Втора част от разговора с Жизел Сапиро[1]
Един от примерите, с които си служите, за да илюстрирате мястото на жените в каноничният ред, е късното включване на жена във Френската академия. Реформира ли приемането на Маргьорит Юрсенар в Академията тази дълбоко консервативна институция и отваря ли вратите широко? Юрсенар е със смесен произход, хомосексуална е и живее извън Франция, от друга страна, естетически е близка до идеята, която стои зад Академията – осмисляне на съвременността зад антични маски.
В първата си книга „Войната на френските писатели, 1940-1953“[2] работех върху академиите. Френската академия е световна институция, която е част от властовото поле. В нея освен писатели е имало военни, политици, духовници. Романистите започват да влизат във Френската академия едва към края на XIX в., като Емил Зола е отхвърлен 24 пъти, смятан е за твърде вулгарен, твърде провокативен. Самите писатели се поделят на хетерономни, близки до полето на властта, и по-автономни. Такъв е Франсоа Мориак, който е единственият член на Френската академия, участвал в интелектуалната съпротива. Мориак се бори с академичната десница и защитава литературната автономия в рамките на институцията.
Избирането на Юрсенар през 1980 г. като първата жена академик е голяма промяна, последвана от избирането на чернокожия писател Леопол Седар Сенгор през 1983 г. Но в същото време Френската академия не се променя толкова много. Права сте, че Юрсенар пише в класически стил. Нейното писане е класическо, но същевременно толкова новаторско, че не мога да го сведа до определена рамка. Що се отнася до сексуалността, тя не се превръща в казус, ако не се провъзгласява. След Втората световна война Дьо Гол иска да реформира Френската академия и се консултира с Мориак. Искал да въведе Андре Жид. Когато Жид чул това, той им съобщил, че ще използва титлата си на академик, за да преиздаде и да получи голямо разпространение на своя „Коридон“ – книгата, която публикува през 1924 г. в защита на хомосексуалността. След това вече не се поставял въпрос за приемането му в Академията. През 1947 г. той получава Нобелова награда.
А коя е любимата ви книга на Юрсенар?
„Творение в черно“ от романите ѝ. И също така обичам нейните кратки истории като „Пламъци“ и „Източни новели“. Харесвам писането ѝ в критическия жанр, което не е толкова популярно във Франция.
Много е хубав примерът с Жид за механизмите на различните институции. Тук логично идва въпросът за символния капитал на наградите. В книгата си „Световен ли е Нобел?“ Амелия Личева изследва връзката между световната литература и Нобеловата награда, като се позовава и на вас. Често в България се повдига въпросът, че нямаме Нобелов лауреат. Това сякаш подсказва за някакво национална безпокойство относно литературната вписаност на българската литература в един международен контекст. Какви гаранции дават наградите? Отвъд тях има ли в съвременността техники, които да поставят йерархии на високо и ниско в естетически смисъл?
Направих изследване за Нобеловата награда за литература, което ще бъде публикувано в списание Poetics. Проучих 33-ма автори, които са я получили от 1990 г. насам. До 1990 г. съществува асиметрия между половете: само шест жени са печелили Нобеловата награда от нейното учредяване през 1901 г. насам. От 1990 г. насам дисбалансът между половете значително е намалял. За разлика от другите награди, Нобеловата награда е много по-интернационална по отношение на езика, но съществува и асиметрия. Преди френският език е бил доминиращ. Сега преобладава английският. Авторите от незападни страни са били в неравностойно положение: до 50-те години на ХХ в. е имало само един автор, индийският поет Рабиндранат Тагор. Въпреки че промяната започна през 50-те – 60-те години на ХХ в. с латиноамериканския бум и с удостояването с наградата на японски автор през 1968 г., все още има само един автор от Субсахарска Африка, който е бил награден – Уоле Шоинка (тук не включвам южноафриканските автори Дж. М. Кутси и Надин Гордимър). Друга промяна от 90-те години насам, освен че има повече жени, има и повече мигранти и повече представители на малцинства. Разбира се, Нобелът има и политически аспекти. Той е използван като инструмент срещу комунизма. А също така може да насърчава автори, които се борят срещу авторитарни режими. Съществуват и дебати относно разширяването на определението за литература, например дали да се включва популярният жанр на песните, както е в случая с Боб Дилън, който спечели наградата през 2016 г. Така че всички тези въпроси са в процес на обсъждане.
Моето изследване се фокусира върху издателите на трите централни езика – френски, немски и английски, независимо дали в оригинал или в превод. Питам се кой се облагодетелства от наградата. Забелязах концентрация около големи конгломерати в англоезичния свят. Тя е малко по-малка в областта на издателската дейност на немски и френски език. Но на френски език именно Gallimard концентрира най-голям брой носители на Нобелова награда (а Gallimard вече е група).
Вторият фактор е агентът. Повечето от авторите, спечелили Нобелова награда, са представлявани от някой влиятелен литературен агент независимо от каква националност са. Разглеждам случая на Олга Токарчук. В момента, в който беше номинирана за „Букър“, тя беше в ръцете на голям британски агент. И спечели „Букър“ в същата година, в която получи Нобелова награда. Срещнах се и интервюирах първата ѝ полска издателка. Тя ми каза, че в началото е било много, много трудно за издателството да я изнася, защото западните издателства не са искали да превеждат полски автори след 1990 г.
Според Вас има ли риск от екзотизиране на националните литератури, диктувано от дискурса на световната литература?
Не знам дали факторът е дискурсът на световната литература, но това е тенденция на пазара. Конструирах модел за това в изследването си на поредицата за чуждестранна литература във Франция.[3] В нея разграничавам по идеален начин универсализиращи от партикуларизиращи интерпретации на чужди литератури. Сред последните екзотизиращият дискурс е един вариант, а другият е по-скоро етнографски. Има, разбира се, универсални прочити, те от своя страна, могат да бъдат формалистични или индивидуалистични. Четвъртият тип е политическият прочит, който може да се отнася до колективната памет. Екзотизиращият или етнографският прочит често са запазени за по-периферните литератури, доколкото това би било основанието за представянето им.
Подправката.
Да. Това се случва например с арабската литература. Когато тя се екзотизира, някои аспекти като неравенството между половете се представят като коренно различни, като нещо, което принадлежи на друго общество, друга култура, друга цивилизация. Така се замъглява фактът, че и в нашите общества има форми на неравенство между половете въпреки действителните различия. Съществува пазарно търсене на този вид екзотизиране, което потвърждава културните стереотипи. Въпреки че литературата трябва да се бори срещу стереотипите и да предлага по-сложни визии за обществото.
От гледна точка на Бурдийо литературното производство се разглежда като поляризирано между едромащабно и дребномащабно производство. Процесът на хетерогенизация се задвижва от дребномащабните издателства, дали малките издателства са по-отворени към отклоненията и аномалиите в литературното поле? Каква е ролята на езиковото разнообразие върху картата на световната литература?
Малките издатели търсят естетически качества. Не всички, но някои от тях. Някои от тях са малки, защото тепърва започват. Те могат да станат по-големи, могат да бъдат купени и така да станат комерсиални. Разбира се, големите издателства имат възможност да купуват правата на големите автори. Малките често инвестират в други езици, защото нямат средства да придобият правата за английските автори.
Но някои от малките издателства наистина имат своеобразна интелектуална програма и естетическа политика. Както казват в интервютата си, това е труд в името на любов. Те са в търсене на качеството. Искат да повишат нивото на дискусията, да повишат нивото на разнообразието, това ми сподели издателят на Ани Ерно на английски език, Seven Stories Press. Подобна работа е свързана и с уменията. Интервюирах ръководителя на издателство Ugly Duckling Press, който по това време беше докторант и преподаваше руски език. Той издава поезия от Русия и Източна Европа. Това е по-малко печелившият жанр[4].
Благодаря ви, че споменахте поезията.
Когато авторите успеят, те се поемат от по-големи издателства. Като случая с Елфриде Йелинек – първо е публикувана на френски език от малкото издателство Jacqueline Chambon, а след това е поета от голямото издателство Le Seuil.
Винаги, когато взимам интервю, задавам един и същи въпрос за финал. Коя е революцията, чиито идеи разпознавате като най-близки до своите виждания?
Това е много интригуващ въпрос. Никога преди не съм се замислял за него. Нямам предпочитана революция. Напълно ясно е, че предпочитам революциите пред контрареволюциите или консервативните революции. Бих взела по нещо от всяка революция, но и бих критикувала всяка от тях за някои аспекти.
Ще взема някои неща от Френската революция – равенството, свободата, универсалното послание. Но ние знаем колко много това универсално послание е омаловажавало други традиции и култури. Този универсализъм беше използван, за да се оправдае колониализмът. Така че аз съм критична към този вид универсализъм. Понятието за равенство също беше абстрактно, отнасяше се до политическото равенство, но не и до социалното и икономическото равенство. Както анализира Маркс, това е била буржоазна революция. От Болшевишката революция мога да взема стремежа към социално и икономическо равенство. За съжаление, тя се превърна в деспотичен авторитарен режим, който потискаше свободата на изразяване и много права.
Революцията от 1830 г. във Франция е за свобода на словото и за предоставяне на политически глас на хората с професии, но тя е по-скоро буржоазна революция. Революцията от 1848 г. е признаване на правото на самоопределение на нациите. Сега украинският народ се бори за защита на това право. И разбира се, арабските революции за изразяване на политическия плурализъм.
Ще запазя много от сексуалната революция от 1968 г. и антиавторитарното измерение на тази революция, нейната критика към властта, включително към властта на автора.
Ще запазя много и от #metoo. Мисля, че това е революция, защото отвори пространство за изразяване на жертвите и повиши осведомеността както за символното, така и за физическото насилие. Символното насилие може да поддържа физическото насилие. Можем да проследим как речта на жертвите се заличава от публичното пространство.
Важно е да се проследи историята на научните революции, трябва да се преразгледа начинът, по който те се приписват на отделни лица, въпреки че всяка от тях включва много хора, сред които и жени.
Не на последно място е и символната революция. Тя хвърля светлина върху промяната на нашия светоглед и общите ни категории. Смятам, че във всяко литературно произведение има светоглед. Затова се опитвам да защитя концепцията за светогледа. Предпочитам го пред идеологията, защото смятам, че идеологията е твърде свързана с политическата система, докато светогледът отговаря повече на етичните и естетическите измерения, включително на формата, която може да бъде много политическа.
Разговор и превод: ФРАНЧЕСКА ЗЕМЯРСКА
Съвсем наскоро на български се появи книгата на Жизел Сапиро „Социология на литературата“ (СОНМ, 2023) в превод на Тодорка Минева.
[1] Първа част от разговора с Жизел Сапиро можете да прочетете в бр. 45/2022, с. 9, 16.
[2] G. Sapiro, The French Writers’ War, 1940-1953, Fayard, 1999, English trans. Duke UP, 2014.
[3] G. Sapiro, Translatio. Le Marché de la traduction en France à l’heure de la mondialisation. Paris, CNRS éditions, 2008, reprinted 2022, p. 206.
[4] G. Sapiro, “Publishing poetry in translation: an inquiry into the margins of the world book market”, in J. Blakesley ed. Sociologies of Poetry Translation. Emerging perspectives, London, Bloomsbury, 2018, p. 23-42.
