тежко задимено, огромните прозорци бяха мръсни, но гледаха в „жълтите павета“ на булевард „Руски“, келнерите бяха бавни и лениви, оживяваха се единствено когато плащахме, по стените бяха накачени бездарни натюрморти, представляващи парчета отрязана диня. Често оставахме в „Грозд“ до полунощ, после отивахме в градинката зад Народното събрание, за да си допием. Не е лошо да спомена, че в онези години много се пиеше, навярно защото нямаше какво друго да се прави, пиенето както хубавите книги беше форма на човешко единение и нека не прозвучи преувеличено – беше форма на протест срещу скудоумието и фалша.
След като завърших университет и започнах да работя в списание „Съвременник“, заведенията в моето ежедневие се промениха. Прекарвахме много време в кафенето и ресторанта на Съюза на писателите на улица „Ангел Кънчев“ № 5, там се влизаше с пропуск и се допускаха само избрани, а също в заведенията на журналистите и на преводачите. В това непрестанно до оглупяване общуване с хората от гилдията имаше нещо привидно мило, почти патриархално, но и нещо безсмислено и отвратително. Работехме заедно, почивахме по курортите заедно, прекарвахме свободното си време споделено заедно, вплетени в клюките, вкарани в кошарата на безсмислието и повторението.
От кои и какви магазини се пазаруваше?
Стоките в магазините по онова време бяха общо взето едни и същи. Освен кварталните магазини и млекарниците имаше гастрономи и плод-зеленчуци. В гастрономите се продаваше почти всичко от хляб и алкохол, до колбаси, млечни произведения и месо. През зимата в плод-зеленчуците се разполагаха каци с туршия – кисело зеле, кисели краставички, моркови, чушки, карфиол… те бяха евтини и невероятно вкусни. До нас на „Граф Игнатиев“ имаше голям рибарски магазин, в който се предлагаше и жива риба. Понякога мама носеше вкъщи речни раци, пакетчета с черноморски скариди, пушен паламуд или чирози. Ще ми се да разкажа за едни специални магазини, които се наричаха „Кореком“. Те бяха пълни с най-съблазнителни западни стоки – дрехи, всякакви вкусотии за ядене, отбрани питиета като уиски, джин, кампари, коняци „Метакса“, „Наполеон“ или „Курвоазие“. В тези магазини се пазаруваше единствено с долари, ето защо доларите бяха безценни и на черно струваха притеснително скъпо от 5 до 10 лева за „гущер“. В тези години доматите, гроздето, луканката, сиренето, колбасите бяха истински, но имаше редовен недостиг на стоки. Мама например ме молеше да ѝ осигурявам по един брой от списание „Съвременник“ („Съвременник“ се издаваше в 17 500 тираж, но не можеше да се намери и се продаваше „под масата“). Тя даваше списанието на кварталния месар, за да ѝ запазва хубаво месо, той не го четеше, а от своя страна, срещу съответните услуги, го подаряваше на една продавачка в „Кореком“, която най-вероятно също не го четеше…
Помните ли някакви конкретни книжарници?
По това време книгите бяха смайващо евтини и излизаха в огромни тиражи, само ще спомена, че моите криминални романи „Хрътката“ и „Хрътката срещу Хрътката“ бяха издадени съответно в 95 000 и 65 000 тираж. Да не говорим за книгите на големите американци Ърнест Хемингуей, Джон Стайнбек, Джон Ъпдайк, Гор Видал, Труман Капоти… или на латиноамериканските майстори на магическия реализъм като Гарсия Маркес, Карпентиер, Карлос Фуентес, Хорхе Луис Борхес. При чудовищните в днешните представи тиражи беше почти невъзможно техните творби да се намерят и купят в книжарниците. В София имаше доста книжарници, една от тях беше на стотина метра от нас на „Граф Игнатиев“, две големи и елитни книжарници имаше на площад „Славейков“, но техните лавици бяха претъпкани с „правилна“, шаблонна, изписана в традициите на социалистическия реализъм литература, така че най-често аз си купувах хубавите дефицитни книги от книжарницата в Созопол. Тя се намираше в центъра на градчето, срещу пощата и в нея можеха да се намерят истински духовни съкровища.
Какви бяха вашите занимания в детството? Ходехте ли на някакви школи, на алианс?
Когато аз бях дете, всички деца свиреха на някакъв инструмент, посещаваха школи и кръжоци и тренираха нещо. Няколко години например аз се учех да свиря на цигулка и взимах уроци по френски език, но стремежът ми към свободата и величието на двора беше толкова неустоимо, че усилията на моите родители се увенчаха с пълен крах. По цигулка ми преподаваше една прекрасна възрастна жена, също като баба ми тя беше останала в своя отминал свят, приличаше на остаряла кукла и във възпитаната си доброта умаляваше всичко. Всички у дома я наричаха „цигулчицата“. Тя положи огромни усилия да събуди у мен някакъв духовен повик, но срещна моя решителен и изпълнен с неконтролируема енергия отпор.
В детството тренирах отначало футбол и баскетбол в Двореца на пионерите (в просторния двор на Семинарията), а по-късно бокс в една от залите на стадион „Васил Левски“. Треньор ми беше големият национален боксьор Петър Станков. Той много ме ценеше, но не защото бях добър, а понеже от него изискваха питомците му да завършат годината в училище с общ успех над пет и петдесет. Аз бях почти пълен отличник и по тази причина той не само ме търпеше, но и незабележимо ме толерираше.
Кои са училищата, които завършихте? Има ли учители, които са ви белязали?
Учил съм в 7-мо, 6-то, 34-то и благополучно завърших единадесети клас в 32-ро училище. Бях силен ученик, бих казал бях от посредствените отличници. Завинаги в спомените ми ще остане учителят ми от първи до четвърти час другарят Стоянов. Той беше превъзходен педагог, почти вълшебник, свиреше ни на цигулка, а в часовете по български език ни даваше да преразказваме страшно популярните тогава френски книжки от серията за Пиф. В девети и десети клас бях не просто впечатлен, а влюбен в учителката ми по литература другарката Близнакова. Тя имаше някаква особена, крехка, полупрозрачна, излята сякаш от слонова кост красота. Беше невероятно стройна и излъчваше властна безпомощност, която изпълваше съзнанието и копнежите ми преди да заспя. В училището, в което завърших средното си образование, силно впечатление правеха другарят Спасов и другарката Градинарова. Той беше моят класен ръководител и преподавател по литература, беше роден да бъде учител. Познаваше дълбинно психологията на учениците, обичаше ги и ги респектираше, беше свръхинтелигентен и ни предаваше своята неутолима любов към националната ни литература. Другарката Градинарова беше учителка по физика, в нея също бях тревожно влюбен. Тя не беше красива, но притежаваше изпълнена с достойнство хубост, беше поразяващо умна. По това време аз желаех да следвам физика и така оправдавах постоянния си стремеж да общувам с нея. Мисля, че тя се досещаше за моите чувства и навярно това не ѝ беше неприятно.
Кой е най-яркият Ви спомен от детството, свързан със София / със случка в София?
Когато бях в десети клас и мъхът под носа ми взе да се втвърдява, се случиха няколко знаменити неща, които благотворно повлияха на юношеското ми самочувствие. Първо, баща ми донесе от Турция на сестра ми трендафори, които обаче ѝ бяха малки, и аз се сдобих с най-истински, свръхмодерни, заострени, макар и женски трендафори. А по онова време това си беше чудо. Второ, точно тогава при Куция бог си уших ония свръхмодерни и тесни панталони, които успявах някак сам да обуя, но по никакъв начин не можех да събуя без чужда помощ. „Колко са най-тесните панталони, които си шил някога?“ – попитах. „Осемнадесет сантиметра“ – отвърна Куция бог. „Моите долу ще ги направиш шестнадесет сантиметра“ – заповядах аз и той го изпълни. Трето, по това време сестра ми Весела беше студентка по кинорежисура в Полша и ми донесе от там шушляк! Днес не можете да си представите какво беше тогава да имаш свръхмодерен шушляк. Беше свирепа зима, снежна и ветровита, температурите редовно падаха под десет градуса под нулата. И сега си представете: обут в тънките трендафори на сестра ми, в пределно тесния панталон и облечен над пуловера с шушляка, аз отивах да карам кънки на Малкото стадионче. Сега се продават шушлякови, но яко подплатени якета, а моят шушляк беше дебел два милиметра и от студа се втвърдяваше като тенекия и при всяко по-рязко движение настърчаше от мен сякаш наистина беше направен от тенекия. Бях един от най-модерните и щастливи младежи в София, намазвах богато ергенските си пъпки с магическата течност на Куция Бог, обувах трендафорите на сестра ми, обличах шушляка и постигах почти пълното си съвършенство. Ще завърша с това, че три пъти крадоха шушляка ми, но и трите пъти с цената на окървавения си нос си възвръщах това безценно притежание!
Какво се е променило в София? Каква е тя днес?
Днес София е много по-голям, двумилионен град и по тази причина, уви, не за добро, се промени човешкият пейзаж, по-рядко по улиците се виждат интелигентни хора. Днес София е пренаселена, но е далеч по-красива, да не говорим, че сега тя има метро. И в моето детство, и днес София е моят роден и най-обичан град!
Кое литературно произведение свързвате най-силно със София?
Мисля, че във всичките ми романи, в цялото ми творчество София присъства пълноценно и убедително със своята неповторима атмосфера на големия малък град, на изпълнения със студенина, с отчуждение, но и с приютяваща патриархалност град. В родовата сага, в трилогията ми „Битието“, „Изходът“, „Законът“ действието започва във Видин, но по-късно сюжетът се прехвърля и се развива в София. София е дом на моите герои в съвременните ми романи „Разруха“, „Светове“, „Орлов мост“, „Чудовището“ и „Объркани в свободата“. Ще повторя… София е моят започнал и несвършващ като живота ми град!
