Виктор Родригес Нунес
Виктор Родригес Нунес (1955, Хавана, Куба) е поет, журналист, критик, преводач и професор. Публикувал е седемнадесет книги с поезия, почти всички от които са награждавани и преиздавани. Негови антологии и книги са публикувани в единадесет испаноговорещи страни и в превод на немски, арабски, китайски, френски, иврит, английски, италиански, македонски, холандски, сръбски, шведски и виетнамски. През 80-те години той е редактор и главен редактор на влиятелното кубинско културно списание “El Caimán Barbudo“. Съставител е на три антологии, които определят образа на неговото поколение, както и поезията на 20-и век в Куба. С Катрин М. Хедийн той превежда поезия както от английски на испански (Марк Странд, К. Д. Райт, Джон Кинсела), така и от испански на английски (Хуан Гелман, Антонио Гамонеда, Хосе Емилио Пачеко). Доктор по испаноезични литератури от Тексаския университет в Остин, той е професор по тази специалност в Kenyon College, САЩ.
драмата на марко поло
на Маргарет Рандал
нещо видях от света
прашни бури в манагуа
снегът вече оголен
в боровата гора по пътя за смолян
и как спорят знамената над кулата
на университета в пуерто рико
нещо видях от света
омагьосаните камъни на паленке
медния залив
който забрави лятото в понта делгада
и оня червен площад
рисуван от кандински
нещо видях от света
и това прави скръбта ми по-дълбока
нищо не ми принадлежи
навлизане
не знам по кой път
но стигнах до тук
до това странно място
без къщи без пейзаж
това голо място
от камъните до душата
където светът покълва
може би и ти тук ще стигнеш
следвайки същия път
в този живот преситен
на попадения и категоричност
само грешката ни обединява
поезията е царството
на грешащите
на открито
дъждът с душа на канализация
кехлибареният камион
който преминава хвърляйки пръски мръсна пяна
вода губеща същност
превърната в локва пред бръснарницата
безцелният велосипедист
покрит само с едно болеро
макар че гърмът я назовава
ябълката пренебрегва дъжда
нищо не чака да се проясни
и всичко следва своя твърде сух ход
трябва да е горещо в това стихотворение
както когато вали като из ведро
и от асфалта никне дъга
ръждиви листенца
огледала в които никой не се е огледал
и слънцето започва да събира сричките
парчетата потрошени облаци
сияйните рани
конвулсиращата илюзия
часовникът разпръсква семената си
покълват във ветреца
раздвижван единствено от бедрата ти
дланта върху стената
каменоделната с липите
всичко ще разцъфти
щом дъждът изпълни заплахите си
преминава отново жълтият камион
спирали музика
грее неполирано слънце
над дърводелската маса
просветва полицай наблюдаван
откъм стаи под наем, където се готви бембе
и дъждът изпълнява заплахите си
и казва да вали
песъкливата селва
изригва бозайниците си
мораво наметало
може би знак за разграничение
буква в курсив
малолетни и възрастни си оспорват струята
на годен за ползване канал
несъмнено по чудо
някой върху един картон
сърфира върху вълните
по улица cан лазаро
този е единственият момент
в който знаем че ще устоят
руините на бъдещето
пасео дел прадо
тази страна се изплъзна изпод краката ни
и пое по друг път
със своята плътна рутина
където дори една румба не може да се извиси
легендарни мулатки
веят с ветрила очакването зрели от топлина
и китайци се редят усмихнати на опашка
пред портите на нищото
страна на регетон двойна монета
идеологическа дисхармония
където единствено достойно е слънцето
страна в триъгълни руини
няма въздух по стълбата
която вече не остава тук и не се връща с теб
ноктюрно от мадрид
тази вечер не ми обещава нищо
нейният цвят е никога
моите кости които лумват сега ми го казват
пропити от безсъние
докосвам те с пръстите на нощта
надвесена облачност без зърна
облъчване с устни
и звездите се издигат разчорлени върху възглавницата ми
нощем светкавицата ѝ чиста
се стоварва връз мен
и петите дори звезди извън орбита безмерни
искат да оставят свой отпечатък в небето
нощта се открехва
и тогава ѝ принасям в дар моята ферментирала мечта
нощта има вкус на никога
но дъхти на утре
размразявания
1
има кръг гореща земя
където царува тревата
сланата не се осмелява
снегът трае по-малко от любовта
в самото сърце на зимата
тази зелена рана
всички я отминават
обсебени от своята незначителност
нито отивам нито се връщам
cтоя там и ехтя празнотата
3
светлината те напуска
сред слънчогледите, които лумват
знамената зацапват ветреца
съществуването се коагулира
гъските се издигат над езерото
и летят в триъгълен ескадрон
по негово подобие
всичко следва следите на слънцето
освен пеперудата
която неочаквано каца на една сричка
21
чужденец
като сянка в снеговете
на двойната родина
тази която никога не обръща гръб
и мирише на резеда
на започваща жътва
на плодни слабини
онова зелено което не ти дава мир
не съм нищо друго
твоето брутално достойнство
35
две птици в едно
кацнали на брега
истинската кълве нощта
която тече безутешно в снеговалежа
жаждата ѝ е отрицателна
разбира светлината ни изоставя
отражението не имитира
защото една птица пие
двете крила позволяват с времето
да са едно в тази върба
възхвала на неутриното
за Хесус Сепулведа
празнувам те
защото никой в света
по-малък от теб не е
и въпреки това
пресичаш галактики мъглявини звезди
без нищо ти да променяш без нищо да те променя
защото дори бидейки светлина
можеш да се движиш
много по-бавно от светлината
да си почиваш спокойно
коригирайки
теорията за горещата вселена
защото благодарение на теб
миналото беше само
претоплена плазма, не пепел
плазма с плътност
от милиарди тонове
на кубичен сантиметър
защото никой не знаеше
досега
че ти си деветдесет и седем процента
от всичко
оставяйки само три за поделяне
между кучи синове и прочие
защото благодарение на теб
вече никой не си тръгва
от никого и всичко иска да се съедини
и няма значение дали
в мощен пламък
в лъчиста точка
празнувам те
защото ти си
същността на спазъма
материя на нежността
или това малко нищо
с което леля ми позлатява сладкиша
cлава богу
не е безкраен светът
като стиха
от срички е създаден
които може да се преброят
светът се побира в една александрина
Превод от испански: ЖИВКА БАЛТАДЖИЕВА
