Хана Арент
Откритото незачитане на закона и правните институции заедно с идеологическото оправдаване на беззаконието е много по-характерно за континенталния, отколкото за отвъдморския империализъм. Това отчасти се дължи на факта, че континенталните империалисти не разполагат с географска дистанция, за да отделят незаконността на своето управление на чужди континенти от законността на институциите в своите родни страни. Също толкова важен е фактът, че пандвиженията произхождат от страни, които никога не са имали конституционно управление, така че техните вождове естествено възприемат управлението и властта като произволни решения отгоре.
Презрението към закона става характерно за всички движения. Макар и по-пълно изразено в панславизма, отколкото в пангерманизма, то отразява действителните условия на управление както в Русия, така и в Австро-Унгария. Описването на тези два типа деспотизъм, единствените останали в Европа при избухването на Първата световна война, от гледна точка на многонационалните държави дава само една част от картината. Колкото до тяхното господство над многонационални територии, те се отличават от другите управления по това, че управляват народите чрез бюрокрация пряко (а не само ги експлоатират); партиите играят незначителна роля, а парламентите нямат законодателни функции; държавата управлява чрез администрация, която прилага декрети. Значението на парламента за двойната монархия е малко по-голямо от това на не твърде надарен дискусионен клуб. В Русия, както и в предвоенна Австрия, едва ли може да се намери сериозна опозиция освен упражняваната от външни групи, които знаят, че влизането им в парламентарната система само ще отвлече общественото внимание и подкрепата за тях.
В правно отношение управлението чрез бюрокрация е управление чрез декрети, а това означава, че властта, която при конституционното управление само налага закона, става пряк източник на цялото законодателство. Освен това декретите остават анонимни (докато законите винаги може да бъдат проследени до конкретни хора или събрания) и затова се създава усещане, че произтичат от някаква управляваща всичко сила, която не се нуждае от оправдание. Ненавистта на Победоносцев към „капаните“ на закона е вечната ненавист на администратора към предполагаемата липса на свобода на законодателя, който е притиснат от принципи, и към бездействието на изпълнителите на закона, ограничени от неговото тълкуване. Бюрократът, който чрез просто издаване на укази създава илюзията за постоянно действие, е изпълнен с чувство на огромно превъзходство над тези „непрактични” хора, които вечно се заплитат в „правни тънкости” и затова остават извън сферата на властта, която за него е източник на всичко.
Администраторът смята, че законът е безсилен, тъй като по дефиниция е отделен от неговото прилагане. Декретът, от друга страна, изобщо не съществува, освен ако и когато се прилага; не се нуждае от оправдаване, а само от приложение. Вярно е, че по време на извънредно положение декретите се използват от всички правителства, но тогава самото извънредно положение е ясно оправдание и автоматично ограничение. В бюрократичните управления декретите се появяват в своята оголена чистота, сякаш вече не се издават от могъщи хора, а са въплъщение на самата власт, а администраторът е просто неин случаен представител. Зад декрета не стоят общи принципи, които нормалният разум е в състояние да разбере, а постоянно променящи се обстоятелства, които само експерт може да знае в подробности. Хората, управлявани от декрети, никога не знаят какво ги управлява поради невъзможността да разберат декретите сами по себе си и по силата на внимателно организираното непознаване на конкретни обстоятелства (и тяхното практическо значение), в което всички администратори държат своите поданици. Колониалният империализъм, който също управлява с декрети и понякога дори е определян като régime des décrets“[1], е достатъчно опасен; но самият факт, че администраторите на местното население се внасят отвън и се чувстват като узурпатори, смекчава влиянието на този режим върху подчинените народи. Само там, където (както в Русия и Австрия) местните управници и местната бюрокрация са приети като легитимно правителство, управлението може с декрети да създаде атмосфера на произвол и потайност, която на практика успешно прикрива неговата проста целесъобразност.
Управлението чрез декрети има очевидни предимства с оглед упражняването на власт над обширни територии с разнородно население и провеждането на политика на потисничество. Ефективността му е по-висока просто защото пренебрегва всички междинни етапи между издаването и прилагането на декрета и защото предотвратява политическите разсъждения на хората чрез отказване на информация. То лесно може да преодолее разнообразието от местни обичаи и не е необходимо непременно да разчита на бавния процес на развитие на общото право. То е най-полезно за утвърждаването на централизирана администрация, защото автоматично отменя всички въпроси на местната автономия. Ако управлението чрез добри закони понякога е наричано управление на мъдростта, управлението чрез подходящи декрети с право може да се нарече управление на прозорливата ловкост. Защото е разумно да се съобразявате със скрити мотиви и цели и е проява на интелигентност да разбирате и действате с помощта на дедукция от общоприети принципи.
Управлението чрез бюрокрациятрябва да се разграничава от простото разрастване и деформиране на държавните служби, което често съпътства упадъка на националната държава – както особено ясно показа Франция. Тук администрацията преживява всички промени в режима след Революцията, закрепва се като паразит в политическия организъм, разработва свои собствени класови интереси и се превръща в безполезен организъм, чиято единствена цел, изглежда, е извъртане и предотвратяване на нормалното икономическо и политическо развитие. Има, разбира се, много повърхностни прилики между двата вида бюрокрация, особено ако се обърне достатъчно голямо внимание на поразителното психологическо сходство между дребните чиновници. Но ако френският народ е допуснал много сериозна грешка, приемайки администрацията си като необходимо зло, той никога не допуска фаталната грешка да й позволи да управлява страната – въпреки че последицата е, че никой не я управлява. Духът на френското управление се превръща в дух на неефективност и досада; но той не създава аура на псевдомистицизъм.
Именно този псевдомистицизъм е печатът на бюрокрацията, когато се превръща във форма на управление. Тъй като хората, които контролира, никога не знаят защо нещо се случва, а рационално тълкуване на законите не съществува, от значение остава само едно – грубата реалност на самото събитие. Тогава онова, което се случва с човека, става обект на тълкуване, чиито възможности са безкрайни, неограничени от разума и невъзпрепятствани от знанието. В рамките на такава безкрайна интерпретативна спекулация, така характерна за всички клонове на руската дореволюционна литература, цялото съдържание на живота и света придобива непостижима тайнственост и дълбочина. В тази аура има опасен чар поради привидно неизчерпаемото й богатство; тълкуването на страданието има много по-голям обхват от този на действието, тъй като първото протича във вътрешността на душата и освобождава всички възможности на човешкото въображение, докато второто непрекъснато се проверява от външни следствия и контролируемия опит и може да доведе до абсурд.
Една от най-явните разлики между старомодното бюрократично управление и най-новата тоталитарна разновидност е, че до войната управниците на Русия и Австрия се задоволяват с празно излъчване на власт и задоволявайки се с контрола на външните си съдби, оставят целия вътрешен живот на душата непокътнат. Тоталитарната бюрокрация, в по-пълното разбиране на смисъла й като абсолютна власт, нахлува с еднаква бруталност в частния индивид и неговия вътрешен живот. Резултатът от тази радикална ефективност е, че вътрешната спонтанност на хората под нейното управление е убита заедно с техните социални и политически дейности, така че чисто политическото безплодие при по-старите бюрокрации е последвано от тотално безплодие при тоталитарното управление.
Епохата, която е свидетел на възхода на пандвиженията обаче, все още е блажено невежа относно пълното им безплодие. Напротив, за един невинен наблюдател (каквито бяха повечето западняци) така наречената „източна душа“ изглежда несравнимо по-богата, нейната психология – по-дълбока, нейната литература – по-смислена от тази на „плитките“ западни демокрации. Това психологическо и литературно приключение в „дълбините“ на страданието не се случва в Австро-Унгария, защото нейната литература е предимно немскоезична и в края на краищата остава неразделна част от немската литература като цяло. Вместо да вдъхновява дълбокомислена измама, австрийската бюрокрация по-скоро накара своя най-велик съвременен писател да стане хуморист и критик на бюрократичното битие. Франц Кафка достатъчно добре познава суеверната вяра в съдбата, която завладява народа, живеещ под вечната власт на случая, неизбежната склонност да се открие особен свръхчовешки смисъл в събития, чието рационално значение е неизвестно и непонятно за ангажираните в тях. Той добре осъзнава странната привлекателност на такива народи, техните меланхолични и красиво тъжни народни приказки, които изглеждат толкова превъзхождащи по-леката и светла литература на по-щастливите народи. Той разкри гордостта от необходимостта като такава, дори необходимостта от злото, и отвратителната самонадеяност, която отъждествява злото и нещастието със съдбата. Чудото е само в това, че успя да направи това в свят, в който основните елементи на тази атмосфера не бяха напълно изразени; той се довери на своята огромна сила на въображението, за да формулира всички необходими заключения и сякаш да довърши онова, което реалността по някакъв начин пропуска да постави напълно във фокус.[2]
Само Руската империя от онова време предлага пълна картина на управлението на бюрокрацията. Хаотичните условия в страната – твърде обширна, за да бъде управлявана, населена с примитивни народи без опит в политическата организация от какъвто и да било вид, които вегетират под неразбираемото господство на руската бюрокрация – създават атмосфера на анархия и опасност, в която противоречивите капризи на дребните чиновници и ежедневните прояви на некомпетентност и непоследователност вдъхновяват философия, която вижда в Случая истинския Господар на Живота, нещо като явяване на Божественото Провидение.[3] За панславянина, който винаги настоява, че в Русия е толкова по-„интересно“ да се живее в сравнение с плитката скука на цивилизованите страни, изглежда така, сякаш Божественото е намерило съкровено въплъщение в душата на нещастния руски народ, каквото никъде другаде на земята не съществува. В безкраен поток от литературни вариации панславяните противопоставят дълбочината и страстната ревност на Русия на повърхностната баналност на Запада, който не познава страданието или смисъла на жертвата и зад яловата цивилизована повърхност на който се крият лекомислие и баналност.[4] Тоталитарните движения все още дължат голяма част от своята привлекателност на тази неясна и озлобена антизападна нагласа, която е особено на мода в до-Хитлерова Германия и Австрия, но която беше завладяла и общата европейска интелигенция от двайсетте години. До момента на действителното завземане на властта пандвиженията можеха да използват тази страст към дълбокото и богато „ирационално“, а през решаващите години, когато руската интелигенция в изгнание имаше непренебрежимо влияние върху духовните нагласи на една из основи разстроена Европа, това чисто литературно мислене се оказа силен емоционален фактор в подготовката на почвата за тоталитаризма.[5]
Движенията, за разлика от партиите, не просто се израждат в бюрократични машини[6], а виждат в бюрократичните режими възможни образци на организация. Възхищението, което вдъхновява описанието на панслависта Погодин на машината на царската руска бюрокрация, се споделя от всички: „Огромна машина, конструирана по най-простите принципи, ръководена от ръката на един човек… който във всеки момент с едно движение я пуска в ход, независимо коя посока и каква скорост избира. И това не е просто механично движение, машината е напълно одушевена от наследени емоции, които са подчинение, безгранична увереност и преданост на царя, който е техният Бог на земята. Кой би посмял да ни нападне и кого не бихме могли да заставим да се подчини?”[7].
Панславистите са в по-малка степен противници на държавата, отколкото техните колеги пангерманците. Понякога дори се опитват да убедят царя да стане глава на движението. Причината за тази тенденция, разбира се, е, че позицията на царя се различава значително от тази на всеки европейски монарх, без да изключваме императорa на Австро-Унгария, и че руското самодържавие никога не се развива до рационална държава в западния смисъл, а остава неустановено, анархично и неорганизирано. Ето защо царизмът понякога се струва на панславистите като символ на гигантска движеща сила, заобиколена от ореола на уникална святост.[8] За разлика от пангерманизма панславизмът не се нуждае от изобретяване на нова идеология, която да удовлетвори нуждите на славянската душа и нейното движение, но може да тълкува – и да обвие в тайнственост – царизма като антизападен, антиконституционен, антидържавен израз на самото движение. Тази мистификация на анархичната власт вдъхновява панславизма с неговите най-пагубни теории за трансцендентната природа и вродената благост на всяка власт. Властта се възприема като божествена еманация, изпълваща цялата природна и човешка дейност. Тя вече не е средство за постигане на нещо: тя просто съществува, хората се задължават да й служат в името на любовта към Бога; и всеки закон, който би могъл да регулира или ограничи нейната „безкрайна и ужасна сила“, е явно светотатство. В своя пълен произвол властта като такава се смята за свята, независимо дали е власт на царя, или власт на пола. Законите не само са несъвместими с нея, те са греховни, създадени от човека „капани“, които възпрепятстват пълното развитие на „божественото“.[9] Правителството, независимо какво прави, все още е „Върховната власт в действие“[10] и панславянското движение трябва само да се придържа към тази власт и да организира своята народна подкрепа, която в крайна сметка ще изпълни и следователно ще освети целия народ – колосално стадо, покорно на произвола на един човек, управлявано не от закон, нито от интерес, а обединено единствено от сплотената сила на своята многочисленост и убедеността в собствената святост.
От самото начало движенията, лишени от „силата на унаследените чувства“, трябва да се различават от модела на вече съществуващия руски деспотизъм в две отношения. Те трябва да правят пропаганда, от която установената бюрокрация едва ли се нуждае, и да извършват това, въвеждайки елемент на насилие[11]. Освен това те откриват заместител на ролята на „унаследените чувства” в лицето на идеологиите, които континенталните партии вече в значителна степен са развили. Разликата между движенията и партиите при използването на идеологията е, че първите не само добавят идеологическа обосновка към представителството на интересите, но използват идеологиите като организационни принципи. Ако партиите са инструменти за организация на класовите интереси, движенията се превръщат във въплъщение на идеологии. С други думи, движенията са „заредени с философия“ и твърдят, че са задействали „индивидуализацията на моралната универсалия в рамките на един колектив“.
Известно е, че принципът да конкретизация на идеите е развит за първи път в теорията на Хегел за държавата и историята и е доразвит в теорията на Маркс за пролетариата като главен защитник на човечеството. Не е случайно, разбира се, че руският панславизъм е толкова силно повлиян от Хегел, колкото болшевизмът е повлиян от Маркс. И все пак нито Маркс, нито Хегел приемат, че действителните човешки същества и действителните партии или държави представляват идеи в плът; и двамата вярват в процеса на историята, в който идеите може да бъдат конкретизирани само в едно сложно диалектическо движение. Нужна е вулгарната пошлост на вождовете на тълпата, за да се открият огромните възможности на подобна конкретизация за организирането на масите. Тези хора започват да уверяват тълпата, че всеки неин член може да се превърне в толкова възвишено и важно крачещо въплъщение на нещо идеално само ако се присъедини към движението. Тогава не му е нужно вече да бъде лоялен, щедър или смел – той автоматично ще бъде самото въплъщение на Лоялност, Щедрост, Смелост. Пангерманизмът показа, че донякъде има превъзходство в организационната теория, доколкото хитро лишава отделния германец от всички тези чудесни качества, ако не се придържа към движението (по този начин загатва за злостната ненавист, която нацизмът по-късно демонстрира спрямо безпартийните членове на германския народ), докато панславизмът, дълбоко потънал в своите безкрайни спекулации за славянската душа, приема, че всеки славянин, съзнателно или несъзнателно, притежава такава душа, независимо дали е организиран както трябва, или не. Нужна е жестокостта на Сталин, за да се внесе в болшевизма същото презрение към руския народ, каквото нацистите хранят към германците.
Именно тази абсолютност на движенията е онова, което повече от всичко друго ги отделя от партийните структури и пристрастия и служи за оправдаване на техните искания да се отхвърлят всички възражения на индивидуалната съвест. Особената реалност на отделния човек се появява на фона на фалшивата реалност на общото и универсалното, свива се до незначителна величина или е потопена в потока на динамичното движение на самото универсално. В този поток разликата между цели и средства се изпарява заедно с личността и резултатът е чудовищната неморалност на идеологическата политика. Всичко, което има значение, е въплътено в самото движещо се движение; всяка идея, всяка ценност изчезват в бъркотията от суеверна псевдонаучна иманентност.
Превод от английски: КАМЕН ЛОЗЕВ
Хана Арент. „Произходът на тоталитаризма“. Втора част: „Империализмът“, осма глава: Континенталният империализъм: пандвиженията.
Книгата предстои да излезе в издателство „Колибри“.
[1] Вж. Émile Larcher, Traité Élémentaire de Législation Algérienne, 1903, Vol. II, pp. 150–152: „Régime des décrets“ е системата на управление на всички френски колонии.
[2] Вж. най-вече великолепната история в „Замъкът“ (1930) на семейство Барнабас, която се чете като странна пародия на произведение от руската литература. Семейството живее под някакво проклятие, с неговите членове се отнасят като към прокажени, докато самите те не започват да се чувстват прокажени само защото една от красивите им дъщери веднъж се осмелява да отхвърли неприличните намеци на важен чиновник. Обикновените селяни, контролирани до най-дребните неща от бюрокрацията и робуващи дори в мислите си на прищевките на своите всемогъщи чиновници, отдавна са осъзнали, че да бъдат прави или да грешат, е за тях въпрос на чиста „съдба”, която не могат да променят. Не е изобличен изпращачът на едно непристойно писмо, както К. наивно предполага, а получателят, който е заклеймен и опетнен. Това имат предвид селяните, когато говорят за своята „съдба“. Според К. „това е несправедливо и чудовищно, но [той] е единственият в селото с това мнение“.
[3] Обожествяването на случайностите служи, разбира се, като рационализация за всеки народ, който не е господар на собствената си съдба. Вж. например Steinberg: „Защото именно Случайността е станала решаваща за структурата на еврейската история. А Случайността… на езика на религията се нарича Провидение“ (с. 34).
[4] Един руски писател веднъж каза, че панславизмът „поражда непримирима омраза към Запада, болезнен култ към всичко руско; …спасението на Вселената все още е възможно, но може да се случи само чрез Русия… Панславистите, виждайки навсякъде врагове на своята идея, преследват всеки, който не е съгласен с тях…“ (Victor Bérard, L’Empire Russe et le tsarisme, 1905.) Вж. също N. V. Bubnoff, „Kultur und Geschichte im russischen Denken der Gegenwart”, 1927, in: Osteuropa: Quellen und Studien, Heft 2, v.
[5] Еренберг подчертава това в своя епилог: идеите на Киреевски, Хомяков, Леонтиев „може би умират в Русия след революцията. Но сега те са разпространени из цяла Европа и днес живеят в София, Константинопол, Берлин, Париж, Лондон. Руснаците, и именно учениците на тези автори… издават книги и редактират списания, които се четат във всички европейски страни; чрез тях се представят тези идеи – идеите на техните духовни бащи. Руският дух е станал европейски“.
[6] За бюрократизацията на партийните машини книгата на Роберт Михелс (Robert Michels, Political Parties; a sociological study of the oligarchical tendencies of modern democracy, превод от от немското издание от 1911 г.) все още е класическата творба.
[7] Karl Stählin, „Die Entstehung des Panslawismus”, in: Germano–Slavica, 1936, Heft 4.
[8] М. Н. Катков: „Цялата власт произлиза от Бога; на руския цар обаче е дадено специално значение, което го отличава от останалите световни владетели… Той е наследник на цезарите на Източната империя… основателите на самото кредо на Христовата вяра… Тук се крие тайната на дълбокото разграничение между Русия и всички народи по света”. Цит. по: Salo W. Baron, Modern Nationalism and Religion, 1947.
[9] Победоносцев в своите „Размисли на руския държавник” (K. P. Pobedonostzev, Reflections of a Russian Statesman, London, 1898) пише: „Властта съществува не само за себе си, но и в името на любовта към Бога. Това е служба, на която хората са посветени. Оттук идва безграничната, ужасна сила на властта и нейното безгранично и ужасно бреме“ (с. 254). Или: „Законът се превръща в капан не само за народа, но… и за самите власти, ангажирани с неговото прилагане… ако на всяка стъпка изпълнителят на закона намира в самия закон ограничителни предписания… тогава целият авторитет е изгубен в съмнения, отслабен от закона… и смазан от страха от отговорност“ (с. 88).
[10] Според Катков „правителство в Русия означава нещо, напълно различно от онова, което се разбира под този термин в други страни… В Русия правителството в най-висшия смисъл на думата е Върховната власт в действие…“. Moissaye J. Olgin, The Soul of the Russian Revolution, New York, 1917, p. 57. В по-рационализирана форма откриваме теорията, че „законовите гаранции са били необходими в държави, основани на завладяване и застрашени от конфликта на класи и раси; те са излишни в една Русия при наличието на хармония между класите и приятелство между расите“ (Hans Kohn).
Въпреки че обожествяването на властта в пангерманизма играе не толкова ясно изразена роля, винаги е съществувала определена антилегална насока, която например ясно се проявява при Фримaн (Frymann), който още през 1912 г. предлага въвеждането на онaзи „защитна опека“ (Sicherheitshaft), тоест арест без никаква законова причина, която по-късно нацистите използват, за да напълнят концентрационните лагери.
[11] Разбира се, има очевидно сходство между организирането на френската тълпа по време на аферата „Драйфус” и руските погромни групи като „Черните сотни“, в които „най-дивите и най-слабокултивираните утайки на стара Русия [се обединяват и които] поддържат връзка с по-голямата част от православния епископат“ (Fedotow) или „Съюза на руския народ“ с неговите тайни бойни ескадрили, набирани от по-ниските агенти на полицията, плащани от правителството и водени от интелектуалци. Вж. I. Cherikover, „New Materials on the Pogroms in Russia at the Beginning of the Eighties”, in: Historische Schriften (Vilna), II, 463, и N. M. Gelber, „The Russian Pogroms in the Early Eighties in the Light of the Austrian Diplomatic Correspondence”.
