Разговор с режисьора Георги Дюлгеров
Едно от важните събития на тазгодишното издание на София Филм Фест беше премиерата на най-новия филм на Георги Дюлгеров „Записки по едно предателство“. Признат майстор на историческия филм, режисьорът се завръща към своя любима проблематика и към своя любима книга „Записки по българските въстания“. Във фокуса на историята е срещата на Захари Стоянов с дядо Вълю – предателя на Бенковски и спътниците му (в това число и на самия Захари) по пътя им за Троянския манастир. Следвайки „Записките“, Дюлгеров предлага своя визуална интерпретация на образите на Георги Бенковски и Захари Стоянов, която в редица отношения се разминава с утвърдените представи за двамата революционери. И въпреки изключително скромния бюджет на филма (едва 450 000 лева) и телевизионния му формат (продуцент е БНТ), Дюлгеров показва как може да се прави качествено историческо кино с вкус и отговорност.
Г. Г.
Захари Стоянов, придружен от конна жандармерия, отива да арестува предателя на Георги Бенковски дядо Вълю десет години след смъртта на войводата. Кое повече ви занимаваше в тази история – жестът на предателството или това, че е предаден тъкмо Бенковски?
Ще кажа какво в крайна сметка се получи, след като заснех филма, защото едно нещо се получава, докато пишеш сценария, съвсем друго, когато почнеш да снимаш, и трето, когато седнеш да монтираш. Идеята започна от предателството и прошката. Знаете тази вече анекдотична история, че гледах едно телевизионно предаване и там участваше един гимназиален учител, който не знаеше как е умрял Бенковски и като цяло не знаеше много за Бенковски. Тава много ме ядоса. Защото разбирам ученик да не знае, но учител да не знае! И понеже тази тематична територия ми е много близка – още през 1975 г. щях да правя филм по текст на Боян Папазов, „Да отвориш рана“, който бе свързан с Бенковски, – след случката с учителя по география се заех със сценария. Още тогава, още през 1975 г. бях безумно впечатлен от тази среща на Захари Стоянов с дядо Вълю десет години по-късно. И сега изведнъж се сетих за тази среща и се върнах към „Записките“. Тук изрично трябва да подчертая, че това, което се опитах да направя, е екранизация – аз взех Захари Стоянов и се постарах да се придържам към него, без да съчинителствам много-много. Иначе прошката и предателството ме занимаваха първоначално. Кога се дава прошка? Това е и тема на нашите дни. Един исторически филм се прави не за да бъде илюстрация към читанката по история и да научи учителя кое как се е случило (макар че и това е важно), а за да се съотнесе с настоящето, с проблемите на нашето време. И прошката е един от големите проблеми на нашето съвремие. Защото така и никой не поиска прошка от тези, които бяха репресирани, но и те не простиха. Прошката е двустранен процес – от една страна човек трябва да пожелае да прости, но и този, комуто прощаваш, трябва да е готов да получи прошката. И това ме занимаваше първоначално – докъде Захари Стоянов стига в своето отношение към дядо Вълю? А след като завършихме филма, се разбра, че Захари не му прощава, а го пожалва. Точно жал е отношението, което имаме в края на филма – той идва с жандармерията, готов да го арестува, но накрая му обръща гръб и си тръгва. И това не е прошка, а пожалване.
Вие винаги сте държали много на процеса – гледате на създаването на един филм като на процес с вътрешна логика.
По време на снимки възникна и темата, която се оказа, че в крайна сметка ме занимава най-много. Това е темата за свободния дух и роба. Аз силно се дразня, когато ми говорят, че българската нация е предателска. Предатели има във всяка нация и моята теза е, че предателите са тези, които са роби по дух, тези, чийто дух е робски, които са готови да се подчинят на когото и да е. А дядо Вълю – той и за това Захари не му прощава, – си остава роб до края. Той и спрямо новите властимащи е с робско поведение. И затова вкарах във филма един монолог на Захари, който не е част от това място на книгата, въобще даже не е и монолог (има го, но под формата на разказ какво се случва). Монологът е за това как той самият отива в Пловдивския затвор, всички, над триста души, се познават, но никой не го предава. Това е неговият аргумент, че българската нация не е предателска. И в процеса на правене на филма тези неща се събраха – предателството, робската нагласа и свободният дух.
Вашият Захари Стоянов е с дълга коса. Утвърдената представа е той да е с къса коса – и поради популярната снимка, която е по всички учебници, и поради образа на Стоян Стоев от стария сериал „Записки по българските въстания“, който БНТ и до днес върти.
Захари Стоянов много малко пише за себе и в книгата почти не ни занимава със своята личност. Аз положих неимоверни усилия, за да разбера как е изглеждал и как е бил облечен в този период. След Старозагорското въстание Захари казва, че като отишъл на Нова година в едно немско семейство, на гарата госпожата се ужасила от дългите му „като на дякон“ коси. Продължих да се ровя в книгата, за да видя какво се случва с тези коси, и се оказа че той до края е бил с дълги коси. В третия том пише как един черкезин го хванал за дългите коси и почнал да му усуква главата, за да му покаже как ще го коли. Дългите коси на Захари дори са му помогнали да си изгради лъжливата легенда, че е циганче, заблудено в гората, и така е успял да се спаси, когато са го заловили. Късите коси са му от времето на Съединението. Що се отнася до облеклото – когато описва одисеята си по затворите, споменава, че е имал едно палто, произведено от фирмата на братя Фратели в Цариград, което е удобно за Балкана. Стамена Стоева, която дебютира като художник по костюмите, откри как е изглеждало това палто. Ушихме го и с него облякохме Иван Николов (Захари Стоянов).
Ако останем още малко при този сюжет, излиза, че той ви занимава още от 1975 г.?
През 1975 г. бях пуснат в производство, Руси Чанев щеше да играе Бенковски. Там имаше две основни антагонистични фигури – Бенковски и Бобеков. Руси Чанев и Филип Трифонов щяха да застанат един срещу друг, съответно като Бенковски и Бобеков. Иван Добчев щеше да играе Захари Стоянов. Още тогава съм имал идея, че Захари Стоянов трябва да е умен. Всички тръпнехме, но не стигнахме до снимки.
Защо?
Една от тезите беше, че не може да има двама Бенковски. Защото по същото време се правеше сериалът „Записки по българските въстания“, режисиран от Веселин Бранев, Борислав Шаралиев и Мария Русева. Не можело да има едновременно два образа на революционера Бенковски! Пълна идиотия! Ти не правиш паметник на Бенковски за вечни времена, ти показваш своята интерпретация! Радко Дишлиев в ролята на Бенковски от сериала е една гледна точка, Руси Чанев щеше да бъде другата гледна точка. Какво по-хубаво от това! А и тогава имаше пари за това, защото сега няма. Да не говорим, че бях стигнал на етап – две седмици преди снимки, с екип, с локации, с всичко. Това отвори огромна рана в живота ми, това беше първо спиране и много тежко го преживях. Хубавото беше, че аз отново се бях сближил с Руси Чанев и малко след това Руси дойде с предложение да правим „Авантаж“. Имаше едно-единствено условие – да изиграе главната роля във филма. Съгласих се, защото вече му вярвах, знаех какво може, докъде беше стигнал в развитието си.
Известно е, че Вие не правите кастинг, а каните актьори на проби. Как се спряхте на младите актьори Пламен Димов (Бенковски) и Иван Николов (Захари Стоянов). Ако изборът на Ивайло Христов е бил ясен отначало предполагам, то как се случи с другите двама?
Ивайло беше ясен, да, за него даже беше писана ролята. Той прочете първия вариант на сценария и още тогава ми даде някои идеи, защото той самият е и режисьор и драматург и неговото участие беше плодотворно и творческо. Пламен Димов го бях харесал още във втори курс и го следях през годините. А Иван ми го препоръча композиторката на филма, Мира Искърова, която напоследък пише много музика за театър и покрай това гледа много спектакли и има достъп до много актьори. Иван дойде на един предварителен разговор.
Викали сте го на разговор преди пробите?
Да. За мен тези разговори са много важни, чрез тях можеш да видиш как мисли актьорът, до каква степен може да ти бъде съмишленик, съмишленик във филма. Иван ме спечели с това, че още от първите ни разговори започна по същество – започна да говори не за това какво чувства Захари, а за това какво върши, как изглежда. Изчете „Записките“ наново и дойде с предложения още преди да почнем пробите! Направило му впечатление как по време на Старозагорското въстание един войвода, който ги води, пали огън, свива барут… тези неща за мен са много важни, как живее героят. И тук искам да кажа, че аз не приемам тази банална представа за Захари Стоянов като за овчарчето от Медвен, при това овчарчето, което се е научило да чете късно. Откъде тогава се е взела тази гениална книга? Не може току-така Захари да вземе да напише такава книга! Бенковски още тогава го е карал да записва, да документира всичко. Но Захари загубва записките си вследствие на онова предателство на дядо Вълю. Тогава, когато на моста над река Костина четиримата скачат в реката – при убийството на Бенковски – и само той се спасява. Спасява се, но всичките му записки потъват в реката, всичко се загубва. И после ги пише наново. Каква памет трябва да има човек за това! Тоест този човек има огромен интелектуален потенциал и това трябва да го има в очите на актьора. При Иван го има. Не може да се правиш на идиот.
И още нещо по отношение на процеса. Изведнъж по време на снимки се появи приятелството между Бенковски и Захари, което отсъстваше в сценария, дотогава то не ме занимаваше. Добре, ама Пламен и Иван се оказаха близки в живота, бяха ходили в общ театрален кръжок, помагаха си… това ми се видя важно и прехвърлих тези им отношения във филма. Всъщност тези отношения на едно по-дълбоко ниво ги имаше в книгата, просто не бях стигнал още до тях, а през актьорите ми се разкри тази страна на разказа.
Силно впечатление прави музиката на вашите „Записки“, композирана от Мира Искърова. Тя не стои като стандартната филмова музика за исторически филм.
Много харесвам Мира Искърова и работя с нея вече по шести филм. Преди тя беше в тандем с Христо Намлиев, сега тук работи самостоятелно. Мира има това рядко качество – да помирише филма и да разбере от каква музика има нужда. Къде да има музика аз си знам, но каква да бъде тази музика аз не знам. Мира много силно усети този филм. Това, което става по време на Априлското въстание, Вазов го нарича „пиянството на един народ“, а за мен това е детско. Толкова неразумно само децата могат да постъпят – да се вдигнат на въстание без оръжие, без нищо почти. Те са били деца като дух. И Мира намери това детско звучене, което да охарактеризира събитията.
Имате и друг проект за предателството с работно заглавие „Разлом“ – за една жена от Горянското движение. Явно тази тема ви интересува много? Докъде е този проект?
Този проект също е стар, първият вариант на сценария беше написан в средата на 90-те. Кандидатствал съм общо 6 пъти. Есента на 2021 г. проектът мина, бях одобрен за субсидия, но решенията на комисията бяха оспорвани (поради административна неуредица), има съдебно решение, но дотам… накратко проектът е блокиран, заедно с други, които чакат. Иначе темата за предателството в „Разлом“ стои малко по-различно. Главната героиня е вербувана от Държавна сигурност и тя предава цяла горянска чета от Сливенския Балкан. Но нея са я принудили да стане агент – тя го прави заради детето си. Това е част от големия въпрос за агентите и досиетата и на мен са ми интересни тъкмо тези хора, които са били принудени да сътрудничат. Защото тези, които са го правили доброволно или за кариера са ясни, но тези, които са били принудени от обстоятелствата, са друга работа. А и тази жена има истински прототип, още през 1979 г. имаше документален филм за нея – „Мълчанието“, с режисьор Христо Ковачев.
Доста от Вашите филми стъпват върху книга – „Авантаж“, „Мера според мера“, „Изпит“, „Козелът“. Как се отнасяте към литературната първооснова на филмите?
За мен това, което е важно и това, на което уча студентите, е първо да развиват усета си за това в коя литература има драматургия. Защото дадено произведение може да е много добра литература, но в него да няма драматургия. И второ, когато вземат едно произведение, ги съветвам да се придържат към него. Аз не харесвам свободното съчинителстване – взимаш някакъв автор и после си правиш далечен от него сценарий. Ако взимаш даден автор, особено утвърден, се стараеш да му бъдеш верен. Разбира се, има различни автори. Има автори с желязна драматургия, какъвто е Хайтов, и там няма къде много да се отклоняваш, защото всичко е вътре в текста. А има автори, в които драматургията почти липсва, но пък има много интересен свят, като при Радичков. И с тях е много трудно. Аз много харесвам Радичков, как обаче се прави тази рехава фабула и този сложен космос?! Радичков е много театрален автор, той и затова много добре стои на театрална сцена. За кино – трябва много да го мислиш. Как пресъздаваш тази условност? Опитах се да намеря тази Радичкова условност в „Козелът“. В „Изпит“, който е по Хайтов, имаше ясна фабула, ясен конфликт, но… и една голяма литературна лъжа – бъчва във вода не стои! И това не можеш да предвидиш, докато не тръгнеш да го правиш! Близо половината от бюджета на този филм отиде, за да накараме бъчвата да стои върху водата, пък и да се върти.
Какво чете Георги Дюлгеров?
В момента чета „Времеубежище“ на Георги Господинов. Книгата успя да ме увлече със сюжета си. Много харесвам този автор като поет, но тук, в тази прозаична творба, той е направил нещо много сериозно. За мен това е една европейска книга, на много високо ниво. Авторът успява да запази себе си, да остане при себе си, но и да изведе локалното на европейско ниво. Другият автор, който чета сега, е Тобаяс Улф, майстор на късия разказ, преведен у нас наскоро. Страхотен автор, дано повече мои студенти го прочетат, защото текстовете му са идеални за кратки филми.
Въпросите зададе ГАЛИНА Д. ГЕОРГИЕВА
