Росица Чернокожева
През изтеклата година излезе една специална книга на Калин Михайлов – „Слънчице в креватче“. Да се вслушаме в нежното звучене на заглавието. Има песен, наречена „Звукът на тишината“. И тук е така. И в този оксиморон, в тези две уж несъчетаеми понятия – звук и тишина, е заключен целият свят на детето. Звукът от шумното му присъствие и тишината, когато спи и го съзерцаваме с обожание.
Книгата на Калин Михайлов не е голяма, тя събира 25 стихотворения, но е с много промислена архитектоника. Стиховете са организирани в три дяла: първият – „Изгрев“, вторият е онасловен „Мисли, уловени във въздуха“ и третият – „Седемнайсет години по-късно“. „Изгрев“ съдържа 3 стихотворения, първите две от които са кратки, като хайку. Във втория дял – „Мисли, уловени във въздуха“, творбите са като дневник на порастването на детето и израстването и ученето на това да си родител. Тук асоциациите ми са към казаното от Мери Попинз: „… това, което неизбежно се случва с всички пораснали бебета. Когато им поникнат зъбки и станат на около годинка, те престават да разбират езика на вятъра, слънчевия лъч, дърветата, звездите, скореца – уви, както всички възрастни“.
Този своего рода дневник на ежедневието на дете и родители събира всички сакрални мигове от общуването им по време, когато детето е най-близо до несъзнаваното и до Бога. Така тези мисли, уловени във въздуха, са съхранени и пренесени през времето чак до третата част, която е за седемнайсет години по-късно.
Тук ще се спра и на друг екзистенциален въпрос, който се среща в духовните учения и теории. Много често някоя жена казва: „Искам да имам дете“, а не „Искам да съм майка“. Този израз може да се отнесе към родителите изобщо. Искаш да имаш нещо. Това е тънката разлика, нюансите в мислите и изразите. Не да притежаваш, а да служиш и израстваш. Което си кореспондира и със заглавието на Ерих Фром – „Да имаш или да бъдеш“.
Книгата на Калин Михайлов се отличава с многотемие и многопосочност, с особена полифоничност. И за да кажем кое е новото, специалното и откривателското в стихосбирката, трябва да посочим това надвремие на стиховете. Те са стихове екзистенциални, философски и наред с това по ежедневному детски закачливи и забавни. И най-важното – пропити са с много обич, топлота и нежност. Това не е книга само за деца. Това е книга и за всеки, който независимо от възрастта носи детето в себе си. За деца и за пораснали деца.
Ето първия ескиз, който задава посоките и чувствата:
Зимното слънце в прозорците грее,
нашето слънце грее в креватче.
Всеки се стопля, щом то се засмее,
или изстива щом се разплаче.
Светът се свежда до това дете в креватче, то става център на Вселената. Якоб Леви Морено – създателят на психодрамата, нарича първите дни и месеци на новороденото „Първа Вселенска идентичност“, когато то е едно и неделимо от Бог, Мирозданието, Вселената. Голямата френска психотерапевтка, сподвижница на Жак Лакан, Франсоаз Долто казваше: „Детето трябва да се посреща като почетен гост в семейството“. И чувстваме, че тук, в това семейство е така.
И следващите стихове са все уловени мигове във времето: дали това ще отразява как детето опознава света с тактилните си или вкусови усещания, или дали „зъбоиздирвател тати вече стана“ в очакването на ново зъбче, това са все звездни мигове от порастването и от ученето да си родител. Този неологизъм, граничещ с нонсенс – „зъбоиздирвател“, е толкова симпатичен и ни отпраща към детската откривателска лексика.
Детето постепенно открива и целостта и единството на своето тяло – че ръчичките и крачетата са неговата цялост, защото до един момент бебето смята, че това е „не мен притежание“. Ето:
Хубаво че сме тука,
хубаво е, че ме има.
Днеска с моите крачета
се откриваме взаимно.
Ето как тази строфа кореспондира с изразеното от класическата ни детска литература. Има един класически стих на Ран Босилек, в който детето, по някаква си негова логика, като че се дистанцира от ръцете си, които все правят бели и късат и книгата:
Ах, вий, палави ръчички,
нямам мира аз от вас!
Малки сте, а пакостите
всеки ден и всеки час.
Ту картинка сте раздрали,
там сте палили кибрит,
ту долапът е разтворен,
тук пък ключът му е скрит.
(Ран Босилек, „Палави ръчички“)
Калин Михайлов преоткрива по нов и свой начин много такива психологически моменти от детството и порастването.
Не е забравен и моментът за играта на детето с куклите. Куклите са помощници в порастването на едно дете. Те са първият негов психотерапевт. С тях то споделя своите радости и страхове, дава роли на куклите, репетира по-сетнешното си родителство. С една дума – куклите имат специално място в порастването. Те са така наречените „преходни обекти“, които способстват за удържане на тревожността у детето.
Детската игра е своеобразна психодрама на порастването. Най-голямото желание на детето е да порасне (да стане овластено като родителите). И пак ще цитирам Франсоаз Долто с нейното проникновение, че една от трагедиите е, че в детството, когато сме най креативни, ние сме най-зависими от родителите. Детето расте, подражавайки. Но то и преподрежда света на възрастните.
Има и един специален момент, който Калин Михайлов е уловил във въздуха. Това е общуването дете – майка. Английският педиатър и терапевт Доналд Уиникът заявява провокативно: „Бебе не съществува. Има бебе и майка!“. И тези божествени моменти на тяхното общуване Калин Михайлов ще изрази така:
Мъничко цвете тъй се отваря
И с градинарката то разговаря.
Майчиното лице е като огледало за малкото дете. Бебето отразява майчините чувства и те се връщат у нея като рефлексия.
И още един специален момент. Бащата творец ще каже с нежност и обич: „Ти си мойта малка муза“.
Разбира се, не е забравена и по-голямата сестричка, която нежно пее, прегръща бебето и му е другарка в игрите. Може би това по-голямо дете е забелязвало как новороденото бебе става центърът в живота на семейството, но това са естествените сиблингови (на известна ревност) моменти.
Напротив, в първия учебен ден на голямото момиче, дори бебешката количка е вкарана в класната стая. Едно намигване, че по този непредвиден начин бебето ще разшири своя „социален атом“, рано му се налага да се социализира и да разшири своето обкръжение. И това става в семейството на Калин по естествен път. Така се признава, че и бебето е личност.
Към края искам да отдам заслуженото и на великолепните рисунки на илюстраторката, дъщеря на Калин Михайлов. Тези енигматични и отчасти абстрактни илюстрации чудесно кореспондират и диалогизират с текста в книгата. С дуалността на текста – дете/родител. Ето – слънцето е изобразено като дете. Тук наивизмът и абстракционизмът си дават среща.
Да не забравяме думите на Пикасо: „Цял живот съм се стремял да се науча да рисувам като дете“. И това е едно кредо в подкрепа на най-висшата степен на изкуство.
Калин Михайлов, „Слънчице в креватче“, художник Й. Михайлова, изд. „Потайниче“, С., 2022
